Може би не съм се обяснила достатъчно пространно за децата, родителите и криенето на истината
. Изобщо не става въпрос за фундаментали въпроси, засягащи съдбата на семейството или на някой негов член. Не става въпрос да се правим, че лошите неща не съществуват, да разказваме розови приказки за това как някой е отишъл на небето и ни гледа оттам (а човкът просто е умрял). Говорих за тривиалните неща, които обаче се отразяват на психиката. Ще дам още един пример от нашето семейство - напоследък съм качила 2-3 килца и това ме подтиска. Е, не чак толкова, че да започна да спортувам активно или да се подложа на драконовска диета
. Обаче си мърморя, споделям с приятелки, разменям си с тях съвети, оплакваме се една на друга. А Яна чува, понеже почти винаги е с мен. И сега е решила, че проблемът с теглото е сериозен, решила е, че трябва да внимава с яденето, едва ли не да мине на диета
(за сведение тя е 23,5 кг, висока 130 см и е на 9 години и половина - дребосък отвякъде). Сега трябва да внимавам какво говоря по темата, макар да ми се иска да си мърморя. Идеята беше, че детето не може да ми е като приятел - на приятелките няма проблем да се оплакваш за щяло и нещяло, за истински и въображаеми проблеми. Че да ти олекне
. По същия начин за болестите, за проблемите с мъжа (ежедневните, не тези, които водят до раздели), за ядовете в работа, за някои политически възгледи
. А всичко това е част от мен, но си го премълчавам, защото детето е малко, няма опит и не може да види ситуацията от моята гледна точка. Не може да прецени сериозно ли е или не, а няма нужда да носи и моите грижи - повече или по-малко истински
.
Да, наисти изходът е човек да промени себе си. Но не ми се струва реалистично винаги да сме ведри, бели и добри
. А когато сме тъжни просто защото сме имали лош ден, не е нужно да разказваме проблемите си надълго и нашироко пред децата. Това имах пред вид като казах, че трябва да ги излъжем
. естествено е, че ще усетят стреса, но не е нужно да се навлиза в подробности защо и как.