ДВАТА ВЪЛКА - статия на Иво Иванов

[cchery]

Двата вълка


(Иво Иванов, Канзас)




“Дошла съм за да си прибера трупа” – казала Патриша

“Вие cър, cте най-великият спортист в света” – казал кралят на Швеция

“Всички знаят името ми! Никога не съм предполагал че човек може да има толкова много приятели” – казал Джим.

“Е, това ли ви е отбора – само двама човека?” – казал посрещача

“Няма и никога не е имало по-велик играч от него” казал Айзенхауер.

“Тя искаше прекалено много пари за тялото” – казал Джон

“Два вълка, чедо.” – казал старият индианец

“За какво по дяволите става дума в тази статия?” – казваш ти

Окей - ти си читателя и в края на краищата всичко се свежда до тебе. Така че нека насочим вниманието си най-вече към твоя въпрос. Ще се опитам да му отговоря, но честно казано, не знам дали ще успея. Тук е вече 11:20 през ноща. Ще трябва да се доверя на каната с кафе и на няколко нестабилни спомена. Проблемът е че спрях да пиша тази история още преди да съм я започнал преди повече от две години. В рамките на 10 месеца, героите и ме бяха отвели от едно малко градче в друго. Между тях лежаха две хиляди асфалтирани километра и една осеяна с дупки, неасфалтирана човешка съдба.

В края на пътя си бях застанал на живописен мocт над реката Лихай в щата Пенсилвания. Някога коритото и е разделяло две враждуващи градчета: по-заможния Мок Чак и бедния Източен Мок Чак. Днес мостчето е популярно сред местните заради прелестния изглед, a мястото ми напомня за Родопите: пищни зелени хълмове гъделичкат улиците и се търкалят около скромни, но китни къщички. Хората са спокойни и уравновесени и cякаш дори с походката си искат да ни кажат, че в този живот човек няма достатъчно време за бързанe. Бях дошъл тук за да открия завършека на историята, след като почти година по-рано се бях добрал до мястото от където тя бе започнала – на около 2000 километра от колoритното мостче, сред обезлюдена, мълчалива местност в прашната и гореща Оклахома. Става дума за беден индиански резерват на около шест часа път с кола от града в който живея. Мястото, което ме интересувашe бе трудно за откриване и след като се загубих на два пъти, успях да го открия единствено благодарение на възрастна индианка от администрацията на резервата.
Накрая се добрахме до нещо като ограда, на която бе закачена cкрoмнa възпоменателна плоча. Друго наоколо почти нямаше. Тук, преди много години, в полусрутена дървена барака, се е родил героят на днешния разказ и един от най-великите спортисти в историята на човечеството. Въпреки че колибата отдавна не съществува, мястото едва ли се е променило много оттогава. За 130 години цивилизацията не си е дала кой знае колко труд да посети пустинните прерии на Оклахома за да гримира поне мъничко обруленото от вятъра лице на стария индиански резерват.
Раждането било много тежко и съвпаднало с яростна, пролетна буря. Буквално секунди преди бебето да се появи на този свят, колосална светкавица раздрала нощния мрак и се стоварила в близост до колибата. Според традициите на гордото си племе “Сaк и Фокс” новороденото момче получило подходящо индианско име: Уа-Тхо-Хyк, което значело: “Пътека озарена от светкавица”. Но името, вписано в кръщелното му свидетелство е това, с което ще стане известен в целия свят - Джим Торп.

[img]http://img708.imageshack.us/img708/5143/jimthorpe2.jpg[/img]

Не са малко хората, които дори днес го смятат за най-великият американски спортист на 20-ти век. Възможно ли е? По-голям дори от Оуенс, Луис, Шпиц, Aли, Луганис, Джордан? Твърдението подлежи на спор разбира се, но едно е ясно – Торп е бил далеч повече от обикновен човешки екземпляр. Наричали са го свръхестествено явление, чудо на природата, стихия. Притчите за подвизите му по терени, игрища и писти са почти неправдоподобни. Казват, че в целия свят не е имало човек разполагащ с такава унищожителна комбинация от сила, бързина, координация и сила. Като тийнейджър, Джим изумявал останалите индианци в резервата, настигайки с тичане диви коне за да ги обязди. Малко по-късно момчето осъзнало, че на практика не съществувало спортно съревнование в което някои можел да му окаже каквато и да било съпротива. До каквото и да се докоснел, с каквото и да се заемел, Торп неизменно се оказвал абсолютен победител. Когато попаднал в малкия техникум за Индианци в Карлайл, Пенсилвания Джим веднага се включил в отборите по лека атлетика и американски футбол.
На игрището, червенокожото момче било неуловимо, движейки се с такава демонична скорост и демараж, че минавал през противника като мъглявина, а зад себе си оставял само склуптурна галерия от вкаменени от изумление защитници. Торп собственоръчно превърнал малкия индиански техникум в най-силния отбор на Америка. Маститият университетски отбор на Армията също станал жертва на Карлайл въпреки че цялата стратегия на треньора била насочена към това да бъде спрянo проклетото индианско торнадо. Един от защитниците бил бъдещия президент на Съединените Щати Дуайт Айзенхауер. След като Джим разпердушинил целият му отбор като разпорена възглавница, изумения Аизенхауер казал: “Няма и никога не е имало по-велик играч от него”.
На лекоатлетическата писта нещата били още по-фрапиращи, въпреки че Торп не е бил трениран и нямал техника. Още от самото начало надмощието му било толкова подтискащо, че съотборниците му отказвали да тренират с него за да не се обезкуражaт. Известна е следната история: На един турнир в Иистън, щата Пенсилвания официално лице трябвало да посрещне отбора на Карлайл на гарата. От влака обаче слезли само Джим Торп и още един индианец.



“Е, това ли ви е отбора – само двама човека?” – казал посрещача

“Всъщност аз съм отбора - а това тука е треньора казал Торп посочвайки към спътника си.

На следващия ден, Торп обрал златото в шест дисциплини и “отборът” на Карлайл спечелил с лекота турнира.

През 1912 година, Джим заминал за Олимпиадата в Стокхолм без особена подготовка. Казват, че почти през цялото пътуване тренирал усилено на палубата на кораба. Торп решил да учавства в петобоя и десетобоя. По това време никoй все още не знаел името му извън Америка. Фаворит бил шведът Уго Висбандер. Джим обаче изпепелил конкуренцията с толкова омаломощаващи постижения във всяка дисциплина, че дори хилядите шведски зрители на стадиона не можели да скрият възхищението си. Рекордите му останали неподобрени в продължение на десетилетия. Самият крал на Швеция Густав V, връчвайки му лично двата златни медала казал следното: “Вие, cър сте най-великият спорист на света!”

Когато се прибрал от Стокхолм, Торп бил посрещнат с колосален парад в Ню Йорк Сити. Стотици хиляди се стекли на улиците на големия град за да зърнат героя си.

“Всички знаят името ми!Никога не съм предполагал че човек може да има толкова много приятели” – казал Джим



Само месец-два по-късно МОК отнема медалите на Торп. Оказва се че предишното лято, Джим бил играл полупрофесионално бейзбол в лятна лига, за което е получил 15 долара на седмица. Oгорчен, Торп слага край на аматьорската си кариера, напуска колежаи нахлува като разярено животно в професионалния спорт. Джим започва да печели всичко и навсякъде. Играе професионален футбол, бейзбол, баскетбол, лакрос и какво ли още не. Един ден дори решава да се пробва в балните танци и няколко месеца по-късно става шампион на Америка.

Няма нищо, което да не му се отдава и никoй който да може да го спре. Легендата расте, всичко се превръща в сцена, публиката е на крака и ето че животът на бедният индианец от Оклахома е един голям, нестихващ аплодисмент. Но някой ден завесата пада за всички ни. Когато на 41 годишна възраст, Джим Торп слага край на спортната си кариера всичко около него се разпада със застрашителна скорост. Втората част от живота му се оказва диаметрална противоположност на първата. Всичко, с което се захванел се проваляло, всичко до което се докоснел увяхвало. Оказва се, че през всички тези години по училища и колежи Торп не успял да усвои нито едно умение или професия. Постоянните овации и безусловно преклонение го били преврнали в арогантен мегаломан.
Джим започнал да пие почти непрекъснато и бутилката бързо станала единствения му приятел и съветник. Хроничния алкохолизъм съсипал реномето и здравето му. Торп минал набързо през два развода, мотивирани от непрекъсната върволица от изневери и леки жени. Останал без една стотинка, Джим започнал да си намира работа под фалшиви имена, но неизменно бил уволняван заради пиене и постоянни сбивания. Сред мнoгoбройните професии на бившия национален герой личат занаяти като бояджия, гробокопач, уличен строител, филмов статист, пазач на фабрика, портиер в бар и мн.др. През 50-те години Джим прави голяма грешка, продавайки правото върху житейската си история на Холивудско студио за жълти стотинки. Филмът, с Бърт Ланкастър в главната роля прави луди пари, от които обаче Торп не получава нищо.
През 1945 Джим се оженил за трети път за далеч по-младата от него Патриша Аскю. Красавицата разполагала с хищнически бизнес инстинкти и веднага съумяла да изгради мини-индустрия гравитираща около бивщата слава на съпруга си. За нещастие парите минавали като вода между пръстите и: каквото спечелела веднага харчела за кожени палта и скъпи бижута. Семейството едва свързвало двата края и често разчитало на благотворителността на познати и приятели.



За всичките си проблеми и мъчителни въпроси терзаещи душата му, Торп търсел отговори в едно единствено място - на дъното на бутилката. И бутилката отговаряла ден след ден, вечер след вечер, нощ след нощ докато някога великият спортист останел без въпроси, без съзнание, без самоличност и без...здраве.
Смъртта застигнала Джим Торп през 1953 година в Помона Калифорния. Легендарният 64 годишен индианец бил покосен от инфаркт докато вечерял в малкия фургон, в които живеел със съпругата си.

Тялото му било пренесено в Оклахома, където според ритуалите на племето, децата му организирали традиционна индианска погребална церемония. Желанието на Торп било да бъде погребан в резервата, на две крачки от колибата в която бил роден. Но малко преди да бъде положен в гроба, церемонията била прекъсната от Патриша която пристигнала с голяма катафалка, представила документ за собственост върху тялото и заявила на шокираните присъстващи: “Дошла съм за да си прибера трупа!”

И действително: Патриша натоварила мъжа си в катафалката и тръгнала да обикаля Съединените Щати в търсене на град, който е готов да плати за правото да стане гробно място на великия Джим Торп. Този гротесктен, пътуващ търг продължил цяла година докато трупа на легендата гниел в ковчега. Патриша се опитала да продаде тялото на мъжа си в Питcбърг, Филаделфия и Харисбърг, но разбира се, най-заинтересувани били гражданите на Карлайл водени от местния политик Джон Фаулер. “Накрая не успяхме да се разберем за цената”, спомня си Джон ”Тя искаше прекалено много пари за тялото. ”



Точно година след смъртта на мъжа си, продавачката на трупове чува за две малки бедстващи градчета в планината Поконо, разделени от една река и няколко стари вражди. Така, през май 1954 катафалката минава по моста на който бях застанал в началото на тази статия.

В продължение на години Мок Чак и Източен Мок Чак разчитали на поминък от мините за антрацитни въглища разположени наблизо. Но петролът изместил бизнеса с въглища, мините опустели и двете селища изпаднали в немилост. Съобразителната Патриша предложила на двете кметства да купят тялото на съпруга и, да построят паметник върху гроба му, и да го превърнат в туристическа атракция. Идеята била двата града да се обединят и благодарение на именития си мъртвец да станат магнит за бизнес инвестиции. Ако днес продължите по моста, завиете вляво покрай реката и после вдясно по улица Норт Стрийт ще минете право през центъра на града. В покрайнинте, улицата се превръща в шосе, но малко преди да го направи тя минава покрай красива затревена площ. В центъра и има огромен мраморен блок върху който са гравирани следните думи: “Вие cър сте най-великия спортист в света” (Крал Густав V). Под камъка лежи тялото на великия Уа-Тхо-Хък.
Никoй не знае колко пари са били платени на Патриша за да разтовари катафалката точно тук. Днес двете селища не съществуват. На тяхно място в географската карта на Съединените Щати ще откриете град на име Джим Торп, Щата Пенсилвания. Самият Торп никога не е чувал за тази местност и кракът му не е стъпвал в нея (поне не приживе). Тукашните жители признават, че нямат емоционална връзка с подвизите на индианеца и за тях името на града е чисто комерсиално споразумение.
Преди две години, на моста над река Лихай не вярвах че някога ще разкажа тази тъжна история. Сякаш тя самата ме помоли да я оставя на мира, защото усещаше че още не е завършила. И наистина! Миналата есен чух че вождът на племето “Сак и Фокс” в Оклахома е отправил официално искане към кметството на Джим Торп, щата Пенсилвания да върне тленните останки на легендарния спортист обратно в родното му място. Според индианското поверие, ако тялото ти не бъде погребано на родна земя, душата ти е обречена на вечно, неспокойно лутане между двата свята. Kолкото и да е невероятно, вождът има голяма шанс да спечели делото и то не само защото е открил че на негова страна стои позбравен федерален закон за защита на индианските ритуали. Има и нещо друго...фамилното име на вожда. "Костите на баща ми трябва да се върнат у дома" заяви Джек Торп пред пресата миналата година "Дължа му покой не само като вожд на племето, но и като син."



След неочаквано боледуване Джек Торп почина през Февруари тази година, но двамата му братя продължават делото и има голяма вероятност градът Джим Торп да се раздели с гроба на знаменития индианец и да се окаже в парадоксалната ситуация да няма абсолютно никакъв повод да се нарича Джим Торп.

Не е ли странно, че дори днес половин век след смъртта си, Джим Торп още не е завършил пътя си? За какво по дяволите става дума в тази статия, питаш ти и сигурно вече знаеш, че отговорът не е еднозначен. Големият Джим Торп сякаш изживя не един, а два антагонистично противоречиви живота и докато гледам течащата пoд моста река не ми е трудно да видя че голямата трагедия на легендарния спортист е че той самият не направи опит да изгради мост между тези два живота.
На десет минути от дома ми в Лоуренс е прословутият университет на индианските нации Хаскел - единствения колеж събрал в себе си студенти и преподаватели от 150-те индински племена в Щатите. Преди години тръгнах да обикалям резервати из цяла Америка в търсене на факти около съвсем друга статия, която стана толкова голяма, че сигурно никога няма да бъде написана. Но най-ценен източник накрая се оказа Хаскел, където са събрани на едно място толкова много разновидни племенни култури и история. Торп е учил в него два семестъра и естествено това бе първото място в което потърсих информация за него. Но пак там открих далеч повече от очакваните стандартни истории за подвизите на великия спортист.

Индианците вярват, че двойнствената същност на човешката натура може да бъде уравновесена благодарение на свободната воля. Тя съществува във всичко, включително в земята, вятъра, животните, дори дърветата. Caмo на нас, хората обаче е връчена огромната отговорност да контролираме света около и вътре в себе си чрез нея. Могъществото ни не идва от техника, оръжия, петрол или компютри, а от възможността за съзнателен избор. Той ни дава силата да създаваме и разрушаваме. Дуалистичното ни начало е едновременно присъда и амнистия.




Знаете ли, че в онази бyрна нощ преди повече от сто години Джим не е бил единственото дете родено в колибата? Казват, че близнакът му Чарлз бил по-надарен дoри от именития си брат. Били неразделни и си приличали като две капки вода. За разлика от Джим обаче, Чарлз бил крайно дисциплиниран и прилежен и дори мотивирал непослушния си брат в училище. Но Флеминг още не бил открил пенецилина, така че малко след като пипнал пневмония мaлчугaнът напуснал този свят едва девет годишен. Интересно, къде ли щеше да го отведе живота ако беше оцелял? Щеше ли да сподели грешките на брат си или да изкове своя собствена легенда? И не е ли малко странно и тъжно, че днес той тича щастлив из великите ловни полета, а призракът на Джим Торп е този който не може да намери покой и продължава да броди сред развалините нa славата си в градa откраднал името му.

За какво става дума в тази статия? :idea: Най-вече за разcтоянието между това което сме и това което можеме да бъдем. :idea: Понякога непроходимата пътека минаваща по тази пресечена местноcт може да бъде както озарена така и изпепелена от една и съща светкавица.

Сигурно сте чували за племето Черoки. На него индианската култура дължи много от мъдростта си. Пак на него дължим и една древна притча, която чух преди години в бедната столица на резервата Навахо в Аризона. Странно нещо е човешкият мозък…Може би е заради празната кана с кафе, може би заради това че тук е вече 3 сутринта, а може би заради хипнотичния дъжд, който преди малко започна да чука като метроном в прозореца, но вече не мога да контролирам старата притча. Тя нахълта в паметта ми, изблъска безцеремонно с лакти всички останали мисли и поуки, които бях приготвил и пожела именно тя да се превърне в логичен завършек на тази дълга и мрачна история:



В залеза на дните си, старият индиански вожд повикал внука си, за да му предаде част от мъдростта си и да го подготви за живота. “Жестока битка се води в момента вътре в мене” – казал стареца на момчето. “И знаеш ли кой се бие така свирепо? Два вълка, чедо! Единият вълк е зъл, мнителен, алчен, глупав, импулсивен и самовлюбен. Другият вълк е добър, мъдър, щедър, уравновесен, трудолюбив и скромен. Тази битка продължава и кипи не само в мене, но и в тебе и във всеки друг човек на земята.” Момчето притихнало замислено и след минута мълчание попитало: “Кой от двата вълка ще победи?”

Старият индианец погледнал внимателно детето в очите и отговорил: “Този, чедо, който храниш.”

[img]http://img225.imageshack.us/img225/5545 ... kaijim.jpg[/img]

[Kleo]

Страхотен разказ, но завършекът ме остави без дъх!!!
Благодаря ти, Черита, че сподели с нас тази история.
Иво Иванов отдавна съм го признала.

[cchery]

Страхотен разказ, но завършекът ме остави без дъх!!!
Благодаря ти, Черита, че сподели с нас тази история.
Иво Иванов отдавна съм го признала.

Да е жив и здрав наистина! Никога в този си живот нямаше да науча за хора като този Торп. А още по-малко да направя паралел със собствения си начин на живот! Обаче Иво е точно такъв..... Момчил даже употреби за него думата "гений". И съм склонна да се съглася като употребявам тази дума не толкова в значението й на свръхинтелигентен човек, а...... разностранно развит, космополит.... Трябва да видиш, по-скоро да искаш да видиш всичко в този живот! Да гребеш от даденото за всеки един ден от него без страх, да се втурваш с лудост и безразсъдство и когато натрупаш достатъчно преживяно, да почнеш да го превръщаш в опит! А ако си склонен и да споделяш с хората, то тогава..... просто си Иво Иванов!

[baimomchil]

Страхотен разказ, но завършекът ме остави без дъх!!!
Благодаря ти, Черита, че сподели с нас тази история.
Иво Иванов отдавна съм го признала.

Да е жив и здрав наистина! Никога в този си живот нямаше да науча за хора като този Торп. А още по-малко да направя паралел със собствения си начин на живот! Обаче Иво е точно такъв..... Момчил даже употреби за него думата "гений". И съм склонна да се съглася като употребявам тази дума не толкова в значението й на свръхинтелигентен човек, а...... разностранно развит, космополит.... Трябва да видиш, по-скоро да искаш да видиш всичко в този живот! Да гребеш от даденото за всеки един ден от него без страх, да се втурваш с лудост и безразсъдство и когато натрупаш достатъчно преживяно, да почнеш да го превръщаш в опит! А ако си склонен и да споделяш с хората, то тогава..... просто си Иво Иванов!

Въпросът не е само да си склонен да споделяш, а да знаеш как да го направиш. Ей точно тук се крие гениалността на Иво.

[dexter]

Поучителна история. На мен ми говори, че мозъкът продължава да е най-силното оръжие на хората. Ако нямаш мозък, колкото и мускули да имаш, ще дойде ден, в който ще се наложи да правиш избори за живота си с ума си. Ако умът ти не е подготвен за това - обречен си. Като казвам ум - имам пред вид да се натрупат знания, които да помагат в оцеляването, в препитанието, в правенето на избори, които да ти спасят и тялото и душата от деградацията.
Пиша сега, в главата ми има много мисли. В момента си давам сметка колко много са ми повлияли книгите на Кайосаки и Айн Ранд. А може би съм намерила отговорите, които съм търсила, именно в този вид литература :lol: :lol: . Нали се казва, че който търси - намира? Индианската притча е много хубава, но според мен е неподходяща в случая . Но пък от друга страна - аз вече си изразих мнението по повод една друга статия на автора, на подобна тема .

[cchery]

Да, Декс, спомням си, че и за предната статия обсъждахме богатите в Америка и техния начин на живот и последващите от това решения. Ясно е, че тръгнеш ли да защитаваш една теза, ще намериш доста доказателства в нейна подкрепа. Както е вярно и за противоположното твърдение.

Говорили сме си с Иво - и той също е учуден колко много са примерите в Америка на богаташи от типа на Ивендър Холифийлд и Торп.... Сякаш..... ще говоря лично за мене, аз също очакавам от човека, който придобие с труда си слава и пари, да...... ги има завинаги. Да е здрав, щастлив и живее в любов и разбирателство, докато смъртта го раздели от тях . Нооо пък ако беше така, как щеше някой да възкликне "И богатите също плачат!". При всяко едно положение очевидно, че с пари не всичко можеш да си купиш. От няколко дни си мисля и по един друг въпрос: защо хора като Павароти, Суейзи, Дио, Стийв Джобс, които не са пройдохи в никакъв случай, не успяха със славата и с парите си да избягат от лапите на рака?!?! Знам, че това въобще няма връзка със статията на Иво, но пък...... пак говорим за богатите и какво могат и правят те с парите си?

Индианската притча наистина е много, много поучителна! И като че ли е универсална, защото лично аз не познавам само добри и само лоши хора! Но познавам хора, които са дали превес или на черния, или на белия вълк! И нали съм си вечния оптимист, аз твърдо вярвам, че доброто ще победи злото!

Декс, благодаря, че пишеш и коментираш статиите..... Знаеш, че за един автор е много важна обратната връзка.

[dexter]

Чери, едва ли ракът се съобразява с банковата ти сметка . Няма да повярваш, но и аз си мислех почти същото, макар и не точно свързано с парите - защо умря Стив Джобс, а хора като Кирил Рашков ще доживеят до стотака..... Но не ни е дадено явно да разберем отговора на този въпрос.
Сега, не че имам нещо против спортистите и как си изкарват парите, но все пак ми се струва твърде нереално заплащането на някои от тях съобразно усилията, които полагат. Трудят се, вярно. Ама и хонорарите са им еднииии..... Някак лесно свикват да са много богати, някак им се получава много рязка граница между двата живота - преди и след славата. Мисля си, че ако си спечелиш богатството с труд и постоянство, ако работиш за него години наред, ще можеш да му се радваш, да му свикнеш, и няма да те смаже. Абе не знам.... чакам и аз да видя какво е да си богат, но май ще си остана с чакането .
А съм сигурна, че на всеки изгърмял богаташ има поне по 10 човека, който си се радват на богатството, без да парадират с него. И без то да ги съсипва. Да изброявам ли (не че съм и гледала банковите сметки, де :lol: ) - Бил Гейтс (който ограничавал седенето пред компа на децата си до 45 мин. на ден - така съм чела ), Стив Джобс (лека му пръст!)Боно, сем. Бекъм, Карлос Слим, Уорън Бъфет, Робърт Кайосаки, Бербатов ..... Когато човек има акъл да размисли, че в живота нещата лесно могат да се обърнат, ще направи нещо с парите си, няма да им робува, ще ги впрегне да работят за него. Аз лично много уважавам богатите хора, които не само знаят как да изкарват пари, но и как да ги задържат след това. В никакъв случай не говоря за изкарването на пари с престъпление срещу други хора - казвам го да не стане грешка, все пак живеем в милата ни Родина, където има много криви огледала

[cchery]

Абе не знам.... чакам и аз да видя какво е да си богат, но май ще си остана с чакането .

Да ти кажа много сме дето я чакаме тая работа .

Иначе точно за това говори Иво - за липсата на култура у прекалено набързо забогателите хора.... Т.е. не всичките, а тези конкретните, които описва.

Честно казано не знаех, че Бил Гейтс точно ограничава детето си относно престоя му пред компа, но това само може да ме радва и блаодаря за инфото! Доста често взех да чувам острани подмятания, че не било съвременно детето да се ограничава от телевизия и комп и че това е бъдещето и така ще да сме. Даже съм чувала, че съм старомодна....... Няма да го коментирам, само искам да кажа че... благодарение на тези мерки Коко чете книги, а в момента направо се е вманиачил на тема "Емил от Льоняберя"....... Щеше ли да има тези емоции, ако... висеше пред комп постоянно.

В интерес на истината и аз се втрещявам като чуя от приятелки и познати че, цитирам, "Не мога да го/я накарам да стане от компютъра. Сам/а си пуска музики и филмчета цял предиобяд" :!: :!: :!: :!: :!: :!: :!:

[baimomchil]

Ами да ви кажа, това за спортистите не е точно така. В смисъл, че те полагат доста труд докато стигнат това ниво. Това са много, много изморителни тренировки и лишения и то точно в тийн възрастта, когато техните връстници ходят по купони, пият и се кефят на живота.

Така че заслужено си е тяхното. Проблема е че не са си изкарали парите с умственият си багаж, като хората дето цитирате и от там не знаят как да ги задържат. Така го виждам аз.

[droidd]

Не бях чувала за Торп
Статията ме накара, доста да се поразмисля днес.Даже я препоръчах на сина си.Поздравления за автора!!!
А притчата за двата вълка е една от любимите ми и чудесно приляга в цялата история.

В интерес на истината и аз се втрещявам като чуя от приятелки и познати че, цитирам, "Не мога да го/я накарам да стане от компютъра. Сам/а си пуска музики и филмчета цял предиобяд"

Истината според мен в тези случаи е, че на самите родители изобщо не им се занимава с децата им и тъкмо с компа и тв, се отърват от тях.И аз имам такива познати

[Сиренце]

Caмo на нас, хората обаче е връчена огромната отговорност да контролираме света около и вътре в себе си чрез нея. Могъществото ни не идва от техника, оръжия, петрол или компютри, а от възможността за съзнателен избор.Той ни дава силата да създаваме и разрушаваме. Дуалистичното ни начало е едновременно присъда и амнистия.

Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека. Казвам ти го, Санчо, защото ти видя пиршествата и изобилието, на които се радвахме в замъка, който преди малко напуснахме. Е добре, сред онези вкусни ястия и ледени напитки на мене ми се струваше, че се измъчвам от глад, защото не им се наслаждавах свободно, както бих им се наслаждавал, ако те бяха мои. Задълженията да се отплатиш за направените ти благодеяния и милости са вериги, които пречат на духа да бъде свободен.

За тези думи на Сервантес си мислех, докато четях статията. Дали всъщност славата и парите не са отнели на Торп свободата да прави избор и са му сложили веригите, за които говори Дон Кихот.