cchery написа: ↑11 Мар 2022, 12:46
И за още нещо си говорим - за изискванията и очакванията на обществото..... Уж не е редно да има очаквания, пък....
Аз пак като някоя черна станция, но... напоследък явно тази роля ми идва "отръки". Стереотипите на обществото и очакванията на хората са същото като ролята на родителите - нещо, което сега е модерно да бъде заклеймявано като лошо и ние имаме склонност да се впуснем в това заклеймяване. Травмите от детството, родителските грешки, които оставят следа за цял живот, стереотипите на обществото и т.н. Да, тези неща ги има. Дали са обаче непременно лоши? Или това само по себе си е също стереотип?
Любимата ми роля - да разбивам стереотипите.
Замислете се: стереотипите са лоши, те трябва да се разбият, ние трябва да живеем без тях - това самото е стереотип, момичета.
Представете си дете, израстващо без никакво влияние и без никакви травми от детството. Никакви. Въобще без нищо. Нула.
Можете ли?
Аз - не.
Защото, ако нещо сериозно не ни препъне, ще ни препъне нещо друго, не толкова сериозно, но някакво препъване във всички случаи ще има. Дете, отраснало без каквито и да било стереотипи, е дете, отраснало без съпротива от страна на външния свят (в лицето на родителите, а след това и на обществото). Това означава без каквито и да било граници. Обаче границите не са непременно лоши. Те дават сигурност и ориентир. Ще поясня.
Представете си как вървите през пустинята. Накъдето и да погледнете, е едно и също - пясък, дюни, още пясък и още дюни. Накъде ще вървите? Как ще разберете дали се придвижвате наистина, дали напредвате или се въртите в кръг? Как ще си поставите цел и ще се стремите към нея?
Никак. Защото нямате ориентири. Това е психиката на човек, отраснал без ориентири. Не знае нито къде се намира, нито накъде да върви. Защото травмите от детството и стереотипите са именно това - ориентир. Ние можем да се стремим към него или да се отдалечаваме от него, ако не ни харесва, но и в двата случая наличието му е условие да можем да се придвижваме.
Предтавете си, че се намирате на висока издадена над пропаст скала. Искате да погледнете какво има отдолу и напред, но не можете, защото е твърде опасно да се приближите до ръба. Как надничате?
Никак. Стоите там, където сте и не смеете да се приближите и да надникнете. Прикован сте към мястото, където сте. защото нямате сигурност. Ако имаше парапет или поне въже, за което да се държите, можехте да надникнете отвъд ръба на пропастта. Това е психиката на човек, отраснал без усещане за сигурност в психологически смисъл - т.е. без разбиране кое какво е. Не смее да направи крачка. Защото травмите от детството и стереотипите са именно това - парапет - пречка и преграда, но и граница на зоната на сигурност, в рамките на която се движим свободно.