През отворения прозорец тишината довява ситния ромон на дъждеца. Гръмотевиците се заканват с чутовен глас. Но всичко на всичко един детски ситнеж ръси прохладата си по горещата улица. До привечер днес от небето се сипеха огън и жупел. Познатата миризма на нагорещен асфалт напомняше неумолимо къде се намирам. Само за половин час прекрасните бели памуци в небето смениха одеждите. Когато "сивите вълци" се настаниха по царски на небосклона, едри капки се спуснаха бясно към жадната земя.
Валя. После спря. И пак заваля. Аромат на мокра пепел се вдигна във въздуха. Дърветата станаха сякаш по-зелени. Уж приведени пред силата на бурята. Но с искрящи по детски зелени "очи" кимащо даряваха с одобрение изливащата се върху им влажност.
После всичко утихна. Само въздухът напомняше за онова, което е било и другото, което щеше да бъде. И е.

Сега. В този момент. Прозорецът на моята стая от детските ми години е все така недокрай отворен. Пречи му библиотеката. Пердето, поело праха на доста зими, го препречва и с лекото си полюшване вкарва на талази аромата на мократа улица. Тишина. Тихо е навън. Тихо е и вкъщи. Тихо е и в душата ми. Ще запазя този покой. Гася компа. Марк Твен ме очаква.
Лека нощ на всички и до нови срещи в София!