Морската ни почивка е зад гърба ни
. Толкова отминала, че сега съм на ново място - при майка в Горна. След 3 дена ще съм обратно в София. А през почивните дни - около Благоевград и Симитли..... Но идеше реч за морската почивка - уви, Музев, който иначе ми дава настроение за истории, така и не се появи повече за оставащите 10 дена
... Някак си тази година... беше различно. Не по-малко вълнуващо, но една идея по-еднотипно като изключим първите 3 дена на Тасос. Последните няколко години установявам, че не ми стига само да съм на море, т.е. да ходя на плаж, да се пека, да се къпя и евентуално вечер да правя някоя и друга разходка. По-интересно ми е, ако всичко това е подплътено и с някакви приключения, пътуване до близки, но интересни и неочаквани дестинации. А връх на всичко това са круизните пътувания с корабчета или лодката под наем, с която обикаляме около някой остров. Е, тази година това се случи само на Тасос и добре, че се случи, де. Плажната ивица Коринос - Паралия - Катерини - Плака - Неос Панталеймонас, където прекарахме втората част от почивката - е толкова еднаква през 50-те километра на които се простира, че..... нямаше смисъл да наемаме лодка, за да видим златни пясъци и равнини зад тях - ние присъствахме на тях всеки ден. От друга страна.... китното село Палео Пантелеймонас в Олимп и крепостта Платамонас заслужават внимание.... Замислих се.
Но.... така или иначе аз обичам да си правя и сама интересното (особено добре ми е така)
и всеки ден си вземах книжката под ръка и чашата с кафе и се събуждах на плажа:
Не мога да кажа, че напреднах кой знае колко с книгата точно в тези ранни часове на деня
, защото всъщност първо се топвах в морето, устремявайки се към слънчевата пътека, която все още ниското слънце гравираше по морската повърхност. После отпивах на големи глътки поизстиналото кафе, гледах как се събират първите ранни плажуващи. Как блажено се обтягат на шезлонгите под меката слънчева светлина и тишината на сънения бряг. Двама-трима бягащи по пясъка даваха тласък на вдъхновението ми
. НО..... имаше и нещо друго, което не успя да ме оттегчи. Нещо, което се случваше всяка сутрин - по един и същи начин. С един и същи сценарий. И наблюдавах почти втренчено.....
Възрастна двойка гърци следваха един и същи сутрешен ритуал. Бяха "закотвили" малката си моторна лодка върху теглич за кола на около 5-6 метра от морето. Когато аз се появявах на плажа, те вече се прибираха от воаяжа си. Моята приятелка, която една сутрин се е озовала в 5:30 на плажа, ми каза че двойката спускала лодката в морето малко преди 7 часа. Но, когато аз отивах, те се връщаха. Спираха лодката на около метър от пясъка.
Той скачаше във водата и придърпваше моторницата дотам, докъдето носът ѝ заораваше във влажния пясък. После и
тя слизаше от нея. Извървяваше 6-те метра до
мястото, където стоеше тегличът за кола и изпод него почваше да развива дебели гумени ленти с ширина около 50 см, навити на ролка. Два броя ленти. Те стигаха точно до лодката и оформяха 2 коловоза. По тях
той спускаше теглича за лодка. В самия пясък, на около 6 метра от водата, имаше моторче (не знам с какво се задвижваше то) - от моторчето се подаваше въже с катарама в своя край. Катарамата се закаше за теглича и по този начин го управляваше по гумените коловози. Когато тегличът стигнеше до лодката,
той спираше мотора. Отиваше и закачаше катарамата на въжето на носа на лодката. Пускаше моторчето и я изтегляше бавно и плавно върху теглича. Моторчето не беше мощно и се виждаха понякога неистовите тласъци, които упражняваше върху въжето заради тежината на лодката. И
тя, и
той помагаха с ръце на лодката, докато се изкачи на теглича. Когато най-сетне лодката беше изцяло върху теглича
той я привързваше здраво за него. После връзваше отново теглича с въжето и го издърпваше бавно на около 6 метра от водата. Тегличът
вървеше гладко по дебелите гумени коловози и всичко ставаше лесно - с една отработеност и рутина, която изглежда като да носи белега на доста години опит. А
тя -
тя почваше да навива гумените коловози на рула - бавно, премерено и вещо. Стигаше до задното колело на теглича и там подпираше с камък масивното и искащо да се разгъне обратно руло. После се справяше и с второто. Когато приключеше с тази дейност, отиваше и изпразваше в хладилна чанта наловената риба, докато
той мяташе покривало върху лодката и отново с особено внимание привързваше въжетата в неговата периферия така че вятърът да не може да ги развърже и да издуха покривалото. Когато приключеха с тези дейности, влизаха в морето. Двамата. Бавно, премерено, без усърдие и сякаш по силата на някакъв навик, традиция, незнаен, но неизебжен ритуал. По-скоро по инерция, отколкото с отчетлива радост от прегръдката на водата. Но и без ни най-малка следа от оттегчение. Потапяха се до вратовете и в продължение на 20 минути 2 бели шапки нарушаваха монотонноста на синята морска
повърхност. После излизаха от водата. Двамата едновременно. Вземаха си чантите -
тя тази с рибата,
той - друга пълна с кой знае с какво. И се прибираха. И така.... до другото утро.
Точно заради тях двамата, някъде на 3-ата, 4-ата сутрин докато си пиех кафето на плажа ми хрумна аналогията на живота на тази двойка с нещо, което бях видяла преди това - упоритите цветя, които цъфтят в прекрасни нюанси на лилавото или на скали, или в жежкия пясък:
За цветята
Не знам защо, но те двамата ми напомниха именно на тези инатливи цветенца. Техният живот сега..... въпрос на навик ли беше?! Или... това е нещото, с което се заявяваха на света?!....