Момичетата на 40
Re: Момичетата на 40
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм 
Re: Момичетата на 40
Скъпа, не ги прави тези работи! ... или какво не бива да правим, ако сме зрели хора
Моля, не разкрасявайте жена ми!
Моля, не разкрасявайте жена ми!
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Re: Момичетата на 40
Моите резултати са:
Момиче - 44%
Любовница - 28%
Кралица - 19%
Домакиня - 9%
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Re: Момичетата на 40
Криза на 40?
Hera.bg
Светлана Чамова
Да, именно, кризата на 40-те. Звучи като изтъркано клише. Кой не е чувал за нея – това са годините, за които се смята, че, мъжете почват да хойкат като за последно, а жените – ако и те не правят същото, то поне скърбят за отиващата си младост.
Всъщност, ако се замислим, човек приема трудно всяко ново десетилетие в живота си. Предходните 10 години безвъзвратно са приключили, новите винаги в началото звучат странно и леко дискомфортно. Докато свикнеш.
Какво пък им има толкова на 40-те години? Всъщност това наистина е много особено момент от живота. Етап, на който правиш генерална равносметка. Обръщаш се назад. Там са 20 активни години, изпълнени с амбиции и планове, с учение, започване на работа и утвърждаване в нея, създаване на семейство, отглеждане на деца. Всичко това е толкова значимо и поглъщащо, че част от тези години просто ти се губят. Било е истински вихър! Какво има напред – в хубавия вариант още 10 добри години и при повечко късмет - още толкова относително добри. След това – каквото бог даде, дано да е повече и да са достолепни. Това е.
40-те са годините, когато децата са поотраснали, в професията – вече повече надграждаш, а и рутината, в хубавия смисъл на думата, помага. Така че имаш все повече време за себе си, да се огледаш и да се вгледаш навътре, да видиш кой си, къде си.
На 40-те си понатрупал достатъчно житейски опит, случили са ти се вече доста неща и имаш мъдростта да отсяваш значимото от незначителното. Знаеш, че чашата винаги е едновременно и пълна, и празна, а основният житейски цвят никога не е един, той всъщност се състои от полутонове – смесване на няколко нюанса. Наясно си, че знаците са задължително и плюс, и минус едновременно.
Тогава усещаш със сетивата си нещо просто – животът е краен и кратък. Все още си достатъчно млад, силен и здрав за пълноценното изживяване на всеки миг. И или преосмисляш живота си дотук и продължаваш по същия път, защото той е генерално правилният, въпреки неизбежните лъкатушения, или преосмисляш и правиш рязък завой, защото това е моментът – още няколко години и ще бъде късно.
Не знам дали 40-те години всъщност са точно криза. Който иска, да го нарече така. Но със сигурност е съдбоносна възраст. В нея не само извършваш преоценка на най-важното, дареното ти от съдбата – твоят собствен живот, но имаш уникалната възможност да я направиш качествено – с разум и чувства, колкото и да се твърди, че те обикновено били в противоречие. Разумът извира от уроците на опита, който вече имаш, чувствата – от това, че все още си млад, жизнен и имаш бъдеще.
Има една приказка – че младостта може, но не знае, а старостта знае, но не може. 40-те години са пресечната точка в живота, когато по уникален начин едновременно и знаеш, и можеш.
Забележка от мен /Деси/ по повод думата "криза". На китайски език тази дума означава както проблем, така и възможност. Обичам да възприемам кризите като предизвикателства, като шанс, възможност за промяна. Предпочитам да приемам, че дори от лимона човек може да реши да си направи една хубава цитронада.
[img]http://novavarna.net/wp-content/uploads ... 25x448.jpg[/img]
Hera.bg
Светлана Чамова
Да, именно, кризата на 40-те. Звучи като изтъркано клише. Кой не е чувал за нея – това са годините, за които се смята, че, мъжете почват да хойкат като за последно, а жените – ако и те не правят същото, то поне скърбят за отиващата си младост.
Всъщност, ако се замислим, човек приема трудно всяко ново десетилетие в живота си. Предходните 10 години безвъзвратно са приключили, новите винаги в началото звучат странно и леко дискомфортно. Докато свикнеш.
Какво пък им има толкова на 40-те години? Всъщност това наистина е много особено момент от живота. Етап, на който правиш генерална равносметка. Обръщаш се назад. Там са 20 активни години, изпълнени с амбиции и планове, с учение, започване на работа и утвърждаване в нея, създаване на семейство, отглеждане на деца. Всичко това е толкова значимо и поглъщащо, че част от тези години просто ти се губят. Било е истински вихър! Какво има напред – в хубавия вариант още 10 добри години и при повечко късмет - още толкова относително добри. След това – каквото бог даде, дано да е повече и да са достолепни. Това е.
40-те са годините, когато децата са поотраснали, в професията – вече повече надграждаш, а и рутината, в хубавия смисъл на думата, помага. Така че имаш все повече време за себе си, да се огледаш и да се вгледаш навътре, да видиш кой си, къде си.
На 40-те си понатрупал достатъчно житейски опит, случили са ти се вече доста неща и имаш мъдростта да отсяваш значимото от незначителното. Знаеш, че чашата винаги е едновременно и пълна, и празна, а основният житейски цвят никога не е един, той всъщност се състои от полутонове – смесване на няколко нюанса. Наясно си, че знаците са задължително и плюс, и минус едновременно.
Тогава усещаш със сетивата си нещо просто – животът е краен и кратък. Все още си достатъчно млад, силен и здрав за пълноценното изживяване на всеки миг. И или преосмисляш живота си дотук и продължаваш по същия път, защото той е генерално правилният, въпреки неизбежните лъкатушения, или преосмисляш и правиш рязък завой, защото това е моментът – още няколко години и ще бъде късно.
Не знам дали 40-те години всъщност са точно криза. Който иска, да го нарече така. Но със сигурност е съдбоносна възраст. В нея не само извършваш преоценка на най-важното, дареното ти от съдбата – твоят собствен живот, но имаш уникалната възможност да я направиш качествено – с разум и чувства, колкото и да се твърди, че те обикновено били в противоречие. Разумът извира от уроците на опита, който вече имаш, чувствата – от това, че все още си млад, жизнен и имаш бъдеще.
Има една приказка – че младостта може, но не знае, а старостта знае, но не може. 40-те години са пресечната точка в живота, когато по уникален начин едновременно и знаеш, и можеш.
Забележка от мен /Деси/ по повод думата "криза". На китайски език тази дума означава както проблем, така и възможност. Обичам да възприемам кризите като предизвикателства, като шанс, възможност за промяна. Предпочитам да приемам, че дори от лимона човек може да реши да си направи една хубава цитронада.
[img]http://novavarna.net/wp-content/uploads ... 25x448.jpg[/img]
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Re: Момичетата на 40
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Re: Момичетата на 40
Може би на около 40 вече сме дозрели да схванем и обхванем смисъла на следния текст?
Maя Анджелоу: “Научих, че хората ще забравят какво си казал, хората ще забравят какво си направил, но хората никога няма да забравят как си ги накарал да се чувстват.”
Мая Анджелоу е всъщност псевдоним на Маргарит Джонсън – американска писателка, поетеса и актриса с ясно изразена гражданска позиция срещу расовата дискриминация и незачитането на човешките права и свободи.
Мая Анджелоу е родена в Сейнт Луис, САЩ, през 1926 г. Когато е на 7 години приятелят на майка й я изнасилва. По-късно е убит, вероятно от нейни близки. Вследствие от травмата, Мая спира да говори. Мълчи до 13-годишната си възраст. Нейн приятел я съветва да започне да пише. През 1969 г. е издадена първата й автобиографична книга I Know Why The Caged Bird Sings (“Знам защо птицата в клетка пее”). В нея Мая говори за живота си като тийнейджър. Днес книгата е част от учебната програма на много училища в САЩ. Междувременно бъдещата световноизвестна писателка вече живее в Сан Франциско. Издържа се с танци и работа като ватман (за първи път жена афроамериканка заема такава позиция). На 17-годишна възраст става майка. Синът й се кава Гая. Обикаля Европа с операта „Порги и Бес“. Жени се за Тош Ангелос и сменя фамилията си.
По-късно Мая работи в Африка като журналист. Животът я среща с Малкъм Екс – афроамерикански радетел за правата на чернокожите. Под негово влияние Мая се връща в Щатите и се включва в борбата за граждански права. Работи с Екс и с Мартин Лутър Кинг. Скоро обаче и двамата са убити. Жени се за Пол ду Фю, но и с него се развежда. Интересното е, че Мая никога не разкрива колко точно брака има?!
Мая пише песни, пиеси, филми и сценарии за телевизионни предавания. Работи и като лектор. Не е завършила университет, но е получила над 30 почетни звания от престижни университети.
Анджелоу е първият поет, който след 40 години прекъсване, чете своя поема при встъпването в длъжност на американския президент Бил Клинтън. Годината е 1993-та. През 2011 г. Барак Обама я удостоява с най-престижното гражданско отличие в Америка: Президентския медал на свободата. През 2013 г. Мая Анджеу издаде последната си книга – Mom & Me & Mom, в която говори за отношенията си с майка си.
Тази забележителна жена ни напусна миналата година, на 86-годишна възраст. Ето какви съвети ни остави след себе си…
Бъди дъгата в нечие облачно небе.
Научих, че хората ще забравят какво си казал, хората ще забравят какво си направил, но хората никога няма да забравят как си ги накарал да се чувстват.
Човек не се ражда задължително с кураж, но се ражда с потенциал. Без кураж не бихме могли да бъдем постоянни в стремежа си да се усъвършенстваме. Не бихме могли да бъдем мили, истински, милостиви, щедри и честни.
Вярвам в това – дори и най-малкият жест на доброта, е жест на доброта към целия свят. Докато си жив, никога не е твърде късно да направиш нещо добро.
Какво е да се страхуваш от живота? Това значи постоянно да се страхуваш от смъртта. Това значи да не правиш това, за което си дошъл на тази земя, защото си твърде зает да се тревожиш какво ще се случи утре. Лекът срещу това е да се осмелиш да поемеш пълна отговорност за живота си – за времето, през което си тук и за мястото, на което се намираш. А ако не знаеш за какво си дошъл на тази земя, тогава просто направи нещо добро.
Всички големи постижения изискват време.
Нищо няма да сработи, ако самият ти не работиш по въпроса.
Няма по-голяма агония от това да държиш в себе си своята неразказана история.
Ако нещо не ти харесва, промени го. Ако не можеш да го промениш, промени отношението си към него. Не се оплаквай.
Може да не е по силите ти да контролираш нещата, които ти се случват, но можеш да решиш, че няма да позволиш на тези неща да те смачкат.
Миналото ти и болката, която носи, не може да бъде изтрито. Но ако имаш достатъчно кураж може да не бъде изживяно отново.
Може да преживяваш много поражения, но това не значи, че си победен!
Един от най-големите дарове, който можеш да дадеш на себе си, е да простиш. Да простиш на всички.
Не можеш да простиш, ако в сърцето си не носиш любов. Но не говоря за сантиментална любов. Говоря за любов дълбока, осъзната, идваща от сърцето, от душата. Говоря за куража да се изправиш и да кажеш: „Аз прощавам. Приключих с това.“
Любовта е като вирус. Може да се случи на всекиго и по всяко време.
Любовта не познава граници. Тя прескача огради, събаря стени и пристига там, където е нужна, цялата изпълнена с надежда.
Има огромна разлика между истината и фактите. Фактите могат да изопачат истината.
Любовта на семейството, любовта на един човек може да те излекува. Да излекува раните, оставени от обществото. Това огромно, могъщо общество.
Ако в себе си имаш само една усмивка, дай я на човек, когото обичаш.
В момента, в който изгубим любовта и уважението си един към друг, умираме.
Знам със сигурност, че любовта ме спаси и че е тук, за да спаси всички ни.
На 50 започнах да се разбирам. Сякаш се събуждах, за да видя самата себе си.
Да обичаш някого освобождава душата ти, както и душата на този, когото обичаш. Този вид любов идва с възрастта.
Ще ви кажа едно нещо за възрастта: ако ви се иска да облечете блуза с голи рамене и къса пола, и сандали на висок ток, и да закичите магнолия в косата си, направете го. Дори лицето ви да е покрито с бръчки.
Всеки път, когато една жена защити себе си и правата си, без непременно да знае, без да го заявява, тя защитава правата на всички жени.
Обичам, когато някое момиче сграбчи света за рогата. Животът е кучка. Трябва да излезеш и да сриташ нечий задник.
Мъдрата жена не иска да е враг на никого. Мъдрата жена отказва и да е нечия жертва.
Време е родителите да започнат да учат децата си, че в различието се крие красота и сила.
Можем да се научим да се виждаме един друг и да виждаме себе си в другия.
Отдавна научих, че най-доброто, което можеш да направиш, е да защитаваш себе си и собствената си позиция. Тогава ще се харесваш. Тогава и хората ще те харесват.
Моята голяма надежда е да се смея толкова, колкото плача. Да свърша това, за което съм дошла. Да се опитам да обичам някого и да имам куража да приема любовта, която този някой ще ми даде в замяна.
Работя много, но и се забавлявам много. Благодарна съм на живота. И го живея – вярвам, че животът обича тези, които го живеят пълноценно. И аз се опитвам да го правя. Непрекъснато опитвам нови неща. Някои от тях те карат да се разтрепериш. Но именно това ги прави толкова смели…
Събуди се, разбери кой си, какво правиш и какво можеш да направиш, за да защитиш близките си и самия себе си.
Животът обича да го хванеш за ръка и да му кажеш: „С теб съм, хлапе! Да вървим!“
Отнасям се с уважение към миналото. Ако не знаеш откъде си дошъл, няма да знаеш и накъде отиваш. Отнасям се с уважение към миналото, но живея в настоящето. Аз съм тук и правя всичко възможно да бъда напълно фокусирана върху мястото, на което съм, след което правя стъпка към следващото.
Повечето хора не порастват. Твърде сложно е. Повечето хора просто остаряват. Това е истината. Те взимат кредитни карти, намират си парко място, женят се, раждат си деца. Но не порастват.
Не остарявай, защото ще помъдрееш. Ще помъдрееш, когато остарееш, само ако го искаш. Остарявай, защото е забавно!
Каквото и да искаш да правиш, в каквото и да искаш да си наистина добър, трябва да го обичаш и да си готов да направиш жертви заради него.
Не позволявай на проблемите, които се появяват в живота ти, да те съборят. И определено не се оплаквай. Може би сега си в ниското? Това е напълно ОК. Просто не позволявай на ситуацията да те смачка. Кажи си: „Ами, такъв е животът.“
Вярвам, че всеки се е родил с талант. Само че разбираме таланта точно толкова, колкото разбираме електричеството. Щом веднъж се научиш да бъдеш благодарен за едно свое сетиво (например за това, че виждаш, или ходиш, или чуваш), тогава ще се научиш да бъдеш благодарен за това.
Тъжно е, когато хората не развиват своя потенциал. Повечето от нас гледат на себе си през призмата, с която гледат останалите. Искат да бъдат като останалите. Но това може да се промени. Нужен е само кураж…
Това, което се опитвам да кажа, е следното: Може би животът ти е поднесъл дузина кисели лимони? Тогава защо не се опиташ да направиш дузина лимонени пайове?
А уважавам себе си и изисквам останалите да ме уважават. Ето защо аз също уважавам останалите.
Не позволявам на илюзорните различия помежду ни, измислени от хората, да ме отдалечават от останалите човешки същества… Мисля, че всички ние притежаваме състрадание. Само че не притежаваме достатъчно кураж да го покажем.
Позволяваме на нашето невежество да вземе връх над нас и да ни кара да си мислим, че можем да оцелеем сами. Сами като кръпка върху дреха. Сами с групи. Само с раси. Дори сами с пола си.
Ти си събирателен образ от всичко, което си видял, чул, ял, помирисал, научил, забравил – всичко е там. Всичко ти влияе. Ето защо аз се опитвам да се уверя, че моите преживявания са позитивни.
Ако не посеем правилните неща, ще пожънем грешните неща. Не е нужно да си гений, за да го разбереш. Нужно е само да слушаш вътрешния си глас, който ти казва да бъдеш мил.
Всички велики творци черпят вдъхновение от едно място – сърцето на човек, което ни казва, че общото между нас е много повече от различията помежду ни.
Съществува тънка граница между това да обичаш живота и да си алчен за него.
Трябва да имаме смелостта да конфронтираме самите себе си. Харесва ли ни това, което виждаме в огледалото? Ако отговорим с НЕ, трябва да имаме куража да започнем промяната. Така че следващия път отговорът ни да е положителен.
Развиваш куража в себе си стъпка по стъпка, като правиш малки неща. Това е същото, както когато не искаш да вдигнеш огромна тежест във фитнеса, без да си тренирал предварително.
Знам, че когато се моля, се случва нещо прекрасно. Не само с човека или с хората, за които се моля, но и с мен самата. Благодарна съм за това, че молитвите ми се чуват.
Намери за себе си едно красиво произведение на изкуството. Няма значение дали харесваш картините на Ван Гог или музиката на Арета Франклин, открий за себе си нещо красиво. Отдели време да му се наслаждаваш. Отдай му възхищението си. И осъзнай, че това красиво произведение е било създадено от човек като теб, ни повече, ни по-малко.
Открих, че освен всички други преимущества, актът на даването освобождава душата на даващия.
Благодарна съм, че съм жена. Сигурно съм направила нещо велико в някой предишен живот.
След като възприемам себе си като творение на Бог, трябва да осъзная, че и останалите също са творения на Бог.
Мечтая за времето, когато всички хора ще учим една и съща история. Защото историята е именно такава.
В някакъв момент стигнахме дотам, че започнахме да се възприемаме като нищо повече от плът, кръв и кости. И затова насочихме нашите ценности към материалните неща.
И аз, като всеки човек, мечтая да се чувствам у дома, където и да се намирам.
Птицата не пее, защото има отговор, а защото има песен.
Способността на децата да минават през всяка ситуация идва от това, че игнорират самата идея за алтернатива.
Истината е, че никой от нас няма да е свободен, когато всички не сме свободни.
Стеснителността кара хората да се чувстват скромни. Кара него или нея да си каже: „Не заслужавам това“. Просто се осмелете да кажете: „Напротив, заслужавам го.“
Научила съм, че можеш да разбереш много за човек по начина, по който се справя с три неща: дъждовен ден, загубен багаж и оплетени коледни лампички.
Всички мъже са готови да постигнат и невъзможното, стига идеите им да бъдат чути.
Никога не съм имала лошо отношение към мъжете. Някои от тях ме третираха много лошо. Но други ме обичаха истински…
Аз съм жена. Феноменално. Феноменална жена съм аз. (от поемата й „Феноменална жена“)
Успехът, това е да се харесваш, да харесваш това, което правиш и да харесваш начина, по който го правиш.
Ако получиш, давай.
Ако научиш, учи.
В това е смисълът на живота.
[youtube]VPzY62WpOQs[/youtube]
Maя Анджелоу: “Научих, че хората ще забравят какво си казал, хората ще забравят какво си направил, но хората никога няма да забравят как си ги накарал да се чувстват.”
Мая Анджелоу е всъщност псевдоним на Маргарит Джонсън – американска писателка, поетеса и актриса с ясно изразена гражданска позиция срещу расовата дискриминация и незачитането на човешките права и свободи.
Мая Анджелоу е родена в Сейнт Луис, САЩ, през 1926 г. Когато е на 7 години приятелят на майка й я изнасилва. По-късно е убит, вероятно от нейни близки. Вследствие от травмата, Мая спира да говори. Мълчи до 13-годишната си възраст. Нейн приятел я съветва да започне да пише. През 1969 г. е издадена първата й автобиографична книга I Know Why The Caged Bird Sings (“Знам защо птицата в клетка пее”). В нея Мая говори за живота си като тийнейджър. Днес книгата е част от учебната програма на много училища в САЩ. Междувременно бъдещата световноизвестна писателка вече живее в Сан Франциско. Издържа се с танци и работа като ватман (за първи път жена афроамериканка заема такава позиция). На 17-годишна възраст става майка. Синът й се кава Гая. Обикаля Европа с операта „Порги и Бес“. Жени се за Тош Ангелос и сменя фамилията си.
По-късно Мая работи в Африка като журналист. Животът я среща с Малкъм Екс – афроамерикански радетел за правата на чернокожите. Под негово влияние Мая се връща в Щатите и се включва в борбата за граждански права. Работи с Екс и с Мартин Лутър Кинг. Скоро обаче и двамата са убити. Жени се за Пол ду Фю, но и с него се развежда. Интересното е, че Мая никога не разкрива колко точно брака има?!
Мая пише песни, пиеси, филми и сценарии за телевизионни предавания. Работи и като лектор. Не е завършила университет, но е получила над 30 почетни звания от престижни университети.
Анджелоу е първият поет, който след 40 години прекъсване, чете своя поема при встъпването в длъжност на американския президент Бил Клинтън. Годината е 1993-та. През 2011 г. Барак Обама я удостоява с най-престижното гражданско отличие в Америка: Президентския медал на свободата. През 2013 г. Мая Анджеу издаде последната си книга – Mom & Me & Mom, в която говори за отношенията си с майка си.
Тази забележителна жена ни напусна миналата година, на 86-годишна възраст. Ето какви съвети ни остави след себе си…
Бъди дъгата в нечие облачно небе.
Научих, че хората ще забравят какво си казал, хората ще забравят какво си направил, но хората никога няма да забравят как си ги накарал да се чувстват.
Човек не се ражда задължително с кураж, но се ражда с потенциал. Без кураж не бихме могли да бъдем постоянни в стремежа си да се усъвършенстваме. Не бихме могли да бъдем мили, истински, милостиви, щедри и честни.
Вярвам в това – дори и най-малкият жест на доброта, е жест на доброта към целия свят. Докато си жив, никога не е твърде късно да направиш нещо добро.
Какво е да се страхуваш от живота? Това значи постоянно да се страхуваш от смъртта. Това значи да не правиш това, за което си дошъл на тази земя, защото си твърде зает да се тревожиш какво ще се случи утре. Лекът срещу това е да се осмелиш да поемеш пълна отговорност за живота си – за времето, през което си тук и за мястото, на което се намираш. А ако не знаеш за какво си дошъл на тази земя, тогава просто направи нещо добро.
Всички големи постижения изискват време.
Нищо няма да сработи, ако самият ти не работиш по въпроса.
Няма по-голяма агония от това да държиш в себе си своята неразказана история.
Ако нещо не ти харесва, промени го. Ако не можеш да го промениш, промени отношението си към него. Не се оплаквай.
Може да не е по силите ти да контролираш нещата, които ти се случват, но можеш да решиш, че няма да позволиш на тези неща да те смачкат.
Миналото ти и болката, която носи, не може да бъде изтрито. Но ако имаш достатъчно кураж може да не бъде изживяно отново.
Може да преживяваш много поражения, но това не значи, че си победен!
Един от най-големите дарове, който можеш да дадеш на себе си, е да простиш. Да простиш на всички.
Не можеш да простиш, ако в сърцето си не носиш любов. Но не говоря за сантиментална любов. Говоря за любов дълбока, осъзната, идваща от сърцето, от душата. Говоря за куража да се изправиш и да кажеш: „Аз прощавам. Приключих с това.“
Любовта е като вирус. Може да се случи на всекиго и по всяко време.
Любовта не познава граници. Тя прескача огради, събаря стени и пристига там, където е нужна, цялата изпълнена с надежда.
Има огромна разлика между истината и фактите. Фактите могат да изопачат истината.
Любовта на семейството, любовта на един човек може да те излекува. Да излекува раните, оставени от обществото. Това огромно, могъщо общество.
Ако в себе си имаш само една усмивка, дай я на човек, когото обичаш.
В момента, в който изгубим любовта и уважението си един към друг, умираме.
Знам със сигурност, че любовта ме спаси и че е тук, за да спаси всички ни.
На 50 започнах да се разбирам. Сякаш се събуждах, за да видя самата себе си.
Да обичаш някого освобождава душата ти, както и душата на този, когото обичаш. Този вид любов идва с възрастта.
Ще ви кажа едно нещо за възрастта: ако ви се иска да облечете блуза с голи рамене и къса пола, и сандали на висок ток, и да закичите магнолия в косата си, направете го. Дори лицето ви да е покрито с бръчки.
Всеки път, когато една жена защити себе си и правата си, без непременно да знае, без да го заявява, тя защитава правата на всички жени.
Обичам, когато някое момиче сграбчи света за рогата. Животът е кучка. Трябва да излезеш и да сриташ нечий задник.
Мъдрата жена не иска да е враг на никого. Мъдрата жена отказва и да е нечия жертва.
Време е родителите да започнат да учат децата си, че в различието се крие красота и сила.
Можем да се научим да се виждаме един друг и да виждаме себе си в другия.
Отдавна научих, че най-доброто, което можеш да направиш, е да защитаваш себе си и собствената си позиция. Тогава ще се харесваш. Тогава и хората ще те харесват.
Моята голяма надежда е да се смея толкова, колкото плача. Да свърша това, за което съм дошла. Да се опитам да обичам някого и да имам куража да приема любовта, която този някой ще ми даде в замяна.
Работя много, но и се забавлявам много. Благодарна съм на живота. И го живея – вярвам, че животът обича тези, които го живеят пълноценно. И аз се опитвам да го правя. Непрекъснато опитвам нови неща. Някои от тях те карат да се разтрепериш. Но именно това ги прави толкова смели…
Събуди се, разбери кой си, какво правиш и какво можеш да направиш, за да защитиш близките си и самия себе си.
Животът обича да го хванеш за ръка и да му кажеш: „С теб съм, хлапе! Да вървим!“
Отнасям се с уважение към миналото. Ако не знаеш откъде си дошъл, няма да знаеш и накъде отиваш. Отнасям се с уважение към миналото, но живея в настоящето. Аз съм тук и правя всичко възможно да бъда напълно фокусирана върху мястото, на което съм, след което правя стъпка към следващото.
Повечето хора не порастват. Твърде сложно е. Повечето хора просто остаряват. Това е истината. Те взимат кредитни карти, намират си парко място, женят се, раждат си деца. Но не порастват.
Не остарявай, защото ще помъдрееш. Ще помъдрееш, когато остарееш, само ако го искаш. Остарявай, защото е забавно!
Каквото и да искаш да правиш, в каквото и да искаш да си наистина добър, трябва да го обичаш и да си готов да направиш жертви заради него.
Не позволявай на проблемите, които се появяват в живота ти, да те съборят. И определено не се оплаквай. Може би сега си в ниското? Това е напълно ОК. Просто не позволявай на ситуацията да те смачка. Кажи си: „Ами, такъв е животът.“
Вярвам, че всеки се е родил с талант. Само че разбираме таланта точно толкова, колкото разбираме електричеството. Щом веднъж се научиш да бъдеш благодарен за едно свое сетиво (например за това, че виждаш, или ходиш, или чуваш), тогава ще се научиш да бъдеш благодарен за това.
Тъжно е, когато хората не развиват своя потенциал. Повечето от нас гледат на себе си през призмата, с която гледат останалите. Искат да бъдат като останалите. Но това може да се промени. Нужен е само кураж…
Това, което се опитвам да кажа, е следното: Може би животът ти е поднесъл дузина кисели лимони? Тогава защо не се опиташ да направиш дузина лимонени пайове?
А уважавам себе си и изисквам останалите да ме уважават. Ето защо аз също уважавам останалите.
Не позволявам на илюзорните различия помежду ни, измислени от хората, да ме отдалечават от останалите човешки същества… Мисля, че всички ние притежаваме състрадание. Само че не притежаваме достатъчно кураж да го покажем.
Позволяваме на нашето невежество да вземе връх над нас и да ни кара да си мислим, че можем да оцелеем сами. Сами като кръпка върху дреха. Сами с групи. Само с раси. Дори сами с пола си.
Ти си събирателен образ от всичко, което си видял, чул, ял, помирисал, научил, забравил – всичко е там. Всичко ти влияе. Ето защо аз се опитвам да се уверя, че моите преживявания са позитивни.
Ако не посеем правилните неща, ще пожънем грешните неща. Не е нужно да си гений, за да го разбереш. Нужно е само да слушаш вътрешния си глас, който ти казва да бъдеш мил.
Всички велики творци черпят вдъхновение от едно място – сърцето на човек, което ни казва, че общото между нас е много повече от различията помежду ни.
Съществува тънка граница между това да обичаш живота и да си алчен за него.
Трябва да имаме смелостта да конфронтираме самите себе си. Харесва ли ни това, което виждаме в огледалото? Ако отговорим с НЕ, трябва да имаме куража да започнем промяната. Така че следващия път отговорът ни да е положителен.
Развиваш куража в себе си стъпка по стъпка, като правиш малки неща. Това е същото, както когато не искаш да вдигнеш огромна тежест във фитнеса, без да си тренирал предварително.
Знам, че когато се моля, се случва нещо прекрасно. Не само с човека или с хората, за които се моля, но и с мен самата. Благодарна съм за това, че молитвите ми се чуват.
Намери за себе си едно красиво произведение на изкуството. Няма значение дали харесваш картините на Ван Гог или музиката на Арета Франклин, открий за себе си нещо красиво. Отдели време да му се наслаждаваш. Отдай му възхищението си. И осъзнай, че това красиво произведение е било създадено от човек като теб, ни повече, ни по-малко.
Открих, че освен всички други преимущества, актът на даването освобождава душата на даващия.
Благодарна съм, че съм жена. Сигурно съм направила нещо велико в някой предишен живот.
След като възприемам себе си като творение на Бог, трябва да осъзная, че и останалите също са творения на Бог.
Мечтая за времето, когато всички хора ще учим една и съща история. Защото историята е именно такава.
В някакъв момент стигнахме дотам, че започнахме да се възприемаме като нищо повече от плът, кръв и кости. И затова насочихме нашите ценности към материалните неща.
И аз, като всеки човек, мечтая да се чувствам у дома, където и да се намирам.
Птицата не пее, защото има отговор, а защото има песен.
Способността на децата да минават през всяка ситуация идва от това, че игнорират самата идея за алтернатива.
Истината е, че никой от нас няма да е свободен, когато всички не сме свободни.
Стеснителността кара хората да се чувстват скромни. Кара него или нея да си каже: „Не заслужавам това“. Просто се осмелете да кажете: „Напротив, заслужавам го.“
Научила съм, че можеш да разбереш много за човек по начина, по който се справя с три неща: дъждовен ден, загубен багаж и оплетени коледни лампички.
Всички мъже са готови да постигнат и невъзможното, стига идеите им да бъдат чути.
Никога не съм имала лошо отношение към мъжете. Някои от тях ме третираха много лошо. Но други ме обичаха истински…
Аз съм жена. Феноменално. Феноменална жена съм аз. (от поемата й „Феноменална жена“)
Успехът, това е да се харесваш, да харесваш това, което правиш и да харесваш начина, по който го правиш.
Ако получиш, давай.
Ако научиш, учи.
В това е смисълът на живота.
[youtube]VPzY62WpOQs[/youtube]
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Re: Момичетата на 40
Скъпа, не ме чакай за вечеря
Тя отново получи sms: „Скъпа, не ме чакай за вечеря. Имам много работа. Ще се прибера късно. Целувки.“
Това беше вече вторият такъв sms за тази седмица. Тя стоеше на кухненската маса, въртеше между пръстите си чашата с коняк и размишляваше... Децата пораснаха и се изнесоха от вкъщи, за работата й е все едно, техническият преглед на колата мина, зимните гуми са сложени, има много време до финала на любимия сериал, а ипотечният кредит е почти изцяло погасен... Просто да живееш и да се радваш... Но не е така.
Всъщност за последния месец sms-те са шест. Ето ги, всичките са в телефона... Макар и с различно съдържание, смисълът е все същият. Тя не е глупачка! Какво се случваше? Нима това се случи и на нея? Какво не правеше както трябва? Да, вярно е, сексът е съвсем нарядко, но кой има чак толкова нужда от него? За толкова години се беше превърнал в рутина и не носеше никакви емоции... Просто секс. Не, не е проблемът в секса...
ТЯ... Коя е ТЯ !??
А ТЯ е свободна и разведена. Работи в съседния кабинет. Строга и мила. Има всичко: жилище, кола, огърлица от Tiffany и комплект бельо от Victoria’s Secret. Заплатата й е достатъчна, за да си позволява луксозни почивки на планински и Spa курорти. Тя не изисква нищо, но е готова с усърдие да подари на чуждите мъже радостта от общуването... не само в офиса. Ухажвана, красива, нищо не иска и никого не измъчва със среднощни разговори и любовни sms-и. Походила е достатъчно. Тя не се опитва да се омъжи. И не изпитва необходимост да скрепва отношенията си с подпис. Красива и ухажвана... Тя просто се наслаждава на живота и секса. А и защо не? Тя знае, че рано или късно ще започнат проблемите и скандалите и претенциите за отдадените години. Не че й е все едно, но тя смята, че това удоволствие се заплаща и е готова да понесе цената – дори и да се наложи да понесе разговор с жена му (ако тя успее да се добере до нея). Нека тогава да си го прибира обратно...
Но съпругата постъпи по-мъдро. Тя смени имиджа, гардероба си и цялото си отношение към ситуацията. Записа се на курс по аржентинско танго, рисуване, фотография... Направи се, че нищо не забелязва и започна да живее за себе си. Започна да стои по няколко часа в салона за красота и въобще спря да се вълнува от това дали той ще се прибере за вечеря. И започна да обръща внимание на мъжете около себе си. А те пък започнаха да й отвръщат със същото.
Докато един ден срещна друг мъж, за когото тя стана ухажваната и красивата, а ненужният й досега секс придоби съвсем ново качество. И ето, мина почти година...
Мъжът й получи втори sms за една седмица: „Скъпи, не ме чакай за вечеря. Имам много работа. Ще се прибера късно. Целувки.“
А той стои на кухненската маса, върти между пръстите си чашата с коняк и размишлява...
Автор: Виктор Малахов
Тя отново получи sms: „Скъпа, не ме чакай за вечеря. Имам много работа. Ще се прибера късно. Целувки.“
Това беше вече вторият такъв sms за тази седмица. Тя стоеше на кухненската маса, въртеше между пръстите си чашата с коняк и размишляваше... Децата пораснаха и се изнесоха от вкъщи, за работата й е все едно, техническият преглед на колата мина, зимните гуми са сложени, има много време до финала на любимия сериал, а ипотечният кредит е почти изцяло погасен... Просто да живееш и да се радваш... Но не е така.
Всъщност за последния месец sms-те са шест. Ето ги, всичките са в телефона... Макар и с различно съдържание, смисълът е все същият. Тя не е глупачка! Какво се случваше? Нима това се случи и на нея? Какво не правеше както трябва? Да, вярно е, сексът е съвсем нарядко, но кой има чак толкова нужда от него? За толкова години се беше превърнал в рутина и не носеше никакви емоции... Просто секс. Не, не е проблемът в секса...
ТЯ... Коя е ТЯ !??
А ТЯ е свободна и разведена. Работи в съседния кабинет. Строга и мила. Има всичко: жилище, кола, огърлица от Tiffany и комплект бельо от Victoria’s Secret. Заплатата й е достатъчна, за да си позволява луксозни почивки на планински и Spa курорти. Тя не изисква нищо, но е готова с усърдие да подари на чуждите мъже радостта от общуването... не само в офиса. Ухажвана, красива, нищо не иска и никого не измъчва със среднощни разговори и любовни sms-и. Походила е достатъчно. Тя не се опитва да се омъжи. И не изпитва необходимост да скрепва отношенията си с подпис. Красива и ухажвана... Тя просто се наслаждава на живота и секса. А и защо не? Тя знае, че рано или късно ще започнат проблемите и скандалите и претенциите за отдадените години. Не че й е все едно, но тя смята, че това удоволствие се заплаща и е готова да понесе цената – дори и да се наложи да понесе разговор с жена му (ако тя успее да се добере до нея). Нека тогава да си го прибира обратно...
Но съпругата постъпи по-мъдро. Тя смени имиджа, гардероба си и цялото си отношение към ситуацията. Записа се на курс по аржентинско танго, рисуване, фотография... Направи се, че нищо не забелязва и започна да живее за себе си. Започна да стои по няколко часа в салона за красота и въобще спря да се вълнува от това дали той ще се прибере за вечеря. И започна да обръща внимание на мъжете около себе си. А те пък започнаха да й отвръщат със същото.
Докато един ден срещна друг мъж, за когото тя стана ухажваната и красивата, а ненужният й досега секс придоби съвсем ново качество. И ето, мина почти година...
Мъжът й получи втори sms за една седмица: „Скъпи, не ме чакай за вечеря. Имам много работа. Ще се прибера късно. Целувки.“
А той стои на кухненската маса, върти между пръстите си чашата с коняк и размишлява...
Автор: Виктор Малахов
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Re: Момичетата на 40
Скъпа, не бих откъснал тези цветя за теб...
Винаги е трудно да вземеш решение за развод с човек, когото си смятал за любовта на живота си. За съжаление хората понякога се разделят просто защото се отчуждават или съвместният им живот не съответства на очакванията. Има и случаи когато забравяме за всички малки неща, които прави другият за нас, спираме да ги забелязваме и дори сме готови да ги захвърлим с лека ръка.
Вижте една история, която ще ви накара да се замислите и да погледнете отново човека до вас... Може би по по-различен начин.
Съпругът ми е инженер по професия. Обичам го заради неговата стабилност и сдържаност. Обичам топлината и усещането за сигурност, които ми дава.
Но сега, след три години връзка и две години брак, като че ли започнах да се изморявам от него. Всичко, заради което го обичах, постепенно се превърна в обект на недоволството ми.
Аз съм изключително сантиментална и чувствителна жена и се нуждая от романтика и емоции в живота си така както децата се нуждаят от сладки лакомства. А мъжът ми е всичко друго, но не и романтичен. Неговата сдържаност и невъзможност да украси живота ни с малко романтика ме доведе до пълно униние и скука в брака ни.
И един ден просто реших, че не мога повече така и че трябва да се разделим. Когато му го съобщих, той ме погледна шокирано и просто попита: „Но защо!?"
„Изморих се... – отговорих му. - За всичко в този свят ли трябва да има някаква причина?"
Той мълча през цялата вечер, потънал в собствените си мисли. От което разочарованието и раздразнението ми само се усилиха. Пред мен стоеше мъж, който не можеше да изрази емоция дори в момент като този.
В края на вечерта той ме попита: „Какво да направя, за да промениш мнението си?"
Прави са хората като казват, че човек трудно се променя. А по отношение на него, аз бях напълно изгубила надежда, че може да се промени. Погледнах го в очите и казах: „Ще ти задам един въпрос и ако отговорът ти успее да ме убеди, ще променя решението си. Представи си, че ми се иска да получа цветя, които растат единствено на стръмна и непристъпна скала, до която и двамата знаем, че ако се опиташ да стигнеш, ще загинеш. Какво ще направиш?"
„Ще ти отговоря утре." – беше лаконичният му отговор.
Ако до момента имах някакви надежди, те съвсем се изпариха след този отговор.
На другата сутрин след като станах, видях, че съпругът ми не е вкъщи. На масата открих бележка. Още първото изречение ме довърши – „Скъпа, не бих откъснал тези цветя за теб. Но нека ти обясня причината за този мой отговор..."
Все пак продължих да чета...
„... Знаеш колко трудно се справяш с програмите на компютъра си и колко често се изнервяш, когато изгубиш някой файл. Мисля, че трябва да запазя пръстите си, за да мога да отново да ти помагам с компютъра. Знаеш, че постоянно забравяш ключовете си, затова мисля, че е по-добре да запазя краката си, за да мога отново бързо да стигам до теб и да ти отварям дома ни. Спомни си колко обожаваш пътешествията и как винаги се губиш в непознат град. Затова трябва да съхраня очите си, за да ти показвам пътя. Ти обичаш да си стоиш вкъщи, но аз се тревожа, че може да ти е скучно и самотно, затова трябва да запазя устата си, за да ти разказвам забавни истории. Искам да имам ръце и крака, за да мога, когато остареем, да ти помагам да правиш своя маникюр и да подреждаш побелялата си коса... да те държа за ръка докато се разхождаме край брега на морето и да виждам лицето ти, озарено от залязващото слънце...
Затова скъпа моя. Не мога да откъсна онези цветя за теб и да загубя живота си. Освен ако не съм сигурен, че на света има някой, който те обича повече от мен..."
Сълзите се стичаха по бузите ми и започнаха да капят върху листа хартия. Продължих да чета.
„... а сега, след като си стигнала до края на моята бележка, в случай, че отговорът ми те удовлетворява, можеш да отвориш входната врата. Аз съм отпред и нося мляко и любимите ти кифлички."
Втурнах се към вратата и когато я отворих, той стоеше пред нея с разтревожено лице, здраво стискайки в ръце плика с кифличките.
Сега знам, че никой никога няма да ме обича така, както той. И не искам никакви цветя от никаква стръмна скала!
Такъв е животът. Такава е любовта. Когато си обграден от любов и грижа, ти преставаш да ги забелязваш и да ги цениш, искрата на вълнението угасва и ти започваш да игнорираш истинската любов, която се спотайва в спокойствието и в ежедневните неща.
Не забравяйте, че любовта се проявява в най-различни неща, и в най-обикновените и дребни неща, а цветята и романтиката са само на повърхността на отношенията.
Източник: elitereaders Превод: Gnezdoto
Винаги е трудно да вземеш решение за развод с човек, когото си смятал за любовта на живота си. За съжаление хората понякога се разделят просто защото се отчуждават или съвместният им живот не съответства на очакванията. Има и случаи когато забравяме за всички малки неща, които прави другият за нас, спираме да ги забелязваме и дори сме готови да ги захвърлим с лека ръка.
Вижте една история, която ще ви накара да се замислите и да погледнете отново човека до вас... Може би по по-различен начин.
Съпругът ми е инженер по професия. Обичам го заради неговата стабилност и сдържаност. Обичам топлината и усещането за сигурност, които ми дава.
Но сега, след три години връзка и две години брак, като че ли започнах да се изморявам от него. Всичко, заради което го обичах, постепенно се превърна в обект на недоволството ми.
Аз съм изключително сантиментална и чувствителна жена и се нуждая от романтика и емоции в живота си така както децата се нуждаят от сладки лакомства. А мъжът ми е всичко друго, но не и романтичен. Неговата сдържаност и невъзможност да украси живота ни с малко романтика ме доведе до пълно униние и скука в брака ни.
И един ден просто реших, че не мога повече така и че трябва да се разделим. Когато му го съобщих, той ме погледна шокирано и просто попита: „Но защо!?"
„Изморих се... – отговорих му. - За всичко в този свят ли трябва да има някаква причина?"
Той мълча през цялата вечер, потънал в собствените си мисли. От което разочарованието и раздразнението ми само се усилиха. Пред мен стоеше мъж, който не можеше да изрази емоция дори в момент като този.
В края на вечерта той ме попита: „Какво да направя, за да промениш мнението си?"
Прави са хората като казват, че човек трудно се променя. А по отношение на него, аз бях напълно изгубила надежда, че може да се промени. Погледнах го в очите и казах: „Ще ти задам един въпрос и ако отговорът ти успее да ме убеди, ще променя решението си. Представи си, че ми се иска да получа цветя, които растат единствено на стръмна и непристъпна скала, до която и двамата знаем, че ако се опиташ да стигнеш, ще загинеш. Какво ще направиш?"
„Ще ти отговоря утре." – беше лаконичният му отговор.
Ако до момента имах някакви надежди, те съвсем се изпариха след този отговор.
На другата сутрин след като станах, видях, че съпругът ми не е вкъщи. На масата открих бележка. Още първото изречение ме довърши – „Скъпа, не бих откъснал тези цветя за теб. Но нека ти обясня причината за този мой отговор..."
Все пак продължих да чета...
„... Знаеш колко трудно се справяш с програмите на компютъра си и колко често се изнервяш, когато изгубиш някой файл. Мисля, че трябва да запазя пръстите си, за да мога да отново да ти помагам с компютъра. Знаеш, че постоянно забравяш ключовете си, затова мисля, че е по-добре да запазя краката си, за да мога отново бързо да стигам до теб и да ти отварям дома ни. Спомни си колко обожаваш пътешествията и как винаги се губиш в непознат град. Затова трябва да съхраня очите си, за да ти показвам пътя. Ти обичаш да си стоиш вкъщи, но аз се тревожа, че може да ти е скучно и самотно, затова трябва да запазя устата си, за да ти разказвам забавни истории. Искам да имам ръце и крака, за да мога, когато остареем, да ти помагам да правиш своя маникюр и да подреждаш побелялата си коса... да те държа за ръка докато се разхождаме край брега на морето и да виждам лицето ти, озарено от залязващото слънце...
Затова скъпа моя. Не мога да откъсна онези цветя за теб и да загубя живота си. Освен ако не съм сигурен, че на света има някой, който те обича повече от мен..."
Сълзите се стичаха по бузите ми и започнаха да капят върху листа хартия. Продължих да чета.
„... а сега, след като си стигнала до края на моята бележка, в случай, че отговорът ми те удовлетворява, можеш да отвориш входната врата. Аз съм отпред и нося мляко и любимите ти кифлички."
Втурнах се към вратата и когато я отворих, той стоеше пред нея с разтревожено лице, здраво стискайки в ръце плика с кифличките.
Сега знам, че никой никога няма да ме обича така, както той. И не искам никакви цветя от никаква стръмна скала!
Такъв е животът. Такава е любовта. Когато си обграден от любов и грижа, ти преставаш да ги забелязваш и да ги цениш, искрата на вълнението угасва и ти започваш да игнорираш истинската любов, която се спотайва в спокойствието и в ежедневните неща.
Не забравяйте, че любовта се проявява в най-различни неща, и в най-обикновените и дребни неща, а цветята и романтиката са само на повърхността на отношенията.
Източник: elitereaders Превод: Gnezdoto
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Re: Момичетата на 40
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм