Здравейте отново, този път вече от България. Въпреки, че май си пиша сама, зная, че рано или късно ще се появите и ще прочетете, затова продължавам.
Краткото време, което имахме в Испания, беше точно колкото да си видя детето. Прибрахме се в неделя, като реално тръгнахме от Мурсия още в събота вечерта с автобуса за Аликанте, последва нощен полет до Букурещ, където кацнахме малко преди 4 ч. сутринта и пътуване обратно до Варна. Дълго е това пътуване, дълго.
Вили е като цяло добре, но не съвсем. Има някакъв хроничен здравословен проблем, който е преди всичко емоционален. Поне аз така мисля. Конкретната му най-скорошна изява, поради която и беше в болница за една нощ преди вече около три седмици, се оказа киста на единия яйчник. Нея, разбира се, ще я проследим, тя ходи и ще продължава да ходи на лекар за целта. По-общата и не толкова конкретна, но все пак физическа изява, е автоимунно нарушение на функциите на щитовидната жлеза или така познатото на всички Хашимото. Него го открихме преди около три години, търсейки причините за неминаващото ѝ акне. Засега единствено го проследяваме, без никакви лекарства и разбира се без хормони и друга химия. А истинската, дълбока причина за всичко това, разбира се е емоционална.
Вили от години има силно радразнение към баща си, обида и огорчение, които не успя нито да излее, нито да преодолее. В резултат започва да намразва всичко у себе си, което разпознава като негова черта и съответно - да се самонаказва. Автоимунните болести са именно това - самоизяждане, самонаказване, липса на достатъчно любов към себе си и приемане и одобрение на това, което си. Като естествен отклик имунната система атакува и унищожава собствени тъкани на организма - т.е. олицетворява това отхвърляне на себе си.
Аз се надявах приключението Испания да помогне, защото е тотална смяна на средата и откъсване от всичко тук, което би могло да я кара да се връща към този вътрешен конфликт. Уви, виждам, че не е е получило дългосрочно. Да, изживя много нови и прекрасни неща, преодоля много трудности, опозна различен свят и различна култура, пътува и се забавлява, запозна се с много нови хора и изгради нови взаимоотношения, научи на много прилично ниво нов език... Но на фона на всичко това болката в нея не изчезна, а се капсулова, обви се пашкула на всички нови неща и... физически се изяви като киста, което си е капсула, пашкул. При това проблемен и болезнен пашкул.
Някак си аз изстрадах своето, плачех, лежах в леглото, разказвах, излях го и... свърши. Да, баща ѝ все още ме ядосва понякога в редките случаи, когато се налага някакъв контакт с него, но като цяло това до голяма степен остана зад гърба ми. Аз заживях, заех се с нови неща, които не служат за изкуствено залъгване на вниманието ми, за да не мисля за него, а истински ме вълнуват и изпълват мислите ми. Надявах се това да се получи и при нея, но в Испания много ясно видях, че не е станало така. Цялото пътуване и всички нови преживявания и познанства на Вили само за покрили и затрупали все още незарасналата рана. Осъзнах го някъде в края на третия от петте ни дни заедно, когато си дадох сметка, че, каквото и да стане, разговорът ни и мислите ѝ се връщат все към баща ѝ и то с много обида и болка, с някакво озлобление, но по-скоро пасивно, с нещо като срам и омраза (а омразата, както знаем, е наранена любов). Опитах се да ѝ кажа, че така наранява само себе си. Казах ѝ, че каквото и да си мисли, тя всъщност много го обича и по-добре да не отрича вътрешно това, защото то я разкъсва, а да приеме, че той е това, което е, и да си разреши да го обича такъв. Тя всъщност знае това умозрително, но не може да го направи емоционално, защото емоциите не са нещо, което просто решаваш дали да изпитваш или не. Каза ми "Да, мамо, знам. Но как да го направя, като не мога?!". Колкото и да не обичам да изпадам в "зодиакални" обяснения (Деси, извинявай, просто това не е моят начин да възприемам нещата), тя е Скорпион и не може да прости, тя жадува за някаква форма на отмъщение, а това е много, МНОГО лошо за нея самата. От една страна тя именно това желае, защото се чувства лично наранена, от друга страна това е баща ѝ и нито тя има сили да застане срещу него (а и не трябва според мен!), нито ще ѝ олекне истински и ще се успокои, ако действително стане нещо, от което той да страда. Тя в крайна сметка наистина си го обича (и няма нищо по-нормално) и трябва някак да усети това и да прости всичко останало. Но Скорпионът в нея не позволява това да стане и от цялата тази емоционално безизходна ситуация, се оказва, че моето Скорпионче е забило отровното си жило в самото себе си.
Опитвам се да ѝ покажа, че аз самата не му се сърдя и не съм обидена, а просто искам да живея без него, но се надявам той също да е щастлив. Това всъщност е истина, в момента чувствам така нещата. Освен това ѝ го показвам с идея тя да се поведе по мен, някак си да ѝ дам пример. Тя обаче буквално се дразни и вбесява от това мое отношение, възприема го едва ли не като признак на слабост. Тя има някаква своя мярка за справедливост и не приема тази ситуация като справедлива, затова не може да усети покой. Лошото е, че аз предпочитам ситуацията да е добра, а тя - да е справедлива. Нея обаче моята представа за "добра" ситуация я изпълва с усещане за липса на равновесие. Как да ѝ покажа, че равновесието не е непременно покой (или спокойствие)? Равновесие е да отвърнеш на обидата с обида и на удара с удар, но това не носи вътрешен мир. Въпросът е обаче Вили да стигне до това, но не интелектуално и умозрително, а с цялото си сърце и душа. Само ако знаех как да стане това!
Добрата новина е, че тя самата е стигнала до идеята, че тази ситуация не е добра и я угнетява. В чисто физически смисъл тя води до чести и провлачващи се боледувания от типа "ту едно, ту друго", редуващи се със "светли" периоди на относително добро здраве, но не и до пълно оздваряване.
А пълното здраве е усещане за благоденствие, за живот, който избликва от теб и струи навън, за енергия, сила и една особена, леко загатната радост от самия факт, че си жив и че те има. Това е именно усещането, което ми липсваше преди години, но което някак имам сега. То е почти същото като да си влюбен, но без да е насочено към конкретен обект. Това обаче е усещането, което липсва на Вили, дори в периодите, когато е като цяло добре. Уж няма никакво конкретно "оплакване", но живее без това усещане за струящ и извиращ живот. А тя е едва на 19 години!
Та, хубавата новина е, че тя самата е осъзнала, че това ѝ липсва и има нужда от помощ. Каза ми, че иска да се види с една психоложка, когато се прибере във Варна - същата психоложка, при която беше отишла (само веднъж при това) в осми клас, след като я бяха нападнали. Мисля, че това е чудесна новина, защото тя трябва да излее отровата, която е натрупала в себе си, а за целта трябва да говори за това. Колкото повече говори, толкова повече ще се освобождава, поне така мисля.
Е, разказах основното от пътуването до Испания. Останалата част е в снимките от красивите места, на които бяхме трите заедно. А снимките ги има в профила ми във Фейсбук и спокойно можете да ги разгледате (мисля, че всички сте ми "приятели" там).
Остава да видим какво ще направим по основния въпрос - емоционалното здраве на детето ми. Оправим ли това, ще се оправи и физическото здраве, защото всичко ще си дойде на мястото.