Ах, колко възвишено!...(време за поезия и велики мисли!)

[Kleo]

Казват, че когато орелът е ранен,
полита към върха на планината.
С последни сили, но до края устремен,
той следва своя път към светлината.

Намира най-високата скала
и с вятъра единствено нощува.
Очаква изгрева с разперени крила
и се оставя слънцето да го лекува.

Не ти разказах тая приказка напразно,
когато чувстваш се предаден, наранен,
когато мислиш, че умираш победен
и злото те довършва безпощадно:
Спомни си как орелът до последно
към своя връх се носи устремен.

Хвани се за крилата на живота.
Нощувай с вятъра, сънувай утринта,
и нека тоя сън, огрян от слънцето –
лекува наранените места.

Почувстваш ли се силен, излекуван;
не стой самотен на високата скала,
а се върни. И нека твоят дух пробуден
дарява хората с любов и светлина

/ неизвестен автор /

източник от интернет-пространството

[Kleo]

ПРОШКА

Умееш ли, човеко, да прощаваш
ако някой към теб е прегрешил?
Дали самият прошка заслужаваш
ако друг някой ти си наранил...

Измиват ли се със едно „Прости!”
от болката натрупана следите?
И може ли едно „Прощавам ти!”
покоя да ни върне в душите?

...Никой не иска друг да наранява,
но всеки във живота си греши...
Дали обаче всеки осъзнава
колко божествено е да прости?

И как онази струпана омраза
и болката, таена със години
изчезват в теб, сгрешилият щом каже
с наведена глава едно „Прости ми!”

Две думи, промълвени от душата!
И искрен пламък в молещи очи...
Освободиш ли него от вината
и твоята душа ще полети!

Ще излекуваш своят яд човешки,
от мъката си ще се изцериш...
Недей вини покаял се от грешки!
И ти, човеко, утре ще сгрешиш!

Павлина Соколова

[Kleo]

„Жените не обичат страхливите мъже. Котките не обичат предпазливите плъхове.“

— Хенри Менкен

***
Жените не обичат
страхливите мъже,
дори и да ги впримчат
в женитбено въже.
Прегръщат ги, а помнят
прегръдките на друг -
като скала спокоен,
с корав ревнив юмрук,
лъжата непрощаващ,
невярващ в плач и грим…
Всевластен, покоряващ,
а сам – непокорим.
Целта си не пожертвал
за топли колена…
Сбогувал се… Изчезнал
зад хълм или вълна.
Те плачат, че го губят.
Очакват го
по мрак….
Но в миг ще го разлюбят,
ако се върне пак.

- Георги Константинов

[Kleo]

"Тайната на вечната любов" - индианска притча от Хорхе Букай

Има една древна легенда, в която се разказва за двама влюбени индианци, младеж и девойка. Веднъж те отишли при великия вожд на своето племе и му казали:
- Ние се обичаме! Искаме да ни дадеш своята благословия и да ни поучиш, какво трябва да направим, за да може нашата любов да трае вечно.
- Добре, - отвърнал им вождът. - Ще ви кажа, какво да правите. Но първо елате с мен горе в планината и ми донесете два орела, пък после ще видим.

Двамата млади тръгнали в различни посоки и всеки от тях донесъл по един орел. Когато отишли на върха на планината, вождът им казал:
- Вземете сега този шнур и завържете с него един за друг крачетата на орлите.

Послушали го влюбените и вързали краката на двете птици.
- Хайде сега, пуснете ги да летят!

Младежът и девойката подхвърлили нагоре към небето орлите, но птиците не успели да полетят, защото крачетата им били вързани. Те паднали на земята и започнали да се кълват една друга, за да се отърват от това, за което са вързани. Тогава старият индианец им казал:
- До тук добре, а сега скъсайте въжето...

Младите изпълнили и тази повеля, срязали връвта и отново хвърлили двата орела във въздуха. Този път птиците бързо се издигнали на високо, зареяли се няколко пъти в кръг и след това поели към заснежените върхове на близката планина. А мъдрият вожд казал:
- Ето, това е тайната на вечната любов и щастието заедно: ако сте завързани един за друг, вие никога няма да успеете да полетите. Можете да летите заедно, обаче не се връзвайте. Ако го направите, никога няма да изпитате щастие!...

[img]http://2.bp.blogspot.com/-G2Lo75VxZzg/T ... ritcha.jpg[/img]

http://www.pozitivnoto.info/search/labe ... 1%87%D0%B8 - източникът

[Kleo]

Мъдрост, идваща чрез страх... - Калин Терзийски ...

Най-добрият подарък... - из колонката на Една.бг ...

[youtube]GnGoLk8q7FQ[/youtube]

[Kleo]

"Последният лист", О. Хенри - разказ за вярата, надеждата и добротата

(The Last Leaf by O. Henry)

В един малък квартал западно от Уошингтън скуеър улиците изведнъж щурват и се преплитат и пречупват в малки отрязъци, наречени "площадки". Тези "площадки" образуват чудновати ъгли и криви. Една улица се пресича сама със себе си дори два пъти. Някакъв художник открил веднъж съвсем неподозирана възможност в тази улица. Ами ако инкасаторът от магазина, тръгнал по нея със сметката за бои, хартия и платно, неочаквано срещне сам себе си да се връща, без да е получил нито цент от сметката?!

И ето че хората на изкуството плъпнали из своеобразния квартал Гринич Вилидж, търсейки прозорци със северно изложение, фронтони от деветнайсти век, холандски мансарди и ниски наеми. После пренесли от Шесто авеню няколко тенекиени канчета, един-два мангала и основали "колония".

Сю и Джонси имаха ателие на най-горния етаж в една неизмазана триетажна къща. "Джонси" беше умалително от Джоана. Едната бе от щата Мейн, а другата — от Калифорния. Двете се бяха запознали на масата в една гостилница на Осма улица и се оказа, че възгледите им за изкуството, салатата от цикория и-широките женски ръкави съвпадат напълно, което доведе и до общото ателие.

Това стана през май. През ноември един студен чужденец, когото докторите нарекоха Пневмонии, се разшета невидим из колонията, като докосваше ту един, ту друг с ледените си пръсти. В източната част този сарап крачеше смело и поразяваше десетки жертви, но тук плетеницата от тесни, обрасли с мъх "площадки" затрудняваше неговия ход.

Господин Пневмонии в никакъв случай не можеше да се нарече галантен кавалер. Едно крехкичко момиче с кръв, изтъняла от калифорнийските ветрове, едва ли можеше да бъде равностоен противник за този стар разбойник с кървави пестници и тежко дишане. Но той повали и Джонси; и тя лежеше неподвижно на изписания железен креват и гледаше през холандския прозорец калкана на съседната неизмазана къща.

Една сутрин загриженият доктор с леко движение на рошавите си прошарени вежди повика Сю в коридора.
— Вероятността да прескочи трапа е, да речем, едно на десет — каза той и стърси живака на термометъра. — И то само ако в нея има воля за живот. Вземе ли болният страната на гробаря, всички лекарства са безсилни. А вашата госпожичка вече е решила, че няма да я бъде. Да я гнети някаква мисъл?
— Ами... беше си наумила, че един ден непременно трябва да нарисува Неаполския залив.
— Да рисува? Глупости! Не я ли гнети нещо по-сериозно — мисълта за някакъв мъж например?
— Мъж ли? — възкликна Сю и гласът й звънна рязко като разхлабена струна. — Нима един мъж заслужава... Но не, докторе, няма такова нещо!
— Така, значи, това е просто безволие — каза докторът. — Аз ще направя всичко, на което науката — в мое лице — е способна. Но щом пациентът ми започне да брои каретите на погребалното си шествие, аз приспадам петдесет процента от лечебната сила на лекарствата. Ако направите така, че поне веднъж да ви попита какви ръкави ще се носят тази зима, гарантирам ви двойно по-голяма вероятност да се оправи.

След като докторът си отиде, Сю се затвори в ателието и плака, плака, докато хартиената салфетка се превърна в каша. После взе статива си и влезе със смела крачка в стаята на Джонси, като си подсвиркваше някакъв шлагер. Джонси лежеше почти незабележима под завивките, обърнала глава към прозореца, Сю помисли, че е заспала и престана да свири.

Тя нагласи статива и се зае да рисува с туш илюстрация за разказ в списание. Младите художници си проправят път към Изкуството, като илюстрират разказите, с които младите писатели си проправят път към Литературата.

Докато нахвърляше фигурата на героя на разказа — каубой от Айдахо с елегантен брич и с монокъл на носа, до слуха й няколко пъти долетя тих шепот. Тя приближи припряно до кревата. Очите на Джонси бяха широко отворени. Тя гледаше през прозореца и броеше — броеше в обратен ред.
— Дванайсет — произнесе тя и след малко: — единайсет; и после: — десет, девет, осем, седем — последните две почти на един дъх.

Обезпокоена, Сю погледна навън. Какво имаше за броене? Виждаше се само голият, мрачен двор и на двадесет крачки — калканът на неизмазаната къща. Една стара, прастара лозница, чепата и изгнила към корените, пълзеше до средата на калкана. Студеният дъх на есента беше смъкнал листата и сега клоните, вкопчени в ронещите се тухли, голееха като скелет.
— Какво има, мила? — попита Сю.
— Шест каза едва чуто Джонси. — Сега падат по-бързо. Преди три дни бяха близо сто. Главата ме заболяваше да ги броя. А сега е много лесно. Ето още един. Останаха само пет.
— Какво пет, мила? Кажи на твоята Сюди.
— Листа. На лозницата. Когато капне и последният, ще си отида и аз. Знам си го от три дни. Докторът не ти ли каза?
— За първи път чувам тази глупост — отвърна Сю с великолепно пренебрежение. — Какво общо имат листата на старата лозница с твоето оздравяване? А ти толкова обичаше тази лозница, немирнице. Я не оглупявай! Та докторът ми каза тази сутрин, че ще оздравееш, скоро... чакай, как каза точно? Че вероятността е десет на едно. Да не мислиш, че когато се возим на трамвай или минаваме покрай някоя новострояща се сграда вероятността да останем живи е по-голяма? Опитай сега бульона и остави твоята Сюди да завърши илюстрацията си, че да може да я пробута на редактора и да купи вино за болното си дете и свински пържоли за собствения си търбух.
— Безсмислено е да купуваш повече вино — отвърна Джонси, забила поглед в прозореца. — Ето, отиде още един. Не, не искам никакъв бульон. Останаха само четири. Искам да видя как ще се отрони и последният, преди да се стъмни. Тогава ще си отида и аз.
— Джонси, мила — каза Сю, като се наведе над нея, — обещай ми, че ще затвориш очи и няма да гледаш през прозореца, докато не завърша илюстрацията. Утре трябва да я предам. Нужна ми е светлина, иначе бих спуснала щорите.
— Не можеш ли да рисуваш в другата стая? — попита студено Джонси.
— Предпочитам да стоя при теб — отвърна Сю. — И освен това не искам да се вторачваш в тези глупави листа.
— Кажи ми, когато свършиш — промълви Джонси и затвори очи, бледа и неподвижна като повалена статуя, — защото искам да видя как ще падне последният. Омръзна ми да чакам. Омръзна ми да мисля. Ще ми се да се отърва от всичко и да полетя надолу, надолу, като някое от тези нещастни, уморени листа.
— Помъчи се да заспиш — каза Сю. — Аз трябва да повикам Берман за модел, за да нарисувам стария златотърсач-отшелник. Ще се върна след минутка. Ти не мърдай през това време.

Старият Берман беше художник, който живееше на партера, точно под тяхното ателие. Това беше над шестдесетгодишен човек, с брада на Микеланджеловия Мойсей, която се виеше надолу от глава на сатир по тяло на гном. Берман не бе успял в изкуството. Четиридесет години бе въртял четката, без да се домогне дори до полите на своята Муза. Цял живот се готвеше да създаде шедьовър, а още не бе го започнал. От няколко години не бе рисувал нищо освен някоя и друга табелка или фирма. Припечелваше по нещичко и като позираше на младите художници от "колонията", които нямаха възможност да плащат на професионален модел. Той пиеше джин до забрава и все говореше за своя бъдещ шедьовър. Иначе беше сприхаво старче, което се отнасяше с крайно презрение към всякакви сантименталности и смяташе себе си за овчарско куче, чиято задача е да пази двете млади художнички от горното ателие.

Сю намери Берман в полутъмната му бърлога долу, цял умирисан на хвойна. В единия ъгъл стоеше на триножник недокоснато платно, което вече двадесет и пет години чакаше първите мазки на шедьовъра. Тя обясни на стареца каква муха е влязла в главата на Джонси и изрази опасенията си, че момичето, леко и крехко като лист, може да си отлети, когато угаснат и последните искрици на желанието му за живот. Стария Берман, чиито зачервени очи явно се насълзиха, се развика ядосано, възмутен от тези идиотски фантазии.
— Какфо? — кресна той. — Как е фъзможна такава клупост — та умреш, сащото листата пада от проклета лосница! Са пърфи път чува такава клупост. Не, не шелая та ви посира са фаш клупаф отшелник. Как топуснахте да си напие ф клава такова нещо? Ах, коркото момише!
— Тя е много болна и отслабнала — каза Сю — и от температурата й идват разни болезнени и странни мисли. Добре, господин Берман, щом не искате да ми позирате, недейте. Но ако искате да знаете, вие сте един отвратителен стар... стар дърдорко.
— Шенски рапоти! — възмути се Берман. — Кой касал, че няма да ви посира? Та фървим. Идвам с фас. Половин час кофоря, че искам да ви посира! Поше мой! Как моша това хупаво момише та се располее. Етин ден ще нарисуфам мой шедьовър и всички ще се махне оттук. Та, та!

Когато се качиха горе, Джонси спеше. Сю спусна щорите додолу и направи знак на Берман да мине в другата стая. Там двамата пристъпиха до прозореца и със страх се взряха в лозницата. После се спогледаха, без да продумат. Валеше студен, упорит дъжд, примесен със сняг. Берман, облечен в старата си синя риза, седна на едно котле вместо камък, да позира като златотърсач-отшелник.

На другата сутрин, когато Сю се събуди, след като бе спала само един час, тя видя, че Джонси се взира с помътнели, широко отворени очи в спуснатите зелени щори.
— Вдигни ги, искам да погледна навън — изкомандува шепнешком тя.

Сю се подчини с нежелание.
След проливния дъжд и бесните пориви на вятъра, който не бе спрял цяла нощ, на фона на неизмазания калкан все още се виждаше един лист. Последният. Все още зелен при дръжката, но докоснат от жълтевината на гнилостта и развалата по разчленените краища, той се държеше смело на една клонка на двадесетина стъпки от земята.
— Това е последният — каза Джонси. — Бях сигурна, че нощес ще падне. Какъв вятър духаше само! Но той ще падне днес и тогава ще си умра и аз.
— Боже мой! — въздъхна Сю и наведе умореното си лице над възглавницата. — Помисли поне за мен, щом не искаш да мислиш за себе си. Какво ще правя без теб?

Но Джонси не отговори. Всичко на този свят е чуждо на душата, която се готви да се отправи по своя незнаен, далечен път. Колкото повече се късаха нишките, които я свързваха с хората и с живота, толкова повече я завладяваше болезнената приумица.
Денят си отиваше, но дори в здрача те виждаха на фона на калкана самотния лист на лозницата, който продължаваше да се държи. После, с падането на нощта севернякът отново се надигна, по стъклата заплющя дъжд и се застича на потоци от ниската холандска стряха.

Щом се развидели, Джонси — това момиче нямаше милост! — поиска пак да се вдигнат щорите. Листът все още си стоеше на мястото. Джонси лежа дълго, загледана в него. После повика Сю, която и подгряваше пилешкия бульон на газовата печка.
— Сюди, аз бях непослушно момиче — каза Джонси. — Този последен лист, изглежда, остана, за да ми покаже колко съм лоша. Грехота е човек да иска да умре. Сега можеш да ми дадеш малко бульон, а после мляко с портвайн... Или не, дай ми първо огледалото, а след това ми подложи възглавници, че да мога да седна в леглото и да те гледам как готвиш.

Един час по-късно тя каза:
— Сюди, надявам се един ден да нарисувам Неаполския залив.
След обед дойде докторът и Сю намери някакъв предлог да излезе с него в коридора.
— Днес има много по-голяма надежда — каза докторът, като пое слабичката, трепереща ръка на Сю. — Грижете се добре за нея и ще спечелите битката. А сега трябва да навестя долу друг болен. Казва се Берман — някакъв художник, доколкото разбрах. Също пневмония. Той е стар, изнемощял човек, а заболяването е в много остра форма. За него няма надежда, но въпреки това днес ще го изпратя в болница — там има повече удобства.

На другия ден докторът каза на Сю:
— За нея вече няма никаква опасност. Вие победихте. Сега само силна храна и добро гледане — друго не е нужно.

Следобед Сю се приближи до леглото на Джонси, доплитайки доволна един съвсем син и съвсем ненужен шал, и я прегърна с една ръка заедно с възглавниците.
— Трябва да ти кажа нещо, бяла мишко — подзе тя. — Господин Берман е умрял днес в болницата от пневмония. Той се разболя само преди два дни. Сутринта на първия ден портиерът го намерил долу в стаята му почти в безсъзнание. Обувките и дрехите му били вир-вода и студени като лед. Никой не можел да си представи къде може да е ходил в такава ужасна нощ. После намерили един фенер, който все още горял, стълбата, взета от мястото й, няколко захвърлени четки и една палитра с жълта и зелена боя и... Я погледни през прозореца последния лист на лозницата. Не ти ли е направило впечатление, че той не трепти, изобщо не помръдва от вятъра? Да, мила, това е шедьовърът на Берман — нарисувал го е в онази нощ, когато се е отронил последният лист...

~ . ~ . ~

[Kleo]

Даровете на влъхвите - О'Хенри

Един долар и осемдесет и седем цента. Това беше всичко. И от тях шестдесет цента бяха в монети по един цент. Монети, икономисвани по една, по две, за които бяха водени такива пазарлъци с бакалина, със зарзаватчията и месаря, че страните пламваха от безмълвния упрек, предизвикан от подобно сметкаджийство. Дела ги преброи три пъти. Един долар и седемдесет и седем цента. А утре е Коледа... Не й оставаше нищо друго, освен да се тръшне на охлузената кушетка и да зареве. И Дела така и направи. което навежда на дълбокомъдрената мисъл, че животът се състои от сълзи, подсмърчания и усмивки, като подсмърчанията преобладават.

Докато стопанката на този дом премине лека-полека от първия стадий към втория, нека хвърлим поглед на самия дом. Мебелирана квъртира за осем долара седмично. Не че тя просто плаче да бъде описана, но като я гледаш, може и да ти се доплаче. Долу до входа пощенска кутия, в която никакво писмо не би могло да влезе, и бутон на звънец, от който никой смъртен не би могъл да изтръгне звук. Към всичко това картичка с надпис: "Г-н Джеймз Дилингъм Йънг". "Дилингтъм" се беше разположило нашироко в неотдавнашния период на благосъстояние, когато собственикът на това име получаваше тридесет долара седмично. Сега, когато този доход бе намалял на двадесет долара, буквите на "Дилингтъм" бяха избледнели, сякаш не на шега си мислеха дали да не се свият в едно скромно и непретенциозно "Д". Но когато господин Джеймз Дилингъм Йънг се прибираше и се качваше в квартирата си, той неизменно си превръщаше в "Джим" и попадаше в топлите прегръдки на госпожа Джеймз Дилингъм Йънг, представена ви вече под името Дела. А това е много приятно.

Дела престана да плаче и понапудри бузите си с пухчето. После застана до прозореца и се загледа омърлушена в една сива котка, която се разхождаше по сивата ограда на сивия двор долу. Утре е Коледа, а тя разполага само с един долар и осемдесет и седем цента, с които да купи подарък на Джим. Месеци наред тя бе икономисвала всеки цент, който можеше да се икономиса, и ето какво бе събрала. С двадесет долара на седмица не се стига далеч. Разноските се бяха оказали по-големи, отколкото тя бе предвидила. Все така става с тези разноски.

Само долар и седемдесет и седем цента за подарък на Джим. На нейния Джим! Колко радостни часове бе прекарала, мечтаейки как ще му купи нещо хубаво. нещо изящно, рядко и скъпоценно, нещо поне малко от малко достойно за високата чест да принадлежи на Джим.

На стеничката между прозорците имаше огледало. Не сте ли виждали такова огледало в квартира за осем долара? Много слаб и много подвижен човек може, като наблюдава в бърза последователност смяната на отражението си в надлъжните ивици, да получи доста точна представа за своята външност. Дела, която беше тъничка и слабичка, бе усвоила това изкуство. Изведнъж тя обърна гръб на прозореца и застана пред огледалото. Очите й излъчваха блясък, но лицето й за двадесет секунди бе загубило всякакъв цвят. Тя бързо извади фуркетите от косите си и ги разпусна.

Тук трябва да кажем, че семейство Джеймз Дилингъм Йънг имаше две съкровища, с които страшно се гордееше. Едното от тях беше златният часовник на Джим, оставен от дядо му на баща му и от баща му на него. Другото съкровище бяха косите на Дела. Ако Давската царица живееше в отсрещния апартамент, Дела сигурно би сушила разпуснатите си коси на прозореца, за да затъмни всички скъпоценности и накити на нейно величество. А ако цар Соломон работеше като портиер в тази къща и държеше всичките си богатства в мазето, Джим би вадил часовника си при всяко влизане и излизане, само и само да види как онзи си скубе брадата от завист.

И тъй великлепните коси на Дела се разляха около нея вълнисти и лъскави, подобно кафяв водопад. те се спускаха чак под коленете й и я обгръщаха като мантия. Изведнъж тя започна да ги прибира с бързи, припрени движения. После сякаш се поколеба и остана за минута неподвижна, а през това време две-три сълзи капнаха на протрития червен килим.
Старият кафяв жакет на гърба, старата кафява шапка на глава и развяла поли, с още неизсъхнал блясък в очите, тя излетя от стаята и хукна по стълбите към улицата.

Фирмата, пред която се спря, гласеше: "Мадам Софрония. Всякакви изделия от коси". Дела се качи тичешком до горния етаж и се спря за си поеме дъх. Мадам, грамадна, прекалено бледа, студена, отвори вратата.

— Бихте ли купили косите ми? — попита Дела.
— Аз купувам коси — отвърна мадам — Свалете си шапката да видя как изглеждат. И отново се струйна кафявият водопад.
— Двадесет долара — отсече мадам и поповдигна с опитна ръка гъстата маса.
— Давайте ги по-бързо — каза Дела.

О, следващите два часа прелетяха на розови криле. (Извинявайте за изтърканата метафора.) Дела тичаше от магазин на магазин да търси подарък на Джим. Такава вещ нямаше в нито един от другите магазини, а тя ги беше преобърнала всичките. Това беше платинена верижка за джобен часовник, семпла и строга, която привличаше вниманието с истинските си качества, а не с показен блясък — каквито впрочем трябва да бъдат всички хубави вещи. Тя беше достойна дори за Часовника. Още щом я зърна, Дела разбра, че тази верижка трябва да принадлежи на Джим. Тя беше като него. Скромност и достойнство — тези качества се отнасяха с еднаква сила и за верижката, и за Джим. Взеха й двадесет и един долара и Дела забърза към къщи с осемдесет и седем цента в джоба. С такава верижка на часовника Джим би могъл без стеснение, във всякаква компания, да погледне колко е часът. Колкото и хубав да беше часовникът му, сега той често пъти го поглеждаше крадешком, защото бе окачен на стара кожена каишка.

Когато Дела се прибра в къщи, въодушевлението й отстъпи до нейде място на разсъдливостта и благоразумието. Тя извади машата за къдрене, запали газта и се зае да поправи опустошенията, причинени от благородството, съчетано с любов. А това винаги е невероятно тежка задача, приятели мои, исполинска задача. След четиридесет минути главата й се покри със ситни къдрички, с които тя удивително заприлича на палав хлапак. Дела се огледа внимателно и критично в огледалото. "Ако Джим не ме убие още щом ме зърне, ще каже, че приличам на вариететна артистка — помисли си тя. — Но какво можех да направя, ох, какво можех да направя само с долар и осемдесет и седем цента?"

В седем часа кафето вече беше сварено, а нагретият тиган стоеше отстрани на печката в очакване на котлетите. Джим никога не закъсняваше. Дела сви платинената верижка в ръка и седна на края на масата, че да е по-близо до вратата. След малко чу стъпките му по стълбата и пребледня, макар и само за миг. Тя имаше навика да произнася кратички молитви и при най-дребния повод и сега зашепна: "Мили боже, направи тъй, че пак да му се видя хубава!"

Вратата се отвори. Джим влезе и я затвори след себе си. Изглеждаше отслабнал и угрижен. горкият! Не е леко на двадесет и две години да се грижиш за семейство. Имаше нужда от ново палто, а и ръкавици му трябваха. Джим застина неподвижен до вратата — като сетер, подушил пъдпъдък. Погледът му се спря на Дела с изражение, което тя не можеше да разбере, но което я уплаши. Това не беше нито гняв, нито изненада, нито неодобрение, нито ужас — изобщо нито едно от чувствата, които можеше да се очакват. Той просто се беше втренчил в нея и от лицето му не слизаше това странно изражение. Дела скочи от масата и се хвърли към него.

— Джим, мили — извика тя, — не ме гледай така! Отрязох си косите и ги продадох, защото Коледата щеше да ми е черна, ако не ти подарях нещо. Те пак ще пораснат. Не ми се сърдиш, нали? Просто нямах друг изход. Косата ми расте страшно бързо. Кажи ми сега "Честита Коледа!", Джим. И нека прекараме весело празника. Да знаеш само какъв хубав, какъв чудесен подарък съм ти приготвила...

— Отрязала си си косите ли? — едва успя да попита Джим, сякаш, въпреки усилената мозъчна дейност, все още не можеше да възприеме този безспорен факт.
— Да, отрязах ги и ги продадох — каза Дела. — Не ме ли харесваш и така? Аз съм си същата, макар и с отрязани коси.
Джим огледа стаята, като че ли търсеше нещо.
— Значи, вече нямаш коси? — попита той едва ли не като смахнат.
— Безсмислено е да ги търсиш — онвърна Дела. — Казах ти вече: отрязох ги и ги продадох, толкоз. Сега е Бъдни вечер, момчето ми. Бъди мил с мен, защото заради теб направих това. Може би космите в косите ми могат да се изброят — продължи тя с нежния си глас, който изведнъж зазвуча сериозно, — но кой може да измери любовта ми към теб? Да слагам ли котлетите, Джим?

И Джим бързо се съвзе от вцепенението. Той взе Дела в прегръдките си. Нека бъдем тактични и спрем за няколко секунди вниманието си на някой страничен предмет. Кое е по-голямо — осем долара седмично или милион годишно? И математикът, и мъдрецът ще ви дадат погрешен отговор. Влъхвите са поднесли скъпи дарове, но между тези дари е липсвал един. Впрочем тези мъгляви намеци ще бъдат разяснени по-нататък.

Джим извади от джоба на палтото си някакъв пакет и го хвърли на масата.
— Не ме разбирай погрешно, Дела — каза той. — Никаква прическа и подстригване не са в състояние да намалят любовта ми към моето момиче. Но отвори този пакет и ще разбереш защо в първия момент се пообърках.

Белите подвижни пръсти разкъсаха канапа и хартията. Последва възторжено възклицание, което — уви! — чисто по женски бе сменено със сълзи и хрипания, та се наложи стопанинът на дома да пусне в ход всичките си успокоителни способности. Защото на масата лежаха Гребените, същият онзи комплект гребени - два за отстрани и един за отзад, — на които Дела толкова пъти се бе любувала през една витрина на Бродуей. Великолепни гребени от истинска костенуркова черупка, с блестящи камъни по края, свсем в тон с хубавите й, но липсващи сега коси. Те струваха скъпо — тя знаеше това — и в душата си само бе мечтала и копняла за тях, без никаква надежда, че някога ще може да ги има. И ето, сега те бяха нейни, ала липсваха косите, които биха красили тези така желани украшения. Все пак тя ги притисна до гърдите си и когато най-сетне намери сили да вдигне глава и да се усмихне през сълзи, каза:
— Косата ми расте толкова бързо, Джим...

Изведнъж тя скочи като попарено коте и възкликна:
— Ах, боже мой! - Джим още не беше видял своя красив подарък. Тя бързо му го поднесе на отворената си длан. Матовият скъп метал заблестя в лъчите на нейната чиста и предана душа.

— Кажи, не е ли чудесна, Джим? Обиколих целия град, докато я намеря. Сега ще можеш и по сто пъти на ден да си поглеждаш часовника. Я ми го подай. Искам да видя как ще му стои. Но вместо да й даде часовника, Джим легна на кушетката, подложи ръце под главата си и се усмихна.
— Дела — каза той, — нека приберем някъде подаръците и ги оставим на мира известно време. Прекалено хубави са, за да ги използваме още сега. Аз продадох часовника си, за да мога да ти купя гребените. Е, вече е време да приготвиш котлетите...

Влъхвите, които донесли дарове на младенеца в яслите, са били удивително мъдри хора. Те са измислили обичая да се правят коледни подаръци. И понеже са били мъдри, несъмнено и техните подаръци са били мъдри — може би дори с уговорка да бъдат подменени, в случай че се повтарят. А тук аз ви разказах една съвсем незабележителна история за две глупави деца, живеещи в квартира за осем долара, които без капчица мъдрост пожертваха един за друг своите най-скъпи съкровища. Но нека кажем на мъдреците в наши дни, че от всички, които поднасят подаръци, тези двама са най-мъдрите. От всички, които правят и приемат подаръци, такива като тях са истински мъдрите. Винаги и навред. Те именно са влъхвите.

Автор - О`Хенри

[img]http://4.bp.blogspot.com/_C_LG_SLrcBM/S ... %D0%B5.jpg[/img]

[Kleo]

Лиана Даскалова

из "Софийска улица"

Десиславо, ти си вечната,
а аз утре ще умра.
Аз съм съдена и обречена
с кратък пламък да изгоря.

Никой няма към мене пощада,
аз съм земна и проста жена.
Твоят дълг е да бъдеш млада
върху древната стена.

Тебе всичко са ти простили,
тебе никой не те вини.
Ти раздаваш от своите сили
на невярващите жени.

Ти си времето, аз съм момента,
ти си цялото, аз съм част -
в твоето хилядолетие
един драматичен час.

И под своята диадема
ти ме гледаш със поглед тих.
Ти си дълга епична поема,
аз съм кратък лирически стих.

[Kleo]

Подарък за Коледа - от блога на Ани - ЦЪК

И пак за Коледа от Чери - ... - с други думи за коледа

Мерси, че пишеш, приятелко!!!

[Kleo]

10 урока за живота, които научих от плуването

Когато чуя някой да споменава името на великия Брус Лий, в съзнанието ми не изниква сцената, в която един дребен и жилав китаец пребива 20 души на куп, без да се изпоти. Вместо това се сещам за един негов цитат завинаги, запечатал се в мен:

"Бъди като водата, която си пробива път през пукнатините. Не отстоявай своето, а се приспособявай към обекта, и ще намериш начин да минеш около или през него. Изпразни ума си, бъди безформен – като вода. Ако сложиш водата в чаша, тя става чаша. Ако я сложиш в бутилка, тя става бутилка. Ако я сложиш в чайник, тя става чайник. Водата може да тече и може да бушува.
Бъди вода, приятелю."

Преди няколко месеца взех, че се вслушах в съвета на Брус Лий.

Станах вода. Научих се да плувам.

И тъй като наскоро се влюбих неизлечимо в този спорт, бих искал да споделя с вас 10 прилики, които забелязах между плуването и живота, който всеки от нас живее.

1. Отпусни се

"Да имаш вяра е като да се довериш на водата. Докато плуваш, ти не се опитваш да сграбчиш и задържиш водата, защото, ако го направиш, ще потънеш и ще се удавиш. Вместо това, ти се отпускаш и се носиш по нея." – Алън Уотс

Довери се на водата. Отпусни се. Носи се с лекота по водата. Плувай. Бъди водата.

Довери се на живота. Отпусни се, всичко ще си дойде на мястото. Носи се с лекота в живота, всичко се случва с причина. Плувай в непознатото, остави се да бъдеш изненадан. Бъди живота. Радвай му се.

2. Усещай

За да плуваш добре, трябва да прекарваш време във водата. Трябва да си отпуснат. Трябва да усетиш как тя си пробива път през пръстите ти, как минава плавно през кожата ти...

За да живеем добре, трябва да усещаме всичко около нас – кога човекът срещу нас е имал лош ден, кога да слушаме, кога да кажем НЕ, кога да кажем ДА. Трябва да станем едно цяло с човека отсреща. Да се слеем с него и да изпитаме това, което той мисли, чувства и усеща. Само така можем да се движим напред по пътя, наречен щастие.

В крайна сметка, не наричаме ли усещането интуиция?

3. Дишай

В плуването дишането е всичко. В реалния живот, за жалост, хората дишаме прекалено плитко.

Когато се изнервите и ви се прииска да запалите цигара, всъщност вашият мозък крещи за кислород, който има за цел да понижи стреса в тялото ви.

Няколко дълбоки вдишвания дим и вие сте отново на себе си, спокойни и уравновесени.

Не, не е заради никотина. Кажете здравей на кислорода. Приятелят, който пренася всички хранителни вещества до всяка клетка от нашето тяло.

Следващият път когато нещо ви изнерви, вдишайте дълбоко. Задръжте. Издишайте. Повторете.

Как се чувствате?

4. Открий своя ритъм

Докато плувахме с един приятел днес, той възкликна изненадан:

"Знаеш ли, откакто намерих своя ритъм, непрестанно прогресирам!"

В плуването на дълги разстояния ни трябва ритъм. В противен случай цялото напрежение се стоварва върху нервната ни система, която се опитва да редува бавно с бързо. В резултат бързо прегаряме и се отказваме.

Точно както и в живота. Някои искат да се движат бързо и нямат търпение.

Преди време аз бях един от тях. И да ви кажа, много болеше, когато нещата не ставаха бързо.

Други пък са ОК да се движат бавно. Стъпка по стъпка. Важното е да е постоянно.

Имайте търпение. Експериментирайте. Намерете вашия ритъм на живот.

5. Балансирай

Треньорът ми по плуване постоянно ми повтаря. "За да можеш да плуваш повече, трябва да се научиш да почиваш, докато плуваш".

Отне ми малко време, докато го схвана.

Докато дясната част на тялото работи, лявата е отпусната. Така пестим енергия. Разпределяме я равномерно.

В живота сме длъжни да направим същото. Ако само работим, ставаме работохолици, които мислят 24 часа за работа. Дори и когато почиват. Светът не е само работа, колкото и да я обичаме.

Светът не е и непрестанна ваканция. Ако само почиваме, изпускаме възможността да създадем нещо наистина прекрасно, което да направи света ни и този на другите около нас по-красив, по-добър и по-богат.

Колкото по-качествена е почивката, толкова по-качествена е и работата. С правилния баланс може да работите, дори и ако сте на 100 години.

6. Наслаждавай се

В момента, в който тялото ми докосне водата, преставам да мисля. Сякаш натискам бутона, който изключва софтуера, наречен "свят". Всички проблеми, решения, идеи, мисли... всичко това остава над повърхността. Там, където му е мястото. Когато свърша да плувам, някакси забравям да си го взема обратно.

Докато плувам, очите ми виждат плочки в басейна и светлината, която палаво си играе с водата. Чувам водата. Следя дишането си. Ритъма си. Наслаждавам се на всяко приплъзване и движение, което правя.

Каквото и да става в живота ви сега, в точно този момент, сигурно имате хиляди неща, на които да се насладите и за които да бъдете благодарни. Помислете върху тях за миг. Напишете няколко на лист хартия.

Всичко лошо, което се случва в живота ни, се случва само с една единствена причина – нашето съзнание има нуждата да еволюира и да започне да вижда дребните неща, които носят невероятна наслада. Като 5 минути плуване например.

7. Тренировка = перфектен ден

Тренировката по плуване започва със загрявка. Продължава с работа за техника и умения. Следва упорита работа на почти максимални усилия и завършва с леко, много леко плуване.

Не е ли същото и в живота?

Събуждаме се. Раздвижваме се. Правим чаша ароматно кафе. Хващаме някоя книга за час. Подобряваме уменията си, като научаваме нещо ново. След това работим упорито, а в края на деня почиваме заслужено в компанията на приятели и семейство.

Всеки ден трябва да тренираме уменията си. Трябва да работим здраво за нещо, в което вярваме. Трябва да почиваме. Трябва да ни е хубаво.

А пък утре ще сме малко по-добри от днес.

8. Тишината е всичко

Когато си във водата, започваш да усещаш тишината. Усещаш я с удара на своето сърце и мехурчетата, които излизат от ноздрите ти. Усещаш ръцете си, краката си. С едно подритване си на повърхността. Имаш пълен контрол върху себе си и сетивата си.

Колко често оставаме в плен на музиката на така безизвестната група "Тишина"?

Колко често имаме нужда само от няколко минути покой, минути, в които да се свържем обратно с това, което всъщност сме? Една голяма празнина.

9. Брой вдишвания

Животът и плуването в крайна сметка се свеждат до нещо съвсем просто – броят вдишвания, които сме направили, докато плуваме в океана, наречен живот.

Нека всяко ваше вдишване си заслужава.

10. Не се отказвай

Каква е мисията ви в живота?

Просто е. Мисията ви е да продължите по своя път, какъвто и да е той. С времето спънките, пречките, проблемите, фалитите, провалите, критиките, вашето съзнание еволюира. Лека полека започвате да виждате света по различен начин. Разбирате къде бъркате. Кое трябва и кое не трябва да правите.

Започвате да плувате все по-добре в океана. Всъщност вие ставате океана.

Защото вие сте като водата.

автор: Мирослав Запорожанов, zen.bg

Мирослав Запорожанов е автор на блога zen.bg, за който сам той казва: "платформа от идеи за всички хора в България, които търсят своята истина и смисъл и които вярват, че могат да бъдат нещо много повече от това, което са сега."


http://www.gnezdoto.net/vdyhnovenie/124 ... -pluvaneto

[Kleo]

Трогателното писмо, което един баща написа на дъщеря си относно бъдещия съпруг. Всяка жена трябва да го прочете.

Писмо на Чарли Чаплин до дъщеря му Жералдин Чаплин