Темата за "трудностите във връзката майка-дете" е табу!

[dexter]

Да ви запитам и аз нещо - като бяхте без деца по-лесно ли ви беше? Нямахте ли чуството, че жонглирате с хиляда задачи, че имате проблеми с комуникацията, че не ви чуват/разбират, че ви е тъпо, че не се справяте (умишлено изреждам негативите)? Аз понеже родих на 33 години и имам един доста дълъг период след относително безгрижните си студентски дни, в които съм се справяла с куп задачи и проблеми. Професионални, личностни и прочие, с мъже, жени, роднини, колеги. Е, сега с Яна ми се добави още една личност, с която да се съобразявам . Не че не ми е първостепенна тази нова личност, но в никакъв случай не ми е по-трудно с нея, отколкото ми е било с други хора, отношенията с които също са ми били важни. В никакъв случай не съм си живяла безметежно, макар да съм се грижила само за себе си. Сега виждам, че тогава кахърите ми са били бели :lol: :lol: , но тогава не съм мислила така. Искам да кажа, че целият ми живот си е бил с радости и неволи, детето само ги насочи в друга посока. Радостите сега са ми доста повече от неволите, честно казано, сега поне ядовете имат смисъл . Със сигурност мога да кажа, че екзестенциалните ми терзания намаляха почти до нулата, за сметка на битовизмите :lol: , но като че ли предпочитам така.

[cchery]

Ми, Декс, да ти кажа.... не се чувствах така, както го описва първото изречение от постинга ти! Честно казано имах такива прекрасни студентски години, последвани от 2 години работа като сервитьор и барман (едната, от които си беше всъщност 5-и курс в ТУ) и тъкмо почна и пари да си изкарвам, и завърших успешно, и гадже си имах........ и един ден се оказах бременна. А бях почнала работа на ново място - не по специалността от университета, но по тази от гимназията - с английски език. Вярно е, че на работа не беше лесно - нито с шефкините, нито с колегите..... обаче те поне ми бяха пред очите 8 часа... сега е 24х2 .

Не ме разбирай погрешно - не се оплаквам от сегашния си живот или поне не защото имам 2 деца. Честно казано... мисля, че точно чрез тях, с тяхното раждане съм свършила най-важната работа в живота си. Но идеята тук е че..... не ща да си заривам главата в пясъка и да си докарвам още самообвинения и самосъжаления. Да, имам трудности в общуването с Коки и Бели. Определено нито съм усмихната, нито спокойна, нито само щастлива, нито починала през 24-е часа на денонощието. И част от причината за това са имено децата. И може би най-вече тревогата, че ако нещо се случи с тях..... не ми се мисли!

Лично аз исках да пиша, да говоря за това какво се крие зад лустрото "мама"...... жена с непостоянен характер, чиито възможности не са безкрайни. И това е нормално! Ненормално е да те приемат само като майка, като усмивка, като отдаденост...

А дали и аз предпочитам така?! Да....... друг път не виждам!

[dexter]

Вие казвате, че усещате натиск върху вас като майки, очакване на околните, че трябва да се справяте винаги, с всичко и най-вече с децата, и то да се справят на 100%. Аз обаче през последните дни си мисля друго, всъщност си го мисля от доста време, но може би не съм го споделяла. Според мен е много по-голяма нагласата майките да не се справят толкова добре и за това се налага да им се помага. Най-вече се очаква помощ от бабите. Постоянно слушам как "добре че имате баба да помага", "имате ли баба да помага, че иначе трудно", "ох, като си нямам кой да ми помогне..." и все така в този дух. Все едно от майката се очаква да не може да се справи дори с неща от нормалното си ежедневие. Ако искате ми вярвайте, но наистина ми е странно цялото това търсене и предлагане на помощ. Давам си сметка, че до една степен е защото аз не бих разчитала на майка ми да гледа Яна, от друга страна много мразя някой да ми дава акъл :lol: :lol: . Но най-вече имам вяра в себе си и знам, че мога да се справя с нормалните, ежедневни неща и наистина не ми е нужана помощ. Помня как се държеше свеки в началото - все едно не мога да сваря един боб, да изпера или да преценя какво трябва да се купи от магазина. Майка ми и тя така.... А аз все пак съм оцеляла дълго време, живеейки сама, издържайки се сама и правейки какви ли не неща - сама! Значи все пак имам умения :lol: ! Та аз лично никак не съм усещала натиска, за който вие говорите - да съм все справяща се, усмихната, изрядна. По-скоро усещах разочарование у някои хора, че съм така, а не постоянно оплакваща се от участта си да ми се е родило дете .
И друго искам да кажа за обществения натиск - може би не сте го изпитвали . Има една нагласа в обществото, че си е направо за окайване да си над 30 години, да си неомъжена, без сериозна връзка, без деца, без собствен апартамент. И постоянно да чуваш - ти като имаш деца, ще разбереш, като се ожениш, ще знаеш... Хич не е лесно, повярвайте ми, изпитала съм го . А колкото и да се мразя за това, усещам подобни мисли и в себе си по повод неомъжените бездетни хора над 35 години.... Обществен натиск и очаквания има и за самотните майки, за разведените - за кого ли не. Някак обществото много обича всички да сме едни и същи и то такива, каквито най-малко бихме създавали проблеми на същото това общество. Та понеже аз дълго време съм била подложена на натиск, сега не се впечатлявам много-много . Недоспала, крива, несресана - такава съм си и не ме интересува особено какво мислят бабите в квартала , нито пък някое социологическо проучване!
Искам да питам нещо Деси (леко извън темата) - не ти ли помага образованието ти по психология? Все ми се струва, че имаш много повече отговори и инструменти, знаеш много повече тайни от останалите, точно защото имаш нужното образование. Аз напоследък започнах да залитам по психологията и се чудя дали не е опасно за мен - непълното знание е опасно, а непълното знание по психология може да е направо смъртоносно (така съм чувала да говорят ). Мисля да не се задълбочавам чак толкова, за сега чета книги, писани от детски психолози и някои по-популярни четива, например за емоционалната интелигентност, но може да се каже, че темата винаги ми е била инетерсна.

[Kleo]

Декс, в момента съм на работа и те изчетох много, много внимателно!
Очертава се интересна дискусия по темата, за което съм щастлива!
Хубаво е човек да има интелигентни събеседници, а когато има и различия, става още по-хубаво!
Разбирам какво споделяш и пишеш за себе си, но моят опит, когато станах майка, е напълно различен!
В един момент, изведнъж, около 3-ия месец на Алекс, от СПОСОБНА, ДЕЙНА, КОНТРОЛИРАЩА живота и света си личност станах НЕСПОСОБНА, НЕСПРАВЯЩА СЕ, ТРЕВОЖНА млада майка, и това едва НЕ МЕ УБИ!!!
Ще си пишем пак, че в момента имам малко служебни задачки.
А относно психологическото ми образование - истината е, че понякога много ми помага, но понякога и пречи. Особено когато имах илюзията, че като съм завършила Психология, ще се справям по-добре в емоционално отношение в сравнение с останалите хора. Ами просто не се оказа вярно при мен! Доскоро, Декстърче Ще споделя по-подробно после!!!
П.П. И да отговоря на първия ти въпрос: ДА, определено ми беше В ПЪТИ ПО-ЛЕСНО, докато НЯМАХ дете!!! Усещах се по-оправна, по-можеща и мноооого по-спокойна, по-търпелива, по-малко гневлива, по-малко тревожна като цяло!!! Това не значи ни най-малко, че съжалявам, че имам сина си!!!!!!! Не, не и не - не съжалявам за нищо, защото той е най-ценното ми богатство, най-голямото нещо, което съм дала на света, най-могъщото ми предизвикателство и най-мощния ми УЧИТЕЛ! Просто моята лична реалност е следната - животът ми С дете е много по-труден и сложен, отколкото животът ми БЕЗ дете. Родих на 26 години и половина. А детето беше дълги години МЕЧТАНО от мен. Ами това е засега, милички!!!

[cchery]

Ето ме и мене.

Декс, и аз те изчетох много внимателно и няма как да не се съглася, че .... очакванията на обществото наистина са и в посока някой да помага на младата майка! Факт е че много често и аз чувам тези реплики, които ти си изброила! И си мисля, че имено тези нагласи са причината за другото очакване - майката да е отпочинала, усмихната, ведра, щастлива и задоволена с "новия" си живот. Та нали има кой да й помага?!?!

Мисля си,че прекалено дълго е било НОРМАЛНО жената да стане майка! Мисля, че разбирате в кой смисъл! Толкова дълго, че когато за жената е станало присъщо да има свой собствен живот, приятелства, хобита, развлечения, кариера и т.н. ...., тези важни в социално отношение занимания почват да се третират от околните като несериозни и неприсъщи на жената, родила своето дете. Появява се дори и двойния стандарт у млади жени! Те одобряват забавленията! Но не и след като жената стане майка.......... И следва едно раздвояване в личността. Идва бабата уж да помага, но ако майката реши да излезе на кафе........ мрън - що не си гледаш детето. Ако пуснеш филм, ти дете нямаш ли да гледаш?!? И все такива.....

Ако говоря за себе си, а то е добре да говоря само за мен си, иначе ще почна да си съчинявам :lol: , като че ли само майка ми очакваше "голямата" промяна с мен! Че и се наслаждаваше на момента, в който изгубих посока и си изпуснах нервите....... Да, аз бях като в небрано лозе с онова малкото 3-килограмово вързопче, което ревеше и се мяташе неистово и не можех да успокоя по никакъв начин. А че и обществото очакваше от мене аз да съм изрядна, ми стана ясно, когато баш на главната на Пловдив една "много загрижена" лелка ми каза да го успокоя накрая това бебе - измъчило се горкото да реве.....

Абе какво да кажа - малко разпокъсано ми дойдоха мислите за този постинг. А исках да кажа, че съм съгласна с това, което Декс е написала за очакванията на обществото и че съм почти като Деската в това, което придобих след раждането на Коки - ТРЕВОЖНОСТ, ИСТЕРИЯ, ПАНИКА.........

[Kleo]

Ясно е, че на едни жени им е по-лесно, на други - далеч по-трудно да се адаптират в новата си роля на майка.
Но мисля, че темата, която пусна Чери, касае нещо малко по-различно: не толкова дали ни е лесно или трудно да сме майки, а по-скоро срещат ли се трудности във взаимоотношенията майка-дете, и от какво естество са те...
Моите първоначални трудности с бебето ми бяха свързани с възникващата на моменти моя неспособност да разчета правилно и отговоря адекватно на потребностите му. То плаче. Аз опитвам едно, второ, трето - без резултат. То продължава да е недоволно. Някак не съумявах да разбера какво иска и как да му го дам така, че и то, и аз да се чувстваме добре.

[cchery]

Мда, Деси. И аз си мисля, че малко изместихме центъра.

Честно казано аз изпитвах абсолютно същите проблеми както тебе след раждането на Коки. Той плачеше неистово, аз опитвах да го успокоя, и не се получаваше почти никой път. Имаше един момент - още в първия месец от живота му, в който му изкрещях да млъкне! Толкова много и силно беше ревал....... Долу-горе от този момент датира в мен вътрешното усещане,че не се справям.......

Това пък усещане се доразви във вина. Която вина сега гоня като вампир с чесън..... . Някакси, това ми доведе депресията след раждането, макар и в по-късен период. А тя, депресията, мутира - това че не се усещам тъжна и нещастна, всъщност не значело, че все още съм добре. Защото силната тревожност замени нещастието. Явно имам още много неща, които трябва да науча, а и през които трябва да премина.

[dexter]

Всъщност темата мисля беше за това
"И не само че не е прието да се говори за трудности във връзката майка-дете, но темата, бих казала, е табу".
И аз пак не мога да се съглася с това :lol: :lol: , поне що се отнася до моя опит и до моя кръг с познати. В момента, в който се съберем с някоя майка и се започва оплакване от децата - колко са ангажиращи, колко внимание изискават, как се тръшкат, настояват, налагат се и прочие оплаквания. Само на мен ли ми се случва това? Как пък веднъж не се започна разговор с това колко страхотно дете си имаме в къщи :lol: !!! Все едно е срамно да си хвалим децата, някак невъзпитано е да си ги изтъкваме, страх ни е да не си помисли някой - вижте я пък нея, взела да се хвали, сякаш ние нямаме деца и не знаем..... Все едно очакването е да говорим само за трудностите, а не за радостите (може би суеверие, че ако се похвалиш, ще дръпнеш дявола за опашката - не е само при въпросите с децата). Аз наистина не смея да похваля Яна за каквото и да било, но пък и сърце не ми дава да я порицавам зад гърба й . Смятам, че думите имат много силно влияние върху мисленето ни и затова предпочитам да ги подбирам по-внимателно .
Така че не смятам, че темата е табу. Може би е табу да разкрием какво са истинските причини да недоволстваме от децата си, защото точно това не съм срещала. Напр. оплаква се майката, че детето не иска да чете, мързеливо било, нямало още навици за учене. Но не казва как тя се чуства неспокойна и несигурна и гледа детето все да е обгрижено, да не направи и най-малкото усилие, да не би да порасне и да няма вече нужда от нея. Или се оплаква колко обсебващо било, а не иска да признае, че й липсва свободата да има два часа само за себе си, за да мързелува, да спи, да прави каквото иска...... Т.е един вид вдигаме шум, за да скрием истинските си мисли и чуства. Но това не е само по повод децата - оплаквания се чуват за липса на пари, уважение, стабилност и какво ли още не. Само не яувам някой да споделя какво му е на душата, какво наистина се крие под подобни притеснения. Табу е да се говори какво ти е отвътре и това няма как да не се пренесе в отношението с децата.
Пиша всичко това на база на личния си опит с мои приятели и познати, извън виртуалния живот . Там са ми наблюденията. Рядко мога да срещна някой като Чери и деси, които да се опитват да стигнат до същината на нещата. Просто никой не ни е учил да се обръщаме към себе си и там да търсим корените. Може би точно за това напоследък ми се занимава с психология, да намеря отговорите на "защо" и "как", и може би най-вече на "а сега какво може да се направи" :lol: .

[dexter]

И за да падне малко табуто, иска ми се да споделя моите трудности във връзката ми с моята дъщеря . Напоследък са причинени най-вече от връзката на двете ни с обкръжаващия ни свят. Тя доста често ме поставя в неудобно положение пред трети лица :lol: :lol: . Наистина не ми пука особено от непознати майки, чийто деца ядат близалки и Яна на висок глас пита дали на детето ще му изпадат зъбите . Но се смущавам когато сме с приятели и Яна се държи според насоката на възпитанието, което получава. Напр. влиза сама в морето и то надълбоко и естествено останалите деца също искат. Но майките им не разрешват! И се започва едно - ама защо тя може, а аз не - плач, сърдене и прочие . Или не иска да отстъпи само защото другото дете реве - чувствам натиск да се намеся, макар според мен децата трябва сами да си решават конфликтите. Обаче още 2 майки седят и ме гледат очаквателно - не знам дали да се ядосвам или да се срамувам :lol: .
Та такива са ми проблемите - налага се да се влизам в дейни комуникации с хора, а по принцип съм затворен човек и не си падам много по социализацията . Проблемите ми идват и предполагам за в бъдеще ще бъдат породени от различните характери, които имаме с Яна. Но не мога да го обсъдя с почти никой, по ред причини, предполагам това го прави табу .

[cchery]

Всъщност темата мисля беше за това
"И не само че не е прието да се говори за трудности във връзката майка-дете, но темата, бих казала, е табу".
И аз пак не мога да се съглася с това :lol: :lol: , поне що се отнася до моя опит и до моя кръг с познати. В момента, в който се съберем с някоя майка и се започва оплакване от децата - колко са ангажиращи, колко внимание изискават, как се тръшкат, настояват, налагат се и прочие оплаквания. Само на мен ли ми се случва това?

Така че не смятам, че темата е табу. Може би е табу да разкрием какво са истинските причини да недоволстваме от децата си, защото точно това не съм срещала. Напр. оплаква се майката, че детето не иска да чете, мързеливо било, нямало още навици за учене. Но не казва как тя се чуства неспокойна и несигурна и гледа детето все да е обгрижено, да не направи и най-малкото усилие, да не би да порасне и да няма вече нужда от нея. Или се оплаква колко обсебващо било, а не иска да признае, че й липсва свободата да има два часа само за себе си, за да мързелува, да спи, да прави каквото иска...... Т.е един вид вдигаме шум, за да скрием истинските си мисли и чуства.

Декс, абсолютно точно и в центъра на темата си! Т.е. поне моето разбиране за център. Мисля досущ като теб! В същото време се съгласявам с това, че темата за трудностите между връзката майка-дете е табу. Ще се обясня, че както хич не мога.....

Знаеш ли как попаднах в дира?!? След гадната бременност с Коки, на която проблемът й беше хиперемезис - демек повръщане до откат и след това - пак! Понеже аз обичам да говоря , събирайки се с други новородили жени, си споделяме естествено нещата от ежедневието - миналата бременност, настоящето майчинство. И аз тръгвам да се оплаквам колко тежко ми е било, задето ми се налагаше да драйфам по 15-16 пъти на ден. Всеки път, щом отворех тази тема, чувах едно и също "Еееее, това е бял кахър! Я аз дето лежах 3 месеца за задържане! Няма от какво да се оплакваш!"

Добре! Така да е! Реших, че съм станала инфантилна. Обаче искам и второ дете, а не ми се връща пак по цели дни и нощи! И решавам да потърся инфо за хиперемезиса. И попадам на дира, клуб "Бъдещи и настоящи майки" и се престашавам и пускам първата си тема - точно за многото повръщане. Мога да кажа, че това не беше особено развиваща се тема. Ако не се лъжа пак имаше подмятания от сорта, че това са само 9 месеца и видиш ли какви по-страшни неща има! Реших, че съм превъртяла. И така както съм си го решила, ми се обади 1 момиче със същия проблем. После друго. После на бележки си писахме..... Оказа се, че всички те са получили имено това отношение от околните за състоянието, в което бременността ги е докарала. И са спряли да говорят на тази тема. Станала е табу!

В "Часът" пък как се "настаних" - след ентата скарлатина на Коки! По едно време си мислех, че той е единственото дете със серийни скарлатини в България! Опитвах се да водя разговори по площадките с други майки и знаеш ли до какво се стигна?!? Почнаха да ни отбягват - и то деца от групата на Коси в детската градина барабар с майките си! Мен това ме мъчи и не ми дава отговор и благодарение на това постигам първия пробив - намери се още едно дете, което кара серийно тази инфекция и майката беше съсипана направо. От какво ми се оплака тя?! Ами, че ...... не среща разбиране у околните и не смее да говори на тази тема. Станала е табу! В интерес на истината след моето "ръчкане" из нета на тази тема, специално в "Часът" се появиха поне още 2 такива заглавия.....

И сигурно отдавна се питаш каква е връзката с темата на интервюто на Макс Кон?!? Ами думичката табу?!? На мен не ми се случва много често да ми се оплакват родители от хлапетата! По-специално за специфични неща! Примерно, че някой не слушал, че направил беля - това го чувам всеееееееки ден! Но че майката има проблем с общуването, че детето й се тръшка, отговаря й, нагрубява я - това аз не го чувам! Защото в обществото ни не е нормално едно малко дете да се държи така. Това е табу! Децата по дефолт трябва да слушат родителите си и точка! И защо е табу?!? Ами ти даваш отговора и толкова добре си го разписала, че няма да разтягам повече това есе:

Може би е табу да разкрием какво са истинските причини да недоволстваме от децата си, защото точно това не съм срещала. Напр. оплаква се майката, че детето не иска да чете, мързеливо било, нямало още навици за учене. Но не казва как тя се чуства неспокойна и несигурна и гледа детето все да е обгрижено, да не направи и най-малкото усилие, да не би да порасне и да няма вече нужда от нея. Или се оплаква колко обсебващо било, а не иска да признае, че й липсва свободата да има два часа само за себе си, за да мързелува, да спи, да прави каквото иска...... Т.е един вид вдигаме шум, за да скрием истинските си мисли и чуства.

Ей това е..... на български звучи като "Ни рак, ни риба". Искаме време за себе си, но не можем да си го позволим! Искаме да играем с децата, ама ни се гледа някой сериал. Ще ни се да четем книга вечер преди сън, ама ни се спи повече и от на детето. И..... как да признаеш на околните, че не се справяш?! Нали ще се изложиш...... И тогава трудностите при отглеждането на собственото ти дете стават табу, защото иначе трябва да признаеш, че не те бива в нещо.

[Kleo]

Много стойностна тема.
Но и болезнена.
Кървяща на моменти...
Може би и затова така рядко пиша в нея.
Трябва да се мисли за това. Да се чувства. Да се поставиш на мястото на детето си.
Освен това да погледнеш надълбоко навътре и отново да опознаеш себе си, до най-скритите и тъмни кътчета на душата си...
Ами не е лесно.
То затова е и ТАБУ !!!
На мен лично ми е трудно наистина да си призная, дори и пред себе си само, че изпитвам трудности в отношенията си с детето ми.
Но е факт.
Житейски.
Личен опит.
Днес отново имах проблеми с Алекс... със себе си... с нас двамата... а уж сме най-близки на света... дали? а би трябвало!?
Въпроси имам.
Отговори - търся.
Чери, чета те отново и отново. Чета и ... намирам себе си!
Декс, същата работа. Чета те, вниквам и ... откривам отново самата себе си!
Малко е да се каже, че ви благодаря, приятелки
Продължавам да изпитвам трудности основно в това как да съчетая най-оптимално удовлетворяването на потребностите на сина ми и задоволяването на моите собствени нужди. Може би тук е моето препъни-камъче в нашите взаимоотношения на майка и син, на родител и дете.
И добре съзнавам, че може би на другите майки други неща им представляват сериозна трудност и/или пречка в отношенията, в общуването с техните деца.
Всеки случай е конкретен, всяка майка е уникална, всяко дете - различно от другото, всяко човешко взаимоотношение - индивидуално, строго специфично и без рамка за следване...

Хайде нещо за отскок:

[youtube]zUN97cFYov8[/youtube]