Не зная дали е точно по темата, но ще ви копирам нещо, което написах преди повече от две години за един друг форум, посветен на хората с две много тежки заболявания - форумът на българското МС общество (МС - става въпрос за множествена склероза, а там членуват и болните от миастения гравис - заболяване, което аз познавам, макар и в минало време). Написах го в отговор на прочетеното от мен там отчаяние и безнадеждност:
Болестта те връхлита като ураган – идва почти ненадейно, макар че впоследствие откриваш че е имало предвестници, имало е дребни сигнали, които не си разчел. А и не би могъл. Как би могъл да знаеш?! Никога не си мислил за това, а и не си лекар... После ураганът се разразява с пълна сила, подхваща те и ти се оказваш завъртян във вихъра – лекари, прегледи, изследвания, лекари, изследвания, изследвания... и още кабинети, болнични стаи, манипулационни, лекари... диагноза... Диагнозата не ти говори нищо. Докато още не знаят какво ти е, се надяваш да разберат и ти се струва, че това ще е развръзката на цялата история – щом разберат какво ти е, ще те излекуват. Диагнозата обаче поражда у теб повече въпроси, отколкото отговори е дала: какво означава тази болест, как се е получило така, какво всъщност се случва в тялото ти, как се лекува, колко е тежко, как прогресира, каква е прогнозата...? После възникват още въпроси: защо това се случва НА МЕН, как ще живея от тук нататък, ще ме обичат ли хората от моето семейство, ще бъда ли пълноценен за тях? Въпроси, страхове, безсънни нощи, самотни дни, ужас, гняв, безсилие, тъга, отчаяние... По един или друг начин минаваш през всичко това. После животът все пак тръгва в някакъв ритъм, макар и различен от това, което е бил преди. Отначало трябва да свикнеш с мисълта, че вече не си същият и нещата ще бъдат различни, да се приемеш такъв. Постепенно осъзнаваш, че ти си все същият, вътре в теб живее същият човек, който си бил и преди и се опитваш да убедиш и околните в това.
Сигурно много от вас ще разпознаят себе си в тази история. Някои са още в началото, други са минали вече през първия шок и вече са стигнали до въпросите, трети вече търсят себе си след бурята. А колко от вас вярват в щастливия изход на тази история? А той е възможен! Повярвайте! Да, повярвайте, но не защото това е приказка, която е измислена да има хубав край, а защото това е истинска история на реален човек. Това е моята история. Когато започна, бях на 16 години. Минах през бурята, лекарите, изследванията. Диагнозата беше миастения гравис. Минах през тимектомията, болката, страховете, ужаса, тъгата, въпросите. Настройвах себе си към новата ситуация, а после дълго и трудно убеждавах околните, че съм нормален човек, който просто има нужда от някои лекарства. Убеждавах семейството си, че имам сили да уча, убеждавах лекари, които ми забраняваха да уча, убеждавах познатите си, че не съм инвалид... Сега съм на 33 години, с висше образование и добра престижна професия, преподавател във висше училище, щастливо омъжена, майка на две прекрасни деца, работеща активно, дори на две места... Да, животът ми е пълен с проблеми, злополуки, загуба на близки, нови неочаквани болести, инциденти и разочарования. Животът ми е пълен обаче и с ежедневната радост да гледам как растат децата ми, пълен е със споделена любов, с радостта да виждаш резултата от своя труд, с удоволствието да се занимаваш с това, което обичаш, с надежда за бъдещето. Животът ми е пълен също с водене на детска градина и училище, с родителски срещи и кафе с приятели, носене на пазарски чанти и бърсане на сополиви нослета, пране и готвене, откраднати мигове за себе си. Всичко това, което наричаме ежедневие и което в крайна сметка искаме за себе си. Замислете се, че нещата които си пожелаваме и за които мечтаем, в край на сметка са ежедневието – здраве и дълъг живот, семейство, любов, кариера – искаме тези неща не инцидентно, не за един ден, искаме ги за дълго, искаме те да съставляват нашето ежедневие.
Обръщам се към всички вас, чието ежедневие се състои от лекари и прегледи, изследвания и болнични стаи, към тези, чието ежедневие се състои от страхове и въпроси – пожелавам на всички вас ежедневие, пълно със служебни проблеми, пазаруване, готвене, пране, вечери с любимите хора, ежедневие, пълно с всекидневни прозаични проблеми! Искам да ви кажа, че може и да не ви се вярва, но след всяка буря идва спокоен период, просто трябва да изхвърлим счупеното от вятъра и да подредим всичко разпиляно от него. А това не става без усилие – ще трябва да сменим стъклата на счупените прозорци, да изметем двора или терасата, да намерим отново място за всяко нещо, за заменим някои неща с нови. Да, животът пак ще ни поднася проблеми, да, пак ще ни боли, но от други, ежедневни неща. Защо ви разказвам всичко това? Защото, когато лежах в болница след тимектомията, при мен дойде анестезиологът и ми каза: „Погрижихме се добре за теб. Ти си още много млада, всичко това ще отмине, ще се омъжиш, ще раждаш деца и всичко ще бъде нормално.” Тогава не му повярвах, но въпреки това тези думи се запечатиха в спомените ми и изплуваха като от нищото всеки път, когато си мислех, че не съм нормална, че не съм като другите, че не ми е писано да получа и изпитам нормалните човешки радости. Разказвам ви всичко това в опит да бъда за вас този глас, който казва „Всичко това ще отмине, всичко ще бъде наред”. Може сега да не ми повярвате, но дано тези думи изплуват в спомените ви, когато сте обзети от тъга или съмнения, дано ви дадат сили и надежда в подобни мигове. И дано някой ден вие самите, намиращи се в друг, по-спокоен период от своя живот, напишете подобно послание към тези, които се намират във вихъра на урагана, като ги успокоявате, че лошите дни отминават и идват други времена!
Малко е дълго, но аз така си пиша.
Иска ми се да споделя и още нещо. Една песен. Тази песен е много тясно свързана с горния контекст, ето
- писах това преди време на Зори във форума на "Часът на мама". Ето я и песента:
Момичета-изпращам на всички ви по едно слънце да ви сгрява и осветява пътя ви!Иска ми се много да пиша,но нямам време.Само ще кажа,че много често обичам да казвам:"Хубавото на лошото е......"Т.е.от всяка лоша ситуация,можем да извлечем полза за нас....бягам...ще пиша пак 
