Обичай ближния като СЕБЕ СИ... или за Любовта към самите нас

[Kleo]

Седем признака, че не обичаме себе си:

Какво значи да обичаш себе си? Какво значи да имаш добра себеоценка? Къде е границата между самоуважението и егоизма? Трудни въпроси, а отговорът явно е много важен, щом всички учения на тема щастие и личностно развитие и всички духовни учители ни призовават да обичаме себе си. От години търся какъв точно е смисълът на тези думи и какво представлява любовта към себе си. Открих много отговори, други ми предстои да открия... За мен беше по - лесно да тръгна по метода на изключването - кое не е любов към себе си, кога НЕ обичам себе си. Сега искам да споделя този свой опит с вас.

1. Самообвинението.
Това е признак номер едно, че не обичам себе си. Виним се, че не сме положили усилия за нещо, че сме лоши деца или лоши родители, че не сме учили достатъчно, че не отделяме време за близките си, че работим прекалено много. Помислете за вашия списък с вини, сложете и най- дребните неща. Безкраен е, нали? Всъщност много рядко правим нещо с идеята да причиним зло, повечето от нас никога, бих казала. Защо тогава носим толкова вина? Много харесах историята на един успял човек - той всяка вечер сядал пред календара, казвал си, че е направил това, което е смятал за най - добро във всички ситуации от изминалия ден, после късал страницата с тази дата, хвърлял я и си лягал без да мисли повече.

2. Не поемаме отговорност за живота си.
Всеки, който обича себе си знае, че от него зависи как живее живота си, с кого общува и как прекарва времето си. Той има цели, фокусира се върху позитивното и действа, като успява да нагоди плановете при външни промени. Той вярва, че създава живота си и се доверява на интуицията си. Когато обаче не обичаме себе си, ние се изживяваме като жертва на обстоятелства, хора, правителство, вируси. Обикновено не правим нищо, нямаме планове, а само се тюхкаме и се оплакваме. Оптимизъм идва от латинското optio, което значи избор. Избор винаги има.

3. Живеем за другите.
Не смеем да откажем, когато ни искат услуга, дори да ни е крайно некомфортно да услужим, съгласяваме се с избора на другите без да кажем своята истина, за да избегнем конфликти. Слушаме авторитети без да попитаме себе си. Авторитети ни "избират" точната работа, лекарствата, спорта, храната. Не слушаме тялото си и душата си, а живеем по чужда препоръка, чужд живот, с чужди идеали.

4. Не правим нищо, за да прекратим вредните си навици.
Знаем, че пушенето е вредно, знаем, че не си почиваме достатъчно, знаем, че от много кафе ни става зле... но не правим нищо. Каним се да се запишем на спорт, каним се да намалим сладкото, но всичко си остават добри намерения за далечното бъдеще.

5. Живеем живота на родителите си.
Ще възразите, че това не е толкова лошо ако те са добри и успели хора. Обикновено обаче го правим, водени от навика, от старите си модели на поведение, от покорство пред тях. Когато обичаме себе си, неминуемо виждаме нашата различност, нашата уникалност. Ако се отърсим от предразсъдъците си често се случва да разберем, че ни влекат съвсем други неща и имаме съвсем други таланти. Можем да копираме родителите си не само в професията, може да се развеждаме като тях или да работим в чужбина като тях. Това означава, че повтаряме техните модели на мислене. Тук ключът е осъзнаването.

6. Избираме морала пред нашата лична истина.
Да сме добри, послушни, услужливи, възпитани, сдържани, подчиняващи се на обществените норми, скромни - това са морални категории и ние поколения наред сме ги издигали като висши ценности. С цената на какво обаче? На нашата истина, на истинските ни желания, на чувствата ни, на дивия зов на душата ни. Правим го без да знаем, че това ни разболява и обърква живота ни. Когато обичаме себе си, даваме предимство на себе си и истинските си желания и съзнателно избираме кога да направим компромис заради друг човек и друга ценност. Да, живеем сред хора, но когато знаем своите желания и не се срамуваме от тях, начин винаги се намира да бъдем едновременно себе си и част от общността. Само е нужно да говорим ясно и високо за нуждите си, но без да обвиняваме и съдим другия.

7. Не обичаме тялото си.
Всички имаме недостатъци, но идеята е да не се фокусираме върху тях. Ако се мислим за дебели, грозни, стари, ако всеки ден се гледаме с отвращение в огледалото, то тялото боледува в отговор. Тялото вярва на всяка наша дума, е казала Луиз Хей. Когато обичаме себе си, се фокусираме върху хубавите неща в тялото. Променяме, каквото можем, с грижа и любов и приемаме, каквото не можем, с много любов!

Ако статията те докосна и искаш да четеш още полезни и вдъхновяващи статии, или да получаваш информация за моите семинари и онлайн курсове, абонирай се за бюлетина на Галерини, или прегледай моята Фейсбук страница Jasmine Woman's Spirit House! Ще се радвам да се присъединиш!

Ваша,
Ирина

ОТТУК - ЦЪК

[img]http://www.galerini.com/uploads/2/8/2/1 ... 1423152488[/img]

П.П. Забележката моя, от Деси:
Точки 6 и 7 съм ги правила толкова дълго... че искрено се радвам, че вече не ги правя!

[Kleo]

Един от най-затрогващите въпроси, които получавам по темата с призванието:
"Възможно ли е да имам призвание и да го открия, ако нямам особени таланти?"

И ми става почти тъжно, че някои от нас израстват с подобно вярване за себе си. Ние сме насърчавани по различен начин в детството да изразяваме уникалността, интересите, талантите си. И ако такова насърчаване ни е липсвало или е било в посока, желана от родителите - то ние можем да един ден да не знаем кои са истинските ни силни страни и дарби. Или както видяхме - да не вярваме, че ги имаме!

И не само, че това се случва... Случва се на мнозинството от нас. Милиони и милиарди хора по света са чисто и просто в грешната професия. По този начин те не само не правят себе си щастливи, не само не използват своя пълен потенциал, но и не дават истинския си принос на света. Този, който само те могат да дадат, по уникален за тях начин.

Нека променим това. Ако искаш да се свържеш отново с онези дарби и таланти, които могат да променят твоя живот и живота на хората около теб, виж повече тук:
" onclick="window.open(this.href);return false;

Автор: Силвия Матеева, Фейсбук

[Kleo]

Самодостатъчна, това звучи гордо!



Това, че затягаш сама кранчето в банята, не те прави досадна и еманципирана.

„Ами как ще си намериш мъж, като изглеждаш самодостатъчна?“, директно ми хвърлят обвинението.

„Ъъъ, моля?, опулвам се аз. „Ами, да! Имаш вид на жена, която няма нужда от никого, защото се е научила да се правя сама“, потвърждават присъдата ми отсреща.

Не за първи път чувам тази диагноза – самодостатъчна си си и нямаш вид на търсеща.

Така и не разбрах как точно се постига „търсещ“ вид.

Май като вкараш повече драматизъм в погледа, слагаш изражение а ла „уплашена кошута“ и за Бога, момиче, поне веднъж изпусни пазарската чанта, докато се разминаваш с хубав мъж, вместо гордо да си вириш главата. Току-виж се втурнал да ти помага като по филмите.

Аз обаче, вместо като уплашена кошута, съм се запънала като упорито магаре и не мога да проумея кой, кога и защо узакони максимата, че мъжете се плашат или не харесват (което си изберете) независими жени, които видимо се справят сами в живота.

Жената, която си е самодостатъчна, не е върла феминистка, развяла знамето на абсолютното равенство с мъжете. Това, че знаеш как да си затегнеш кранчето в банята, не е защото умираш да се набираш върху френския ключ, а защото неволята така те е научила. Нито е лошо, нито страшно и още по-малко заслужава присъдата „Остави я тая еманципатка“. Точно обратното.

Самодостатъчостта у партньора – без значение мъж или жена, е може би едно от най-стойностните качества. То култивира у човека умението да цени свободата и да се чувства пълноценен със самия себе си.

Самодостатъчната жена ще преживее всяка мъжка вечер, посветена единствено на бира и футбол. Не само ще я преживее, но дори ще я поощрява и изисква, защото знае колко важно е да имаш лично пространство.

Без капка излишен драматизъм, тя ще отиде сама на кино или на театър, ако партньорът ѝ е възпрепятстван. Ще се обади на приятелите си, защото връзката й с тях е калена с годините. А може и просто да си остане у дома с бутилка вино и хубава книга. И това няма да срути света ѝ, карайки я да се чувства изоставена и пренебрегната. Напротив, тя ще се чувства все така щастлива и пълноценна.

Защото за да си щастлив с някого, първо трябва да си се научил да бъдеш щастлив със себе си. А тя отдавна е научила този урок.

Едва когато е постигнал хармония в собствения си свят, човек е напълно готов да позволи на нови хора да влязат в него. Без да изисква необяснимо много, без да се вкопчва в тях и без да очаква да запълнят празнина, която самият той не е успял да запълни.

Затова самодостатъчен звучи гордо, а самодостатъчостта не е нито пречка, нито присъда.

Тя е най-искрено пожелание.

[Kleo]

Обичам се.

Обичам нежния си глас. Нежната си кожа.
Обичам запленяващите си движения.
Обичам също така и щедрото си сърце.



А вие какво обичате в себе си според тази класация?

Най-привлекателна ти черта според зодията

[Kleo]

Какво разкриват очите ни спрямо зодията?

Обичам и погледа си. Да продължа със самообичането

Риби
Те имат тайнствен поглед - леко отнесен, дори "липсващ" понякога, все едно гледат през вас. Очите им са сред най-запомнящите се - големи, влажни, изразителни. Когато се вгледат в някого, той често е обхванат от чувството, че Рибите "четат" вътре в него.



А вашите очи какво разкриват? А вие какво обожавате в себе си? Вие сте на ход

[Kleo]

Силвия Матеева: Жената, която се влюби в мъж, сияе няколко месеца. Жената, която се влюби в себе си – цял живот! източник - цък

[Kleo]

За всички жени: Време е да обърнем внимание на себе си!



От днес избирам да обърна внимание на себе си. Да се реванширам на себе си за всички компромиси, за всички откраднати от мен самата мигове, за всички случаи, в които съм пренебрегвала себе си, за да удовлетворя желанията на някой друг. Oт днес избирам да обичам себе си!

Парадоксът е, че колкото по-малко се нуждаете от партньор, толкова по-добър партньор ставате и толкова по-здравословен партньор ще привличате (и от такъв ще бъдете привличана).

Нека да разгледаме какво означава здравословният егоизъм за жените, които обичат прекалено много.

Означава да поставяте вашето добруване, вашите желания, вашата работа, вашите игри, планове и дейност на първо място, вместо на последно – преди, вместо след като нечии други потребности са удовлетворени. Дори ако сте майка на малки деца, трябва да включвате в дневната си програма някаква дейност само за вас самата.

Означава също да очаквате и да изисквате удобни за вас отношения и ситуации. Да не се стараете да се приспособите към неудобни за вас обстоятелства.

Означава да вярвате, че вашите нужди и желания са много важни и че трябва да ги удовлетворявате. И в същото време да гарантирате на другите правото да бъдат отговорни за задоволяването на собствените им нужди и потребности.

Когато започнете да поставяте себе си на първо място, трябва да се научите да сте толерантна към гнева и разочарованието на другите хора. Това е неизбежна реакция от страна на онези, чието добруване досега сте поставяли преди вашето. Недейте да спорите, да се извинявате или да се оправдавате.

Постарайте се да останете възможно най-спокойна и в добро настроение и да продължите вашите занимания. Промените, които правите в живота си, налагат и на околните да се променят и съвсем естествено е те да се съпротивляват. Ако не се впечатлите силно от тяхното възмущение, то много скоро ще замре. Това е само един опит да ви върнат обратно към старото ви безкористно държане, да ви накарат да вършите за тях онова, което те самите трябва да вършат.

Внимателно трябва да се вслушвате във вътрешния си глас, който ви насочва кое е правилно и добро за вас, и да го следвате. Това е начинът да развиете здравословен интерес към себе си, като се вслушате в собствените си указания. До този момент вие най-вероятно сте била побъркана на тема да се вслушвате в репликите на другите за това как те биха искали да се държите. Заглушете тези гласове, защото те винаги ще ви откъсват от вас самата.

И накрая, да станете егоистка означава да признаете, че собствената ви стойност е голяма, че талантът ви заслужава изява, че вашето удовлетворение е също толкова важно, колкото и това на другите, че вашето най-добро Аз е най-големият подарък, който можете да дадете на света и най-вече на хората около вас.

Из Параноя на страстта – Робин Норууд

[Kleo]

А вие как обичахте себе си днес?

[Kleo]

[Kleo]

Раздяла с житейския банален план

За почтеността към себе си на първо място говори Михаела Петрова



В женски списания и сайтове повече се говори за събирания, за поддържане на огъня във връзката, дори женствеността се обсъжда в неразривна връзка с интимността. В книгите не е така. Там се говори за раздели. Е, изключвам булевардните романи, но дори и в тях раздялата присъства. Но най-вече присъства в живота ни. И то напълно равнопоставено на привличането, на всичко онова, което ни събира заедно.

Предполагам, че не се говори много, защото на раздялата се приписва негативност. Между приятелки обикновено е придружена с въпроса: „Какво се случи?”, задължително със състрадателна гримаса. Поне в историята на моите женски приятелства, мога да си спомня само един случай, в който след отрицателния отговора на въпроса „Ти още ли си с него?”, мед ми капна на сърцето когато чух: „Затова ли си толкова щастлива?”.

Хрумна ми да подхвана тази тема, защото преди малко срещнах приятелка, която живее в чужбина и не се срещаме на живо често. А при срещите в социалните мрежи, не знаеш другия как изглежда и какво излъчва. Не я бях виждала две-три години и направо се впечатлих колко много се е разхубавила, каква сила и женственост излъчваше. Бързо стана ясно, че не си е дошла в България за хубаво, че си има своите проблеми с възрастни родители тук, с тинейджър там, с намиране на нова работа, което не е много лесно в европейските държава след навършване на 45 г.

Любезният отказ обикновено е, че си „overqualified” – ще рече, имаш по-висока квалификация, отколкото е могат или по-точно искат да плащат за дадена позиция. Но въпреки всичко тя цъфтеше. Ако съм аз, бих я взела на работа ей така, само за да краси офиса. Но в случая не зависи от мен. Между другото, ми каза, че се е разделила с мъжа си. Аха, това обяснява нещата с хубостта й, помислих си.

Не за друго, а защото в нейния конкретен случай, когато беше женена и имаше работа, изглеждаше доста по-смачкана. Пак си беше хубава, но се чувстваше, че нещо сякаш я затиска. Че по някаква причина е сдържана и обира емоциите си. Тогава си мислех, че се е заразила от западноевропейската цивилизована хладност, но не било това.

Затискало я е онова, което ги е разделяло с мъжа й, когато са били заедно. Тя е от онези отговорни и деликатни хора, за които съм сигурна, че са направили всичко възможно да потушават конфликти. Но не – да потушаваш огъня в себе си, в името на каквато и да е кауза и цел, означава само едно – да се превърнеш в пепелище.

Някой ден, след време, на това пепелище могат да израснат нови филизи, така както вечният природен цикъл умее да прави, но докато го подтискаш, то ще си бъде пепелище и това е. Затова й казах: „О, чудесно! Браво!”. А тя се усмихна и сякаш около нея заискряха звезди. Откакто не съм я виждала, явно новите стръкчета на нейната женственост са поникнали и са пуснали здрави корени, понеже не ги е изскубвала, не ги е трансформирала в нещо друго, не ги е потушавала. Грижила се е и за себе си, вместо да прави онова, което повечето жени в нейната предишна ситуация правят – да отглеждат мъж.

Когато се разделихме, си мислех за този кръговрат, от който като че ли няма излизане. Влюбваме се, фокусираме се върху нещата, които ни събират, разхубавяваме се, вдъхновяваме се. Свързването между мъжа и жената е като едно негласно обещание, че пред нас има едно необятно поле, върху което ще се разгърнат и дадат плодове хубавите качества, които притежаваме. Но животът и социума, в който живеем, си има други приоритети и много бързо ни заклещва в своя норматив за изпъление на житейския банален план: семейство, работа, деца, закуска, обяд, пазаруване, вечеря, телевизор, сън. Всяко вдъхновение за нещо по-различно, много бързо поставя на масата онова, което ни разделя. Неслучайно мъжкото излизане с приятели и женския шопинг и спа-процедури са станали символи на единствените позволени малки бягства от затвора на житейския банален план.

А всяка раздяла се със същия този банален план, се приема, ако не като срамна случка, за която не трябва да говорим, то поне с кисела физиономия на състрадание и тайно плюене в пазвата да „не ми се случи и на мен”.

Вече двайсет години обяснявам, че се фукам, а не се оплаквам затова, че съвсем осъзнато избрах да не се омъжа за бащата на сина ми с единствения аргумент: „Ти си супер готин и добър човек, но ние сме много различни – в приоритети си, в часа на ставане и лягане, по това, че аз обичам за се храня в хубави ресторанти и да изследвам гурме-култура, а ти не признаваш нищо, което не си сготвил сам (макар и много вкусно, признавам). Затова че ти е странно и смешно, че се зазяпвам по витрините на магазини с красиви и скъпи женски рокли. Сега това са дреболии, но ще станат голям проблем. И двамата няма да го понесем”. Продължават да не ми вярват, дори близки приятели, които далеч не са хора на статуквото. Дълги години не можех да си обясня парадоксът – как така, нали заедно го живеем, как не го разбираш? Но накрая схванах, че далеч не всеки държи първо да избистри личните си приоритети, преди да се гмурне в съжителство с друг.

Затова мисля, че този разговор е важен и ще го продължа – за почтеността към себе си на първо място. Тя е здрава основа и на културата на събирането, и на раздялата. Тогава тя не е шок и не изисква месеци и дори години адаптация, за да преоткриеш наново себе си. В момента, в който имаш ясна преценка за приоритетите в своя личен свят, раздялата може да е по-хубава новина от тази за събиране. „Но стига ми и тази награда”, че повече не си роб на клишето.

Въобще, с напредването на житейския опит, става все по-ясно, че преди да взимаме решения дали наистина искаме да се събираме с някой друг, е добре да знаем дали ни е интересно да прекараме живота си със самите себе си. На първо място.

[Kleo]

Личният живот не е семейството или работата, а моментите, в които общуваме със себе си



„Как може да те търсят в осем и половина по работа? Това е време за семейството” – репликата, която не обичам да чувам. Сигурно затова не избирам партньорства, в които би могло да бъде произнасяна. Дори и помисляна.

Има хора, които повече се идентифицират с избора си на професия и призвание, отколкото с идеята личният им живот да е на първо място. Аз съм от тях. И повярвайте, тези хора никога не са самотни.

Напротив, истинското блаженство за тях е поне от време на време да останат сами. В своя истински личен свят. Спомням си историята на една художничка, която веднъж годишно отивала в своята вила-ателие и записвала на телефонния си секретар следното съобщение: „Няма ме за никого. Ако си мислите, че това не се отнася за вас, защото сте моята майка, сестра, най-добра приятелка или любовник, грешите – отнася се”.

Какво е личният живот?

Още едно понятие, на което е придадена стойност, която не му приляга.

Най-често произнасяме репликата „имам личен живот в края на краищата”, когато се почувстваме затрупани от ангажименти, преуморени и нервни от служебни задължения. Или когато някое преобръщащо живота събитие като влюбването, излезе на преден план и ние решаваме рязко да загърбим всяка поета отговорност. Тогава казваме троснато: „имам личен живот”.

Същите думи обаче се чуват много често и от семейни жени, които буквално крадат време, за да излязат и да се разтоварят от ангажимента към съпруга, децата, пазаруването, готвенето. Няма значение дали ще се видят с приятелки, дали ще отидат на йога, медитация, някакъв курс, масаж, маникюр, на изложба, кино, шопинг... това е времето, в което правят нещо за себе си.

Имам приятелка, чиито съпруг се сърдел, че вечер тя не си ляга заедно с него, а стои още часове наред в кухнята пред телевизора. Карал й се, че стои до късно без да прави нищо съществено, защото сутрин е все уморена. Но на една от онези женски вечери, които тя си беше откраднала, ни сподели, че има нужда от това време със себе си. „Дори не поглеждам телевизора. Държа го включен като оправдание. И нещо да се движи. Истината е, че така си почивам от всичко и всичко. Нищо не правя. Само си седя.”

Личен живот ли е да споделяш с партньора си цялото време, в което не работиш? Според мен, не.

Много е приятно, прекрасно е да правите заедно неща, които обичате, но дори от това е необходима дистанция. Участие в общуване и оттегляне. Като прилив и отлив на морска вълна.

Да си напазарувате и сготвите заедно може да е вълшебно време на споделено преживяване. Но да мъкнеш всеки ден торби и да обслужваш задължението да го храниш, определено не е лично време, заради което си струва да зарежеш някакви по-приятни неща, дори и да се водят работа. Особено ако е работа, която харесваш.

Спомням си, на една нова година, на връх 31 декември с моя приятелка бяхме вдъхновени от нов проект. Тогава работехме в телевизията. И двете бяхме на работа до късно. Затова се видяхме едва след осем вечерта. Да обсъдим това-онова. По едно време съпругът й звънна да пита кога ще се прибира, защото вече е десет, а нали се сеща, тази вечер е нова година и в хладилника нямат нищо за ядене.

Няма да забравя какво му отговори тя: „Е, не работи ли суперът, да отидеш да купиш някакви пържоли?”. И двете не се разбързахме особено. Тя поръча пица за вкъщи от заведението, в което бяхме седнали. Ние имахме нашето вдъхновяващо лично време. И то имаше смисъл за нас. Независимо, че беше работа.

Знам, че си кажете „този няма как да я е изтърпял”. Истината е, че тя не го изтърпя. Не точно него, а идеята да има задължения към друг пълнолетен човек, който би трябвало да може да се погрижи за себе си. Ако двамата не се вписват в динамиката на една двойка, няма какво да правят заедно.

Имала съм и аз подобна връзка – той беше по-скоро домошар и принципно нямаше нищо против да се грижи за „женските неща” с пазаруването и готвенето. Известно време, в началото, и двамата мислехме, че така си пасваме идеално. Но много бързо стана пределно ясно, че различния натюрел, интереси, вдъхновение правят съжителството невъзможно. Дори да се харесвате, дори всеки да е достатъчно интелигентен и разбран. Да седна с любимия да гледам филмче вечер за мен би било истинско изтезание след като 10 часа съм се занимавала с културна програма, включително и кино. Абсурд!

Личният живот не е семейството, не е любимият, не е детето, но не е и работата. Дори да е любима. Личният живот са онези моменти, в които общуваме със себе си. В който спираш пред витрина, към която и отговорност да си се забързал и се заглеждаш в нещо красиво.

В който започнеш диалог с онези свои чувства, които усмихват лицето и внасят блясък в очите. Ако стимулът дойде отвън, това не е личен живот. А само мимолетно отражение. Огледало, в което мимоходом се зърваш. Не че е лошо, но не можеш да го задържиш. Ако импулсът дойде отвътре, това е докосването, изобразено от Микеланджело в Сътворението. И това е единственото лично време, което ни свързва с истината в нас. Всичко друго е илюзия.