forum.metsababa.net

История за хамстер и таратор с прясно мляко

- Ама нещо не ми хареса! - казва ми Коко.

Усещам, че думите му са истина и само истина.

- Е добре де, Коки, какво може да не ти харесва в един таратор. Та той се прави от краставици и кисело мляко?! - почвам аз да набирам и аха да се подразня, когато онази машинарийка в мозъка ми, дето вечно ми чопли думите и фразите, анализира ги и после ме кара да се чувствам пълен глупак, хвана в ласото си думата "кисело".

- Коки, ти да не би да направи таратора с прясно мляко?!?!?!?!?!?! - добре, че пиша във виртуалното пространство, щото в книга едва ли мога да сложа ето този емотикон , чиято визия добре бях наподобила, застрелвайки Коската този въпрос!

Мълчание! Не неловко. Напротив... объркано. Много кратък момент от 2 секунди, в които Коки съзнава очевидния факт на съществуването и на кисела разновидност на млякото, която още по-очевидно е правилната версия за една типична студена супа като таратора. Това е смутът, който населява мозъка му в първата секунда. Във втората, вече със завидна доза досада от допуснатата грешка и предусещайки какви коментари ще предизвика чорбата с прясно мляко и краставици, Коки изпуска едно уморено:

- Да......
- Ти си пълен...... (добре, че не казах нищо, щото трябваше и да се аргументирам какъв е)! Коска, язък ти за шестиците на матурите... хахахаха!!!! - казвам това и прихвам да се смея, защото знам, че не матурите ще сготвят таратора за обяд. И се смея, защото иначе ще ревна .... Боже, каква лъжа и измама е всичко.... Почвам да съзнавам колко изтънели са основните принципи на които учим децата си... Много отдавна служим на собствените си родителски амбиции, които пък са подчинени на нечии други очаквания, а те са породени от желанието на хора, които не познаваме. Въртим се в 1 вселена от хора и събития и ежесекундно прислужваме на някого, криейки се зад фасада от илюзорни успехи!

Но нямам никакво намерение да стъжнявам нечие настроение. Още по-малко да поставям Коки в крива светлина. Историята познава и още по-трагични случки с таратора .... като онази, в която на международен пионерски лагер в Полша, гордостта на българския кулинарен гений на студените супи, била..... сварена!!! Как да знаят полските черпаци , че тараторът не се готви!!!!!!!!! Исках обаче с тази сигурно недостатъчно ефектна прелюдия, да ви кажа следното - никога не се карайте на детето си, ако направи таратора с прясно мляко!!! А още по-малко си казвайте, че "Това вече е върхът!!!!"...... Върхове - дал Господ! А покорителите им са нашето бъдеще и единствена надежда .

Снощи аз заспах достатъчно спокойна, че този ден не може да ми поднесе нищо повече.... И така и беше! Четвъртъшният ден превали и си замина! Безвъзвратно!!! Край на 16 юни 2016 г!!!! И .... "Добре дошъл, 17-и юни!".

- Мамо, в стаята ни има хамстер!!!!!!!



Хамстер в моя сладък сън с елементи на приятна емоция няма!!! Търся го в последната сцена от бунгалото насред гората. Цък! Виж мишка е по-вероятно да има. Защото мишки в гората, в бунгалото.... а и в апартамента ни, да... може би!!! А?!?!?!?!?! Мишка?! В апартамента ни?! На 8-я етаж?!?! Коооооооооооо?!?!

- Мамо, мамо, в детската има хамстер!! - Коки повишава леко тона на гласа си, а аз вече безвъзвратно напуснала бунгалото от съня си, се кокоря и предъвквам пикантерията с вкус на гризач. Ама какъв ти гризач?!?!?! Случаен..... защото да речем, че мишки в софийските блокове има. Обаче, братко, това не е мишка!!!! А и ние имаме 2 котки!!! Да, гледаме си цели 2 котки и едната спи кротко в краката ми и не по-малко раздразнено се прозява срещу разбуждащото я фенерче от тела на Коко!!!

Момчил, който е по-близко до Коко, надига чаршафа си с едната ръка. Но струва ми се, че въобще не знае защо го прави. Сякаш иска да стане и да иде да види хамстера. Но от друга страна, кой знае в каква приятна сиутация го дърпа неговия собствен сън. Държи ръката си високо горе, а чаршафът я следва.... Да повторя за всички - аз съм извъртяла рошава глава на 180 градуса по посока гласа на Коко и се опитвам да отлепя гуреливите си очи! Арти, който се е опнал в краката ми, се прозява с изключителна досада и ако можеше би откъснал главата на батко си, който го буди от розовия му котешки сън. Момчил в абсолютен амок държи чаршаф високо над главата си и рови нейде из речника на българските думички в главата си да открие какво, аджеба, е това хамстер?!?! И тримата сме застинали в предстартово мълчание и унес.... а Коко свети в очите ни с тела и недоумява как не можем да разберем (в 5 без 15 през нощта :!: ), че в детската стая има хамстер! Бял хамстер!!! В кутия. В която е постлана и хавлиена кърпа, че да му е по-меко!

След първоначалното вцепенение, което хамстерът в детската стая предизвика, аз скочих и реших, че все пак има мишка у дома. И честно - при 2 котки, които би следвало да са се справили с нея, да ходя аз да ловя гризачи, направо ми се газира.... душичката!!! Ама напразно било! Защото в детската стая, в 4,45 часа на 17-и юни, в 1 кутия от сандали на Бела, наистина имаше........................... хамстер! Бял, мъжки хамстер. Албинос! Както по-късно сутринта разбрах, на име Белушко

Минаха ми много версии за неговата вероятна поява по почин, познат ни отпреди 20 века, а именно - непорочно... Демек да.... е влязъл у нас. А не да е привнесен/донесен. Да е влязъл от ................ от прозорците, примерно. Гледам животинчето - еми няма си крила, с които да долети. А евентуалното изкачване на 30 метра височина по фасадата на блока и да звучи обнадеждаващо, е сигурен сигнал, че не съм си доспала! Обаче все пак, хамстерът е тук и сега. И е бял. И още повече - жив. И драпа да излезе от тясната си кутийка...... Животинчето със сигурност е било изплашено, обаче няколко души в детската стая бяхме направо в шок :1140 :1140 ... първата ми мисъл беше да го нахраня. А не. Да му намеря подслон. И почнах да се обличам да го свалям долу пред блока. Анелия, съвземи се!!!! В детската има хамстер, а не мишка! Оф.... как ще го пусна долу - там има котки! Ама баш котки, а не като двата космати балтона у дома, които изглеждаха в пъти по-безпомощни пред хамстера в сравнение с нас! А Белушко искаше да излезе. Първо се сетихме да го сложим в кутия от обувки - ама по-голяма. Стана ми мъчно, че пак ще му е тясно. После се сетих да го метна в 1 щайга..... само дето той щеше да си излезе от нея и после верно трябваше да вземаме котки от тези пред входа и да ловим гризачи. Накрая.... безкрайният океан от вълни на изненада в моя мозък, се смени с нещо по-прагматично като мисъл. Малък и скромен филиз, който..... роди идеята - Белушко да бъде поставен в пътната чанта на котките. Да..... тази, в която пренасяме Хенри пети Лъвската глава и сестра му - Джаба Хътянина, когато ги водим с нас на пътешествия. Да поясня, че имам съвсем основателни причини да наричам Арти Хенри пети Лъвската глава след прическата за лятото, с която се сдоби, а Пуха със сигурност е първообраза на Лукас, когато е трябвало да сътвори Джаба - малка глава и голямо, безформено тяло.

И така.... Белушко беше сложен в чантата на котките. В последен опит да изтържа бледи спомени от времето, когато в Горна гледахме хамстери, клъцнах 1 краставичка и я поднесох на гризача...... Дали пък не трябваше да му я гарнирам и с прясно мляко, така че денят да почне и да завърши с краставици и прясно мляко.......

Само за инфо, а и за да не изгаряте от любопитство откъде хамстер у дома, ще обясня - вечерта Бела се качи с нейни съученици у дома - имаха да взимат нещо за игра. Белушко е бил в ръцете на едно от децата и той е помолил за кутия, където да го настани и да му е по-удобно. Но докато са си харесвали какво-що да вземат за игра, са забравили за животинчето. И Белушко е останал в нас. В кутията от сандали. След това нито Бела, нито нейният съученик са се сетили за ..... гризача. Докато той не напомни за себе си със стъргане и драскане по стените на кутията. В 4,45 часа на 17-и юни, лето Господне 2016-о!

Все същото... Всяка година нишката на кълбото, което животът ѝ разплиташе, оформяше едни и същи плетки - красиви, изящни, чудновати, сложни, вплетени.... всякакви. Само не и вдъхновяващи. Тя вървеше с невидими куки за плетки и поправяше - тук ще добави бримка, там ще украси с нов нюанс, на трето място ще поръси ефирност с друга прежда. И ще се отдалечи, за да погледне и да види..... едни и същи форми, краски, етюди и композиции..... Едно и също кълбо. Един и същи живот.

Всяка година... Все същото. Чакаше месец след месец, броеше дните... и чертаеше, наведена ниско над белия лист сложните диаграми на бъдещите, големи шедьоври от плетеницата на живота си. Само и днес да мине. Този месец..... До края на годината. И после... то идваше. Голямо и силно колкото само едно разочарование може да бъде. Всичко, което очакваше, надяваше се и беше дорисувала в мечтите и сънищата си, се омесваше като омекнал пластилин и се изнизваше из дланите подобно пясък. Падаше безшумно на земята. Разпиляно, грозно петно от малки прашинки мечтано щастие.... Жената присядаше тихо и от влажните ѝ очи покапваше болка... Кървави сълзи на зейналата в душата пропаст. Душата - онази малка кутийка, скътана из неразгадаемите лабиринти на човешкото АЗ. Сложният музикален инструмент на Вселенския замисъл...

Жената оставаше на земята, потънала в своята болезнена безтегловност. Вакуум опасваше доскоро пълните със свежи цветя хълмове на сивото ѝ вещество.... Оттам не се носеше нито аромат, нито красота, ни.... птича песен... Празна, сива пустиня - огледален образ на празната малка кутийка, свряна в сърцето.... И както всеки път, загледана в пръснатите по земята песъчинки от мечти, неизказаното желание натискаше невидим бутон в кутийката и от нея се провлачваха първите скръбни ноти на тъжната песен от поредната година....

И тя начеваше... Днес - зима. Палто. Ботуши. Шейна. Вечеря. Филм. Утре - пролет. Яке, чорапи, чадър, вечеря, филм. Вдругиден... лято, кратка светкавица от заредено със слънце серотониново щастие. И после - есен. Боти. Шлифер. Дъждобран. Вечеря. Филм... Живот в паралелна вселена. Паралелна..... ала на какво?! Имаше ли какво да противопостави на сивотата от собствената си безтегловност?! Имаше ли и друг свят. И други мечти. Такива, които се сбъдваха. И радваха. И от тях се лееше обич? Паралелна вселена.... дали съществува? Или всичко е прах във въздуха? Онези.... четиримата от Ливърпул бяха изпяли много отдавна нещо, което звучеше като.... как му беше заглавието.... Жената въздъхна уморено.... толкова отдавна беше в пустинята на увисналото примирение, че.... когато се сети за "All you need is love", ѝ беше напълно невъзможно да извика дори една единствена нота от мелодията..

Жената успяваше да събере пясъчните си мечти в килера на сърцето си. Оставяше ги там за цяла една година. И после ѝ хрумваше една мисъл. Почваше да се оглежда... Хората хвърчаха около нея, забързани и увлечени в нещо си. Сигурно това нещо имаше смисъл. Посока. Цел. Крайна гара.... Но защо тези хора не се усмихваха?! Това ли беше другата вселена, онази паралелната на нейната собствена пустош?!?

Една песъчинка в душата скочи сякаш опарена от ненадейна искра на въображаем огън. Огледа се, завъртя се и... напусна мрачното помещение. Устреми се нагоре, пощурена от палава сила, която доскоро дремеше застинала.

Жената се усмихна за първи път от години. Сетила волността на малката частица мечта, тя разтвори сърцето си и ѝ позволи да танцува на воля - светъл, ликуващ танц.... Частицата пърхаше пред очите ѝ, въртеше се във всички посоки и оставяше звезден прах от вихри след себе си. Накаря..., уморена, лекичко се изпъна и зае своето ново място в паното-щастие... Когато то се изпълнеше с много такива вдъхновени и танцуващи прашинки, картина чудна оживяваше и животът се сдобиваше с цвят, със смисъл..... Вдъхновение...

Годината вървеше из неравния калдъръм на сезоните си. С нея крачеше и жената. Щом се спънеше и сетеше хладната целувка на студените камъни, си спомняше, че още е жива. Че има смисъл докато върви, докато се движи. Устремени и заблеяни в програмирания си вещопритежателен живот, върху ѝ минаваха тълпи от човеци. И когато жената разбра, че не усеща празните им стъпки, не я боли от тежестта на наедрелите им тела и че вижда само празнина в очите им, още една частица пясък разтвори дверите на душата ѝ..... Вдигна високо ръце. Вдиша. Почувства топлината на слънцето и с широка усмивка се гмурна нагоре. Ще попитате как се гмурна, при това нагоре?! Ами това е.... душа, човешка. Ако можехме да я разберем.... И тази песъчинка се развилня в неконтролируем танц... Тя си тананикаше неразбираеми думи от езика несловесен на чувствата и въртеше крехкото си телце във всички посоки. Свободна. Щастлива. Знаеща. А когато се умори....., е вече си знаете.... подпря умората си о своята дружка, която отдавна скучаеше самичка на гара "Щастие"...

Още много пъти кутийката на женската душа отвори своето резе. И още много песъчинки танцуваха в сивата пустиня на мислите ѝ... Ала истинско пришествие се случи, когато ТОЙ ѝ подаде ръка при поредното ѝ падане. Помните - жената, калдъръма... спъванията. А той.... е, той е.... да мъжът, отредената неизбежна половинка... от цялото. От какво ли друго има нужда една жена?!? Когато той ѝ каза, че харесва очите ѝ. Че размишлява върху думите ѝ. Че чува гласа ѝ в тишината.... Когато премести планината заради нея и я понесе на ръце, буря от пясъци изригна и поведе победен щурм към сивата пустиня. Музикалната кутийка-душа остана празна и освободила струните си, засвири най-прелестната мелодия. В нея вече не скриптеше пясък ..... Нежни, светли и леки, нотите завихряха феерия от блестящи звуци, които покапваха звезден прах в сивата пустиня и от него тя избуяваше - зелена, сочна, плътна и поглъщаща джунгла на неописуеми чувства... Мъжът - онзи, който подкрепя. Мъжът - онзи, който подпалва огъня. Мъжът - онзи, който влудява. Мъжа..., клечката кибрит на огъня, наречен жена....

Паното беше цялото запълнено. Изрисувано. Бушуваща, жива картина на щастието..... Жизнени сокове пъплеха на едри талази и пълнеха сърцето и душата с еликсира на обичта, от която краката ѝ се подкосяваха. Млад пелин от лудост подпалваше кръвта във вените, животът гореше с буйния пламък на опустошаваща всичко огнена стихия. Всъщност не. Не беше огън. Това беше тя, жената. Само жена, обичана безрезервно, може така да разгори своето тяло, да изрази своята стихия, да залее и обгърне в неизмеримостта на чудното блаженство скования от скрупули и вековни предразсъдъци мъж...

Тя вече не мислеше за годината.... Есен, лято, пролет, зима... всички те минаваха, но тя не ги чакаше да дойдат и да се изнижат. За нея нямаше година. Съществуваше само един сезон. И той осмисляше всичко. Жената танцуваше красивия валс на живота, потънала в очарование и облечена в разкоша на най-скъпоценните чувства....

Странно или не, но дървото си е дърво! Авторката тук съвсем умишлено ще фрасне тази лигава (но все пак красива) елегия по-горе с тежкия чук, чиято дръжка е направена от дървото, наречено мъж. Дървото не се огъва. Не танцува. Не пее. Но все пак ..... гори. И дървото го е страх от огъня. От горещата стихия, която пламъците носят. Плаши се от техните парещи езици, които близват отначало лекичко, а после всепоглъщащо тялото му... Гъне се. Размахва клони, гони огъня и пищи като голо пиле, паднало от гнездо си. Затова че... го боляло. Че му било горещо. Че ... не можел още така да се предаде на стихията. Че щял да изгори. Хем млад, хем зелен.... Че имало повече от един огън за него. Не било дърво за едно огнище... И му се гори, и му се зеленее... И му се ще, и му жълтеят и вехнат листата на голото теме, зер... есен вече се е настанила сред тях. Но както казах, дървото си е дърво.... Няма как да разбере, че огънят пази топлината на уюта в студените зимни нощи. Че дарява светлина, която очите копнеят. Че огънят е цял пламъци, един с един различни и никога скучни и повтарящи се. Че огънят е живот. Понякога тлеещ в мъчни и трудни моменти, а друг път - палав и буен, предизвикващ, очакващ, желаещ..... Дървото си е дърво..... и докато не му дадеш сърце е просто Пинокио от ранния си период...

Годината дойде и почти отмина. Мъжът и той - както дойде, така и замина... Въпросите останаха на масата като всеки друг път. Неизреченото се гравира върху паното на щастието и една по една, с жестокостта на средновековна инквизиция, изчегърта всички малки частици пясъчно щастие, които имаше преди това.... На колене, върху мрачните павета на този пуст калдъръм от гонещи се бясно сиви години, жената беше разтворила своите длани и събираше малките, помръкнали песъчинки.... Нямаше го лудешкия им вдъхновен танц. Нямаше я чудноватата мелодия. На нейно място... малката кутийка отваряше вратите си и пантите ѝ болезнено разтягаха задгробния звук на глухата пустош на безполовото съществуване.... Тя се чувстваше ни жена, ни мъж.... Безполова.

Всяка година... Все същото. Чакаше месец след месец, броеше дните... и чертаеше, наведена ниско над белия лист сложните диаграми на бъдещите, големи шедьоври от плетеницата на живота си. Само и днес да мине. Този месец..... до края на годината. И после... то идваше. Голямо и силно колкото само едно разочарование може да бъде. Всичко, което очакваше, надяваше се и беше дорисувала в мечтите и сънищата си, се омесваше като омекнал пластилин и се изнизваше из дланите подобно пясък. Падаше безшумно на земята. Разпиляно, грозно петно от малки прашинки мечтано щастие.... Жената присядаше тихо и от влажните ѝ очи покапваше болка... Кървави сълзи......



(за)бележка: свикнали сме да извиняваме мъжкото поведение с всеизвестната метафора, че във всеки пораснал мъж живее по едно малко момченце; е, едва ли ще шокирам някого като кажа, че е крайно време да обърнем същото достойно внимание на факта, че у всяка жена бушува непораснала сестричка....

Тази песен е красива и напълно в унисон със (за)бележката ... и мелодия, и текст..... " onclick="window.open(this.href);return false;

Денят, в който..... всичко започна

Морско ойларипи. След 2 летни месеца, изпълнени с жега, учене, кънки и ролери, Бялото море се разлива щедро около ни и ние нямаме нищо против влажните му целувки. Както се казва – „Доживяхме!”. Лятото влетя устремено в своя финален кръг от годината и замисля ли се, че 15-и септември е близо, всеки път по един цирей се пръква на незаслужилите тази участ гънки на сивото ми вещество. Засега обаче смятам да оставя 15-и за деня, когато така или иначе ще дойде и ще натисне с ехидно-зверска наслада бутона на алармата на тел-а ми. Аз ще си позволя да порева… 2-3 пъти, а след това ще включа приложението „Супер мутер” за 9 месеца … до следващия празничен камбанен звън в деня на детето.

Но пък днес е 6-и август, единствения такъв ден на 2016-а година, и ние акостирахме на гръцкия бряг. Тази година начеваме морската ни лудост в близост до Уранополис. Това градче е предверието на област в Европа с най-висока концентрация на тестостерон – толкова е много, че човек може да го къса на едри вълма от къделята в края на Атонския ръкав на Халкидики. Защото след него (Уранополис) се изтягат лениво и с подозрително хладнокръвие девствените тела на Светогорските манастири. Бих написала и на техните обитатели…. Но… ми се струва, че древноримското разбиране за любов някак си се е изцедило през пукнатините на вековете и клокочи с горестта на парещ минерален извор из калдъръмените пътеки на Света гора.

Тази нощ, да … точно тази нощ аз успях да си легна в 12 часа, независимо от очаквания дълъг път към морето. Не съм сигурна как точно се справих със задачата да унищожа 2 часа от планираните ми минутки за сън, но пък се справих без грешка. И не стига, че се запилях в усърдието си да изнизвам броеницата с кратки секунди, ами реших, че и без това съм закъсняла, що да не подплатя този си подвиг с 1 разказ на Радичков?! Къв е проблемът?! А, да… да уточня, че съчувствам на Коки по отношение списъка му със задължителна литература за 8-и клас и чета наравно с него. Но за този списък и доколко има резон в него ще пиша друг път, ако въобще пиша. По-важното е, че и аз самата попълвам обширни бели полета в общата ми култура. Така обширни, че се питам… къде ли се е покрила тази палавница….. общата ми култура, щото много пространство, много нещо .

И така… загасих нощната лампа в 12.20, а в 3.20 часа простатата ме алармира, жегата ме посръчка, запушеният ми нос изхърка предсмъртно, жаждата задра нокти в дъното на гърлото ми и почна да се катери към върха на езика. Точно в този момент реших, че ако полежа още малко в леглото, най-много да дочакам физиологично неразположение с по-сериозни и изтощителни мащаби така-щото снощи придружих китайската храна с една от атомните люти чушки на майка…. Е не ми останаха много възможности и накрая се изсулих из леглото! Да кажа само, че чушките на майка са така люти, че една от тях е достатъчна да натръшка трайно стадо муфлони из африканската савана в периода на най-усилената им миграция. Сигурна съм, че ако и да бидат нападнати от прайд, лъвиците ще сбръчат ноздри от лютивината, излъчвана от кожите на чифтокопитните и ще се преселят на съседен континент.

Та, обяснявах как станах и… ама викам да ви спестя подробностите около сутрешния ми тоалет. Мога да кажа само, че сънят ми беше толкова оскъден, че дори и вездесъщите отоци по очите ми не успяха да съберат материал да полудуват с клепачите ми. Едно на нула за мене!!! Но това е само до утре.

Пътят за Гърция си е такъв, какъвто си го знаете – всички, които ходите там де. Магистрала тук, магистрала там – колкото дал Господ, ББ и Цип(у)рас, но за сметка на това 5 наши лева вече са в бюджета на гръцката АПИ (агенция пътна инфраструктура) и се олихвяват така-щото да се умножат и следващият път, който ги дадем, да минем повече от 30-40 сантиметра по гръцка магистрала.

Август е и няма да ви учудя, че тук е жега. На плажа – още повече. А морската вода потупва горещо дупето ми с вещината на развеселен теляк в руска баня. Наистина, досега това май е най-топлото море, в което топя палци. Да бъдем откровени – морското дъно на плажа към х-л Кари, където сме отседнали, е покрито с камъни. Човек остава с усещането, че тук древногръцки титани са се били с прашки и като цяло са били така неточни, че единственото, което са размазали (наместо очакваното – физиономията на противника) е „пейзажа” на морското дъно. Камък до камъка, мила моя майнольо, и по тях морски тарталежи. Едни прекрасни остроиглени топки в кафявата гама. Историята помни как преди няколко години счупих главите поне на дузина от тях след като успях да се подхлъзна на една скала и да падна директно върху колония от морски таралежи. Но да се върнем на откровението, започнало този абзац – за човек, който обожава да плува, при това „въоръжен” с водни очила, няма нищо по-прекрасно от дъно с камъни или подводни скали . Така че… не ме мислете, още по-малко съжалявайте – очертават се 3 прекрасни дни за българското плуване. Аз мога да съжалявам за това, че не намерих време да си купя калъф на фотото за подводни снимки. Еми – яд ме е!!!

Да, признавам – не понасям кифленската куртоазия на нацепените устни и бухналите пазви. Не мога да си позволя да карам това прекрасно тяло (прекрасно за неговите 65 килограма – уточнявам да не би някой да се върже отсега на първоаприлската шега, че съм отслабнала) да се върти като шиш по шезлонгите, да го заливат с марината от възможно най-скъпи мазила против всевъзможни демиджи и мъжки ръце с фин маникюр и маниакален стремеж към все по-усърдно обедняване на речниковия запас да замерват атмосферите на балоните, прилежащи към гръдния кош. Ако не бях изключително уморена, щях да ви снимам и първата „разлика”, която вече имам по някои части. Та, обичам да се пека и да почивам, но бих умряла ако правех само това. Така де – това и цупенето на устните и поклащането на бостана. Ако не тичам по плажа, не играя на волейбол и най-вече – не плувам, то по-добре да бях останала в плен на неотложните нужди на моята физиология в ранните часове на днешния ден!

За днес – толкова! Нови репортажи – когато даде Господ. Ама първо ще поспя!

Седя си на терасата на нашето студио във "Врахос хаус" и отпивам от лисицата. Така де - сайдера.



Седя си и всички еретични мисли, че имам да върша някакви важни и спешни неща на компа излитат на талази отвъд дървения парапет и се размиват в спокойното "огледало" на морската шир току насреща ми. Седя си и все повече чувствам как не мога да "завъдя" ни една красива, още по-малко и смислена мисъл в главата си. Сайдерът е пръв приятел в това нещо. В общи линии - колкото повече от него поемам, толкова по-малко от мисловните ми възможности остават ... Не че никога не съм знаела как точно действа алкохолът, но всеки път се учудвам как нямам сили да му противостоя. (това е писано вторник вечерта :!: ).

Бях решила нищо да не пиша вече. Нито тук, нито където и да било. Защо ли?! Защото си направих един експеримент и останах силно разочарована от факта, че той доказа нещо, което само допусках. В рамките на 24 часа пуснах във ФБ-то 1 текст, 1 видео и 1 фотоалбум. Всичките на морска тематика, почерпена от настоящата ни почивка в Гърция. И трите неща, ползвайки типична специфика за "жанра" си, описваха онова, което изживявам през последните няколко дни. Не че аз съм много важна (макар че.... какъв ми е проблемът да съм много важна!?), но ми направи впечатление следното: текстът ми не заслужи нито 1 лайк. Видеото беше "закичено" с цели 2 . Фотоалбумът обаче отнесе 15 одобрения. Честно - сконфузих се..... или аз не мога да пиша, или.... никой не иска да чете. Или.... хората се плашат като видят много букви в една дълга поредица от изречения, запълващи 3-4 пасажа. С 2 думи... никой не чете (разбрах после, че е почти никой). И не иска да чете. Още по-малко пък може да съпреживее големите и малките мигове на някой друг. Стана така, че ФБ-то измести онази задушевност, която форумите даваха преди 10-ина години. Разликата между социална мрежа и форум е в изходната гледна точка на потребителя. Ако за един форум тя е да прочетеш мнения на няколко (а може и дузина) други съфорумци, да помислиш върху проблемите им, да дадеш дори мнение или да споделиш опит, и така да изтъркулиш половин час за чужд(и) човек (хора), то във ФБ-то ти си цар и твърд разпоредител на времето. Твоето лично време. И това на ближния. Там не те интересува дали бебето му има пъпки, или пък свещите на колата му са поддали. Във ФБ е важно да пуснеш "жесток" статус от закусвалнята, в която предъвкваш баничка, да се тагнеш от тоалетната на круизния кораб, да се джойнеш в компанията на хора, които иначе не харесваш, но пък са популярни, да се абонираш за ивента, който ще те отведе до най-затънтените (респективно и опикани) беседки на Борисовата градина, за да млещиш семки и и т.н. Дааааааа, във ФБ-то ти и твоите действия, мисли и неродени дори желания сте царе и господари. Там важният си ти!!!! За какво действително ти е форум, споделяне, взаимопомощ........ С много малки изключения, всичките ми "приятели" във ФБ-то са така. А аз имам много малко приятели. Нека никой не се обижда от тази констатация, защото тя е очевидна за всички ни. Това е истината и тя не бива да ни кара да страдаме излишно.
Но не си мислете, че съм седнала тук да оплаквам бъдещата смърт на мецата. Не... тя завинаги ще е в моето сърце, защото за мен най-важни са хората. А точно тук срещнах ХОРА. И все още идваме за по минута-две, за да си "дадем пет", да вдъхнем от грижите и радостта на другия, да си "дорисуваме" ремонта на нечий дом, да попътуваме за Испания, да погазим топлите чаени води на Бяло море, да посрещнем изгрева в Рила. Все още е така. И аз се държа на(за) тази сламка, защото имам да разказвам толкова много, че сърцето ще ми се пръсне. И не мога да се спра….

В мен, в душата и отвъд нейните предели, се разлива разтопения метал на вечерното гръцко море в цвят на млечна лавандула. Обожавам да се пъхна в нежните прегръдки на солената вода след 8.30 вечерта, когато почти всичко наоколо е утихнало. Някак си в очакване съвсем да притихне, когато слънцето слезе ниско в долищата на Халдикските възвишения. И аз самата пристъпвам боязливо към големия казан, крачка след крачка, водата ме "поема" и без да имам избор се хвърлям безразсъдно в мекотата ѝ..... Толкова е тихо, спокойно, равно, застинало.... Горещината, която денем полепва по гърба ми щом хвърля дрехите, се е скрила в очертанията на близките хълмове и почива - събира сили за предстоящия ден, когато отново ще се разюзди с етюди от жежка обич.
Съзерцавайки този приказен покой на вечерното море, неусетно съм влязла навътре. Странно или не, но..... огромният страх, който имам от морските дълбини, ми маха някъде от брега - оставил ме е на мира. А страхът ми не е от удавяне – в Бяло море по-скоро трябва да положиш усилия за да се удавиш качествено. При това - не малко усилия. Страхът ми е от тъмата под нозете ми - не знам нито дали е дълбоко, нито дали няма някакви морски твари, които са решили точно тази вечер да си устроят пиршество с мен. Ала по начин, който не подлежи на обяснение, тази вечер аз съм оставила сърцето ми да гледа. А то.... ех, то... кога ти едно сърце ще види страшните морски създания от дълбините, щом леките вълници, с повърхност подобна на конфитюр, носят неспирно, секунда по секунда най-нежния нюанс на лилавото - млечната лавандула?!? И.... мога ли да повярвам на щастието и преимуществото да имам честта да съм потопена в нея?! Коси слънчеви лъчи разреждат лилата с прасковено розово.... от тази игра избухва чувственото оранжево на мъхестата корица на късните праскови... По небето с чуден ритъм се гонят и прескачат циклама, бордо и нежен топаз. Морски чудовища ли?!? О, Боже, тук няма никой освен цветната леха на всички мои мечти и очаквания... Давам си сметка, че очевидно съществувам и дишам в цветове, в картини..... защото в една такава вечер няма история, няма сюжет. Нищо не се случва, само цветни петна по повърхността на водата.

Но и за друго исках да говоря. За онази дивотия да откриваш закътаните малки плажчета по гръцките острови. Дал им е Господ острови на гърците- не се е скъпил. Някои се блещят в нас с плешиви чела, други крият стари тайни из тъмнозелените пазви на кедровите си дървета. Но каквито и да са, не могат да потулят златистите си поли, обрамчени с тюркоаза на Бяло море. Китни малки дантели от ситен пясък и прозрачна вода. Наемаме лодка и потегляме към Амулиани, току срещу Уранополис. Още непристигнали в крайната точка, спираме пърпорещия двигател на коритото, мятаме доста несръчно котва и бързаме да се разцелуваме с хладките води на откритите пространства помежду островите. Само ние, лодката и... множество пасажи от най-чудните рибки, които съм виждала наживо. Едните са черни като въгленчета със силно прорязани опашки - все едно малко дете е правело своята първа снежинка от хартия. Другите не те изпускат от поглед с големите си черни точки върху сребристата си люспеста риза. По 2 точки имат от всяка страна и накъдето и да се врътнат, все едно черни очи те изпиват. Има едни такива рибоци с цвят на много силно избеляла военна униформа от комунизма, които обаче разкарват с изключителна гордост черната лента, тръгваща от очите им, та чак до опашката. А какво да кажем за петнистите "сомчета", които ситнят по дъното и току се прикрият зад някоя скала?!? Но може би най-красиви са ми рибите с цвят на канела, чийто усти, гръдни перки и долна част на опашките са неоново жълти. Тях да ги видите с какво самочувствие развъртат телата си... о, да, наистина са прекрасни и мога да им простя това високомерие. А снощи..... плувайки се оказах над много голям пасаж с риби-бебета, по-малки от нашенската цаца. Толкова безцветни в своята бебешка невръстност, че бяха почти прозрачни - сигурно и затова ги забелязах едва, когато се оказах над средата на плуващата им флотилия. И изведнъж се спрях. Не движих нито ръце, нито крака..... беше нереално - аз съм много близо до повърхността на водата и просто съм ѝ се предала. Под мен рибоците стоят като вкаменени..... явно и те нямат бърза работа. Аз се нося по течението и ги наблюдавам, те... те комай ме чакат да направя нещо, за да знаят в коя посока да врътнат прозрачните си телца, при това в абсолютен синхрон, и да зачезнат. И.. не остават разочаровани. Дробовете ми пищят за въздух и колкото и усилия да полагам да не ги чувам, подавам глава над водата като си помагам с ръце. Вдишвам кратко. И в следващия ѝ миг, съм отново с очи вперени в призрачния пасаж с бебета и... о, чудо!!! Да, изплашила съм ги... но не знам защо...... те тръгват да бягат, но покрай мен... Изведнъж се озовавам изцяло заобиколена от малка буря от хлъзгави, бледи телца, които само с 1 единствен пестелив жест на ръката си (не нарочен) аз прогонвам в съвсем друга посока.... Кратък, но красив и достатъчно нереален, този миг, в който бях съвсем в центъра на рибен пасаж, скоро няма да напусне пределите на моите спомени.......

За островите и тяхната изцъклена на горещината красота - следващия път.... Сега отивам да търся моите бебета-рибки. Дано да ме чакат.

Чериииии, току що те пточетох и ми се иска да можех да те в този момент!
Но тъй като не мога ще ти изпратя само една огромна виртуална прегръдка...
Честита годишнина на "голяма патерица" .... ако годишнина изобщо се честити на патерица... Желая ви още дълги години хармония и разбирателство!
А фейсбук изобщо не може да бъде мерило за приятелства и съм сигурна, че и ти знаеш това


P.S. Страшно много се смях на историята с хамстера... :1140

Ванчето написа:Чериииии, току що те пточетох и ми се иска да можех да те в този момент!

Смятай го за свършено!

Благодаря за пожеланията за нашата годишнина. Тя, оказа се, ще сбъдне моята Критска мечта ... Но затова ще пиша друг път. Историята с хамстера си има своя прекрасен край точно като истинска приказка на братя Грим, а именно, че Белушко вече е домашния любимец на съученика на Бела, който така или иначе що беше купил в съинвестиция със съученичката, и се радва на огромната радост и на двамата му братя.

Тази нощ спах.

Тази нощ спах. Най-сетне, откакто сме в Гърция. Див сън, който ме отведе в новата ми къща в далечна и северна Канада, и ме накара да плача много силно и с болка в сърцето. За дома ми в България, за майка, за котките ни. Да….. наистина, чудех се как самолетът, който докара мен и децата в северната част на Америка, където Момчил е намерил работа, ще може да доведе и котетата . Да, точно Пухи и Арти, а не примерно...... майка. :lol: Мокър сняг на едри парцали падаше косо върху новата „наша” улица, където щяхме вече да живеем. Ние, облечени само с по 1 дълъг ръкав, отидохме на близкия стадион - там предстоеше първия мач на Коко в новия му канадски отбор. Разбира се, както се полага на къща, и Коко, и Бела, си имаха свои стаи. Сънят ме остави да рисувам картината на новото ми битие до момента, в който Беланий се беше разтопила пред перспективата да има съвсем самостоятелна стая в принцесен стил…. И когато пристъпихме към бъдещите покои на Коки… чух как, не!, по-точно разбрах…, че кротки капки се отцеждаха на нестройни струйки върху дървения парапет на нашата тераса в студиото на Вурвуру (все пак сме на море в Гърция). Други техни посестрими им правеха компания, отскачайки с глух звук от изкуствената материя на големия сенник, спуснат със смешната (вече) презумция за силно сутрешно слънце, което би могло да ни разбуди рано-рано.

Станах и зашеметена от канадския си сън, се втурнах на балкона, за да махна кърпите и банските от сушилника….. макар да знаех, че те отдавна са поели влагата на халкидикския дъжд… Свалях хавлии и мятах върху столовете почти на сън, полуотворила очи… Някои бяха мокри, други незнайно как се бяха спасили…. Навън си беше тъма, а морето – направо черно. Лампите в двора хвърляха мека светлина, но не светеха по-далеч от собствените си глобуси. Нестройни струйки от дъждовни капки се разпръскваха върху теракотените плочки на терасата, а равномерните „бодове” на техните дружки върху сенника на терасата озвучаваха тишината…

Да… най-сетне времето ни се развали. Макар че съдейки по палавия слънчев лъч, който от време на време се навира в очите ми, съвсем скоро ще сме пак в адската пещ на августовското гръцко лято. Тази нощ ми стана студено за първи път. Ето откъде беше дошъл и парцаливият сняг, който беше завалял в Канадския ми сън. Но така и не мога да си приумя защо беше тази силна мъка, която изпитах по България и дома ми там. Да, истината е, че нито едно растение не би се зарадвало да го изтръгнат из корените му…. Ще видим.

Защо пиша всичко това?! В момента времето навън е такова, че става единствено за плуване.




Няма начин да се лежи на мокрия пясък, още повече, че е и хладно. Да, за плуване ще е перфектно…, но пък не съм ли заслужила и тези броени минутки на покой върху сушата?!? Та… аз по цял ден не спирам да снова напред-назад из морето, да търся нови и неизследвани потайности по дъното, да се чудя дали течението все пак няма да придвижи лопатата на едното ни гребло на по-малка дълбочина. А, да, всъщност аз не съм ви разказала за това, че ние си купихме лодка за морето. Голяма, четириместна, с гребла – т.нар. Fish Hunter. Знаейки, че ще идваме в близост до о-в Диапорос, изпуснат от боговете на един хвърлей място от Ситония, и осланяйки се на опита си от преди 5 години, когато го достигнахме с плуване от сушата, решихме, че една лодка би ни свършила доста добра работа и бихме улеснили круизите си до този така привлекателен къс суша. Речено-сторено. Лодката я имаме, желанието за гребане – също и вече на 2 пъти стъпихме върху митичния Диапорос. Уви…., отправяйки се на опознавателно пътешествие покрай близкия бряг на Ситония, по някое време Момчил извади из морето едно весло и … една дръжка за весло. Докато той се пулеше на странната находка в ръцете си , Бели се поизправи върху лодката и извика, че вижда потъващата кремава лопата на греблото на около десетина метра от нас. Аз веднага скочих във водата, нахлузих върху главата си водните очила, но единственото, което успях да установя е желязната фактология на нещата – лопатата с меко тупване зае царствено неполагащото ѝ се място върху морското дъно. Поне на 10 метра дълбочина . Веднъж вече писах, сега ще го повторя – тук, в Бяло море, за да се удавиш, трябва да дадеш всичко от себе си. Водата е така наситена със сол, че това много, много силно ограничава и възможностите за обикновено гмуркане – без каквото и да било оборудване. Аз видях дистанцията, която ме делеше от лопатата и "престола" ѝ на морското дъно, и с тихо примирение почнах мъката по качването ми обратно на борда на нашия фиш хънтър. За някои хора, този акт е къде-къде по-лесно осъществим:




И въпреки този инцидент, който аз твърдо окачествявам като "данъка на Посейдон", който всеки морски вълк трябва да плати веднъж в живота си, се разходихме покрай брега:





Седя си аз сега в леглото в нашето студио и чакам капризите на великия гръцки интернет да изчерпят запаса си от номера, който с всяка година нараства. С две думи – пиша това, ала не очаквам да го публикувам успешно в близките часове (дано не са и дни). Реално, дори в хубаво време връзката ни с рутерите, представена с фалшивата маска на „пълен обхват” и добра скорост, е силно апокрифна. А какво да говорим, когато 3-4 легена августовски дъжд са намокрили неведомите пътища на гръцката интернет структура?!

Вече цял час чакам да сваля 1 файл, с който трябва да защитя знанията си по фотошоп?! Умишлено го качих в гугъл драйва си, за да мога да го достъпвам всеки път лесно, независимо на чий комп засядам да работя. „Умишлено”-то обаче ме прави да изглеждам достатъчно проста, защото…. иначе разточителните във всяко друго отношение гърци, отказват да пратят достатъчно „пакети” интернет, така –щото да ми отпуснат 20МВ от тях и да се зарадвам на един файл. Мда...., свалих го вече...... ама по-добре да не бях го правила.... От очакваното "уау", което трябваше да представлява възхита от страна на преподавателката ми, сега ще трябва да оправям едва ли не всичко . Здраве да е. Лошото е, че.... нещата тук почват да придобиват ето такъв вид:



Демек, морето скоро ще ме призове.

Докато бях на терасата и пиех кафето си тази сутрин, наблюдавах играта на слънцето и леките вълнички върху повърхността на морето. Гъстото мляко на облаците така да е скрило Слънчо, че когато се покаже дори и за малко, той не губи времето си в момински, свенливи усмивки, ами смело подкача браздите във водата и ги мами със сребро и злато – дано му пристанат.



И така - докъдето взорът стигне.



И веднъж, поддали се на този светъл чар, засияват хилядите водни капки с най-красивата светлина, която са скътали в себе си….. Така да искам да се изкъпя в нея… и мен да позлати!



Смятам да поприключвам тук. По една история на ден, разказана недостатъчно обстойно, смятам за достатъчна. Но не мога да пропусна да обърна внимание на тъжния контраст, който символът на "Врахос хаус" представлява днес. Символът е една скала с причудлива форма на около 30-ина метра от плажната ивица. Преди 5 години, когато бяхме отново тук, я оприличих на тюлен, който е вдигнал високо главата си, здраво подпрял плавници о земята, а опашката му е потънала нейде из водата. Иначе така оживена денем, под яркото слънце, пълна с деца, които скачат от нейните 4-5 метра височина в плитките бистри води около ѝ, тази сутрин скалата самотно и тъжно стърчи, обърнала сърдито гръб на уплашените от студа и дъжда туристи, от които ни един така и не се потопи за да иде до нея и тихичко да ѝ прошепне "Калимера".

Днес все още нямам време да пиша онова, което вече е в главата ми. Но пък качих някоя и друга снимка и понадписах част от тях : https://www.facebook.com/profile.php?id ... nref=story" onclick="window.open(this.href);return false;

Седя на терасата. Безкрайна картина в светли тонове се разлива под носа ми. Бели лодки отиват и се връщат. Нанякъде и отнякъде. В една тенджера в кухничката бухкаво тесто се подува с тихо шуптене. Мирише на доматен сос. Италианската ни кулинарна вечер ще се ознаменува с пица. Студената бира ще я подкрепи в усилията да доовкуси насладата. Едно ми е такова..... привечерно. Момент, в който най-малко си позволявам да мисля, чувствата и те са някъде в утайката на усещанията, картините се сливат, а очакванията тръпнат да се сбъднат....

Случи се така, че хванахме Преображение на гръцкия бряг. И знаете ли, ако и ваши колеги въртят очи в недоумяваща гримаса, изразяваща недоверие в изрядността на менталните ви способности, когато сте им съобщили, че ще ходите на море в Гърция през август, подминете ги великодушно. Истината, че от прогнозите за нечувани жеги на това място и по това време на годината, се сбъдна само онази част от тях, в която се говореше и за предстоящо и вече сбъднато захлаждане. Да, от събота тук времето е не каквото сме му свикнали да бъде - жежко и препичащо кожи. Аз така или иначе нямам режим на плуване, печене, почивка и т.н., т.е. нямам притеснение да остана целия следобяд на плажа или пък да ида във водата за едно вечерно плуване след 20.30 часа. Но последните дни наложиха комай именно обедното печене и излизането от водата до 20 часа - за да се чувствам на море, все пак :lol:. Но нека оставя моя дневен режим настрани. Днес ми се щеше да споделя нещо друго.

Днес ми се говори за онези прекрасни минутки, които животът свидливо ми отпуска вечер. Тогава, когато пясъчната ивица се оширява все по-осезаемо, а доскоро мачкалите я жестоко хорски крака носят телата на своите собственици към студиата им. Точно тогава, когато слънцето с уморена прозявка се спуска зад рошавото теме на билото:



В блаженство на желана тишина, ние двете с Бели се потапяме в морето за нашето вечерно плуване. Гмуркаме се и се загубваме за другите. Не, не че ходим някъде далече. Просто слагаме преграда между нас и света, който, уви, само ни чака..... я за вечеря, я за някой и друг цупондряк :mad: или дори.... безсмислен каприз. Няма сила на този свят, която да ме измъкне от морето тогава. Плувам мноооооого бавно, с наслада. Насищам усещанията с немислими до този момент "бълбукащи" картинки. Да, всичко, което се възбужда под формата на мисъл по сивото ми вещество, ми напомня поведението на пуканките в последната фаза на тяхното приготвяне - когато малките, златисти царевични зърна почнат да подскачат почти едновременно и сякаш късайки тесните си костюми със злорада наслада, разцъфтяват в красотата на бели пухкавелки с фини и нежни телца. Ето така в абсолютен хаос си мисля за моите бебета-рибки, които сигурно ме чакат покрай скалата, за големия рак, който беше останал само с 1 щипка и въпреки това я размахваше заканително, когато минавах покрай него, за голямата мида-шел, до която нямаше как да се гмурна, за морския таралеж, наежил се опасно близо до мястото на скалата, върху която искам да стъпя, за зелените върхове на отсрещния Диапорос - искам, много искам да ги видя и подуша отблизо, за прашните пътища, които все още ни очакват по Ситония и не сме видяли, за простичкия живот на гърците по крайбежието, който се търкаля върху колесата на една като че ли вечна сентенция - "... море, риба, узо... и сиртаки". Може и да им се смеем колкото искаме, да се подиграваме на станалия вече пословичен техен мързел и да ги сочим с пръст като не особено умни в някои отношения, но най-добре се смее ...... знаете, този, който има причина да се смее. А пък гърците - е, те се усмихват широко. Белите им зъби и загорелите лица говороят за неизброимите часове на истинска наслада покрай този син бряг, извезан със златните конци на горещия пясък.

Плуваме си ние с Бели. Тя скача от време на време от скалата:




Имам някакви притеснения в главата, но "грижите" по пасажа с рибки, който все още го няма, морския таралеж, голямата блестяща риба и следващите я верни поданици, лигавите водорасли...... ето такива солени мисли избутват всичко останало. В този момент то няма смисъл. Пуква се сапунения мехур на сухоземните ми терзания и аз заравям глава все по-надълбоко във водата. А там едни два крака с весел танц се преплитат пред погледа ми, русите коси на Беланчо се простират навсякъде и я виждам и нея - как също е заета с нещо важно, нещо свое си по морското дъно и го изучава с усърдие. Дали и какво ли мисли?! Няма да я питам. Винаги съм смялата, че щастието не се изразява с думи.

Сутрините покрай морето са също в списъка ми с най-любими моменти. Макар и да се будя по някое време през нощта, така и няма сила, която да ме застави да остана будна по изгрев слънце. Единствената причина, която виждам за такова нещо, е да заснема събуждането на "големия фенер" , ала разумно ли е това?! И с какво ли това ще се отличи от милионите такива преследвачи на интимния момент, раждащ заревото рано сутрин?! Така че за мен остават онези другите часове, когато слънчасалият е "измил" очите вече, разсънил се е и се търкаля все по-нависоко. Има един определен момент в този период, който неизменно подклажда интереса ми, а именно - тогава, когато слънчевите лъчи се приплъзнат неудържимо по нежната люлка, в която сутрешният бриз люлее морската повърхност и сътворят от браздичките вода милиони блестящи бисери. Толкова е красиво. Така мамещо. И преходно. Само минута, две, пет и бисерите се разтапят.... водата губи своята магия и моментът с бисерите се отлага в спомените ми. Слънчо е подминал.....









Вчера ходихме да видим нашите приятели-гърци, които държат студиа "Монопетро" - на западната свивка на Ситония, в близост до Метаморфози. Не сме ходили при тях от 2013 година. Те вече си имат дъщеричка, но въпреки това... сърдечността на младите Кики и Пантелис, е все онази същата заради която почивахме при тях в 2 последователни години. Е..... цветовете на Монопетро са ..... ами да, по-различни са от тези на Вурвуру, където сме сега. Или пък това са цветовете на взаимната ни радост от срещата?!? А дали пък малката Константина, която съвсем скоро ще направи годинка, не е истинското слънце огряло природното платно в синьо, зелено и златно приказния бряг?!



Тръгваме си от "Западния бряг" - време е да посетим един от любимите ни плажове - Агиос Йоанис в близост до гр. Никити. Това местенце винаги е било моя символ за морска гърция - безкрайна морска шир в атлазени отблясъци на синьо, светло-синьо, жълто-синьо, бяло-синьо, прозрачно-синьо, тюркоаз и злато...... Водата е така бистра, че очите леко засмъдяват от взиране. Винаги съм седяла на височината на пътя, за да гледам тази изумителна красота... не за друго, а за да удвоя или не, за да утроя удоволствието от потапянето, което идва малко по-късно... . Все едно съм се гмурнала в топлия скут на голямата ми любов.

Уви.... от Агиос Йоанис е останал само..... спомена, който описах кратичко по-горе. 3 години след последното ни идване тук, плажът е налазен от човешка гмеж докъдето преди погледът ми изпиваше върховете на зелените кедри. Тела, ново заведение, музика..... паркинг, на който нямаше място дори и за 1 кола, камо ли за 3..... За мое огромно съжаление... след толкова години отсъствие, Силистар - прекрасният залив в полите на Странджа, се беше преродил също така уродлив, но на Ситония.

Не искам да завърша така. И затова бързо ще върна времето малко по-назад, за да ви преведа през билото на едно от възвишенията на Ситония. Минахме оттук, за да избегнем едно адско задръстване, което гр. Никити представлява през август. Т.е. оставихме Никити в ниското, при неговото море, а ние минахме над него. Гледката от високото към морето е също толкова привлекателна. Е, няма я тюркоазената вода. Даже напротив - нейното място е заела вода с цвят на тридневна синина по човешкото тяло , ала..... като на тепсия от върха се вижда огромния залив, където Атон и Ситония "сбиват" своите води и където води началото честия диспут - кой ръкав на Халкидики е по-див, по-забележителен и по-привлекателен. Онова, което наситеното ми на море око, забелязва с огромно удоволствие и наслада, са "зъбците от гребен" по билата на малката планина. Не се учудвайте, именно на зъбци на гребен ми приличат симетричните маслинови градинки, които пълзят по възвишенията и с упоритостта на стара жена залавят жилавите си корени о песъчливата почва. Какво ли желание за живот притежават тези чудни дръвчета, че със стотици години не се дават на прищевките на природа и хора?!






Величественият Атон е в далечината:




Тази вечер ще завърши с вечеря в таверна. Все пак сме в Гърция и няма начин да пропуснем тяхното изкуство в приготвянето на рибни ястия..., прекрасно гарнирани със студена бира "Митос" :

В България ли си вече, скъпа моя?

Kleo написа:В България ли си вече, скъпа моя?

Да, тук сме си вече. От днес - мога да го кажа по-уверено. След като се прибрах и от Горна преди 3 часа - вчера с Бели тръгнахме за към майка, за да си приберем котките, които бяха на пансион при баба . Пак са активирали 3 бомби , но слава Богу, не както беше през април - с една камара опикавания. Все още се чувствам леко уморена - ако вчера поставих рекорд - стигнах от нашия блок в Младост до блока на майка в Горна за 2.30 минути , днес ми бяха необходими над 45 минути повече - беше доста натоварено, а ремонтът на Витиня прави сериозни задръствания. По едно време термометърът на колата показваше 43 градуса, а ние бяхме спрели заедно с цялата друга колона от коли, чакащи преминаването през тунела....

Но вече сме у дома. Почти получих главоболие от напрежение докато гледах състезанието по художествена гимнастика от програмата на Олимпиадата. Толкова много исках момичетата от ансамбъла ни да вземат медал. И те го взеха . Щастлива съм и много радостна - все едно за бях на състезанието.