О, колко съм болен, о, колко съм жален!
О, как ми е нужно да бъда погален,
да бъда похвален, да бъда поглезен
с кафе и с целувка по топлия глезен!
Защото когато човек боледува,
е важно, че друг там човек съществува,
и своето болно любимо прегръща.
И със портокали и мляко се връща,
със дрехи студени и с дъх на снежинки,
и готви, и прави дори палачинки,
и е търпелив. И обича със тебе,
дори ако ти си ревлив като бебе,
а той те понася, защото те носи
в сърцето си. И ти задава въпроси,
а после те слуша, със теб разговаря.
Когато заспиш, той вратата затваря,
но толкова тихичко, толкова леко,
че теб ти се иска да викнеш – човеко,
върни се, че искам да си те прегърна!
И утре за всичко това ще ти върна!
И аз ще те глезя, и ще те завивам…
Но утре. Защото в момента заспивам,
и вече съм другаде, вече кротувам,
и ти обещавам, че ще те сънувам.
И тихо заспиваш, щастлив и доволен,
пък даже и да си за мъничко болен.
Мария Донева
П.П. С благодарност към Нели и Еми от форума, че ми споделиха за това стихотворение!
Виждам се отново майка.
