Нека да си поговорим за МАЙЧИНСТВОТО...

[cvety_rz]

Успях да изчета постовете.Утре дано да имам възможност да разкажа и аз за моите преживелици, мисли, терзания, чувства,страсти и емоции

[cvety_rz]

Тия дни много мисля какво е да си майка и много мисли се блъскат из главата ми.Както писах и по горе майка съм на 3 прекрасни дечица, добра домакиня съм гледам винаги да чисто и уютно в къщи да е вкусно и здравословно наготвено за децата,гледам да съм добър учител за дъщеря си, която е първокласничка и някъде из всички тия задължения изгубих себе си.....Аз съм художник(график), но от както съм родила не съм пипвала туша и перодръжката.Когато се разхождам из улиците и видя нещо, което ме впечатли веднага си представям как бих го нарисувала и за съжаление всичко си остава на ниво представи и мечти.Имам или по скоро имах дълга къдрава коса до кръста сега е късо подстригана, защото нямам време да се занимавам да я подържам.Преди ходех на фитнес и на народни танци сега ходя само по ангажименти свързани се децата.Не ме разбирайте погрешно не съжалявам че ги имам.Всеки ден благодаряна Бог че са ми живи, здрави и нормални,НО..... искам да имам малко време и за себе си.Физически е почти невъзможно даги обслужвам и трите и да ми остава време.Ако реша да кажа нещо веднага ми се отговаря искаше три гледай си ги сега!!!Или пък че страдам от синдрома на българина, който все се оплаква безпричинно.За това се осмелих да пиша тук.Чувствам се неразбрана и така съм се затворила в себе си че чак ме е страх какво ще стане от мен ако продължа така.А мисля че не искам много просто бебето да не плаче деноношно за да мога и да поспя все пак.От 2,6 г. не знам какво е нормален нощен сън, сухожилията на ръцете ми са възпалени от това да държа бебето което много ама много плаче и предното и то беше много ревливо.Не излизам много, защото с този рев съм обекта на критики и център на внимание и както и кг са ми множко след ражданията ако има как земята да се отвори и да се скрия там А иначе ако ме видите изглеждам спокойна и щастлива и почти никой не предполага какво преживявам....Знам че писах много разхвърляно и объркващо но така се и чувствам

[Ver]

Цвети ,
в момента правиш първата стъпка! Продължавай да споделяш, така ще успееш да се видиш и чуеш! От все сърце ти пожелавам умората да изчезне по-бързо (а, знам...времето рече бавно, когато не си се наспал). Тук ще намериш хора които ще те разберат
И не на последно място: Поздравявам те! За смелостта да имаш 3 деца, които да отглеждаш сама и за това че си човек на Изкуството.

[cvety_rz]

Много благодаря за подкрепата.Трудно е да живееш с чувството ,че не си разбрана.Добре че мъжа ми е плътно до мен и вие също!Днес бебка пак плака много .Наистина вече не знам как да я успокоявам.Дайте идеи ако спе имали по плачливи деца Направо като я гледам милата и на мен ми се къса сърцето

[Kleo]

Цвети, как е положението с ревливката? Кротна ли се малко? Ти как си, как се чувстваш?

[cvety_rz]

Цвети, как е положението с ревливката? Кротна ли се малко?

Сега сме в период на растеж на зъбки и сме още по криви.Започнах да давам хомеапатия за да е по спокойна докато изникнат и май е по добре, но да не се хваля много...

[Kleo]

Имаш стиснатите ми палци, защото знам какво е бебето ти да реве.

[Kleo]

http://vihrogonche.blog.bg/lichni-dnevn ... bna.633796
минаха няколко години от края на следродилната ми депресия, а аз явно все още лекувам белезите от нея
благодаря на всички, които ще ме прочетат и ще споделят честно мислите си по отношение на написаното от мен

[Mstar]

Прекрасно изказани чувства и мисли!
От както са се родили моите деца ,всяка тяхна крачка по стълбата на израстването изпълва очите ми със сълзи,които преливат и сърцето ми сякаш ще се пръсне!
Сладка болка и мъчителна радост!
Всеки такъв миг си е вид раздяла с малкото, безпомощно човече,но връвта,която ни е свързвала от нашата, обща, първа секунда се преплита и заплита, и става все по-дебело въже!Трябва много да внимаваме,за да не се скъса.Тогава ще настъпи истинската раздяла!
Много е трудно на майката: хем това е нейното бебче,нейното дете и наред с това е съвсем нов,прекрасен и отделен човек,личност, която те извисява или пък те убива!

Това ти написах в блога! Много ми допадна поемата!

Ето още нещо общо между нас - писането в рима.
Не разбрах кое и какво е важно за теб / както си писала в "надговарянето"/, но с каквото мога ще помогна!Само кажи!

[Kleo]

М-стар, благодаря ти от цялото си сърце за отзива

[Ася]

Едно време баба ми казваше - "Майка да имаш, но майка да не си..." Тогава си мислех, че ми говори глупости...
После забременях - не беше планирано, но знаех точния момент на зачеването - и му казах - "Направихме си бебе преди малко". Имах девет месеца да се подготвя психически, а накрая нищо не знаех, не бях купила дори мокри кърпи, защото никой не ми беше казал, че са нужни. Имах ужасно раждане с усложнения и тогава мислех, че имам следродилна депресия. Оказа се, че не е било нищо сериозно. Светът ми се промени шеметно - вселената се разтресе и всичко си дойде на мястото, всички безсмислени битки и терзания, самозаблудите и глупавите решения - това остана в миналото. По чудодеен начин си повярвах, че знам, че мога, че най-доброто за моето бебе съм АЗ! Помня един кошмар - дъщеря ми беше още новородено - осъждат ме на смърт и идват да ме вземат, за да ме убият, а аз им се моля - "Недейте, имам бебе, аз ТРЯБВА да се грижа за него"
Бях спокойна майка с инстинктивен подход - не съм мислила много-много как трябва да постъпя. Бебето ми беше здраво, спокойно, щастливо и много калено. Имахме невероятна връзка - дотолкова, че съм плакала заради това, че не мога да я гледам нощем как спи - спра ли си погледа над нея, тя се събуждаше.
Откакто станах майка, всичко в живота ми намери своето разрешение, макар и някои неща трудно и бавно. Осъзнах, че мога и без мъж до себе си и това, че все още сме заедно и че имаме още едно дете е резултат от неговите усилия да намери себе си и нас. Когато той разбра, че е липсвал в семейството, моята фигура на майка се измести малко встрани, дадох му възможност да изгради връзка с дъщеря си.
Втората бременност ме направи истинска, необсебваща майка. В дългата битка за сина ни загубих част от връзката с дъщеря ни - това беше убийствено болезнено. И макар да знам, че това е верният път - да дам свобода, сърцето ми иска да си я върна, да я направя зависима завинаги! Когато я гледам да тича към входа на детската градина, усещам как сърцето ми кърви. Плакала съм тихичко, скрита в колата. Днес чух по телевизията цитат от писател - не запомних кой точно - че децата ни живеят в бъдещето, където ние няма да отидем дори и насън... че са ни дадени назаем и не ни принадлежат...Колко вярно и същевременно колко безсърдечно!
Конче, говорили сме за това, че след раждането на Вики нямах време да си позволя лукса да изпадна в следродилна депресия - дано не ти се наложи никога да изпиташ това, на никого не го пожелавам! На триседмичния ми син направиха тежка и дълга операция. Повярвайте ми, в такива моменти се разбира кое е единственото важно нещо - да запазиш живота на всяка цена! Цялото ти същество е една безмълвно изкрещяна молитва, и проклятие към Бога, че е позволил да се случи това, че виждаш детето си омотано в тръбички и машини, че му вливат чужда кръв и че не можеш да направиш нищо, за да му помогнеш! Това безсилие е най-страшното нещо на света. То ти позволява да забравиш за себе си и за всяка депресия, която би могла да те налегне, да извадиш неподозирани сили, да се усмихваш и да утешаваш околните. Сега знам колко съм силна. Знам колко мога. Знам коя съм. Преди всичко съм майка. И когато ми писне да стоя вкъщи и си кажа, че искам да се върна на работа, си представям как можеше и да няма заради кого да си стоя вкъщи.
Моето майчинство е по-различно от нормалните. Ако трябва да търся някакъв смисъл в кошмара, то той ще е в това, че премеждията ме дариха с кристален поглед над нещата - аз мога да се карам заради изцапана дреха, но мога и да заведа дъщеря си в парка и да й кажа - "Облякла съм те със стари дрешки - задачата ти днес е да се изцапаш колкото може повече!" Да й помогна да си посипе повече пепел в косата и да прави торта от кал по босите си крака. Мисля, че нй-важното ни качество като майки е гъвкавостта - тази, която ни принуждава да си прехапем езика при вида на нарисуваните с химикал стени, но и тази гъвкавост, която ни кара да социализираме децата си. давам си сметка, че те ще растат в един чалгаджийски свят и ще съм пълна глупачка, ако съзнателно и целенасочено ги направя аутсайдери. Аз живея във вила извън града, но значи ли това, че имам право да ги възпитам като малки Мауглита? Не е възможно и да ги науча да са нахални и вещомани, да са капризни и лигави, защото самата аз не съм такава. И да опитам, не бих успяла, защото не знам как.
Моето хипарско възпитание ми дава много и отнема много, но се надявам един ден децата ми да ми кажат "Благодаря", както аз го казах на моята майка.
Конче, ти сигурна ли си, че това, което те мъчи, е точно следродилна депресия? Аз, разбира се, не съм специалист, нито съм я изпитала на гърба си с тази сила, която описваш. Но неувереността, която те мъчи, страхът от второ дете са нещо нормално за всички нас. Разбира се, малко от майките искат да говорят за това очи в очи. Нещата са лични и точно затова в кудкудякащите общества с бебешки колички в парка се говори за памперси и пюрета - искаме да изтикаме страховете чрез отричане. Тук, из форумите, скрити зад някаква анонимност, можем да бъдем повече себе си, отколкото ако си залепим личните карти на челата. Тук и аз открих, че има хора, терзаещи се от същите мисли, че срамовете и страховете ни си приличат, че ни боли еднакво, че не съм бялата врана, както си мислех преди. Намерих разбиране и съчувствие без осъждане и обсъждане, намерих пълнота и цялост. Затова ще продължавам да пиша - защото след време някоя объркана душа може да прочете моите думи и да си каже - Хей, не съм сама!
Вината е неизменна част от битието ни на майки - виновна си, че си дръпнала детето от люлката, за да сготвиш вечерята, виновна си, че си го оставила минута повече с наакания памперс, за да изпушиш една цигара или да глътнеш малко кафе, с ръце, треперещи от безсънната нощ. Виновна си, че искаш детето да заспи, за да можеш да правиш любов с баща му. Виновна си, защото му говориш за вредата от шоколада, а тайно носиш един в чантата си да се поглезиш през нощта.
Тази вина е нормална - тя е ПОЛЕЗНА. Помага ти да се задържиш не съвсем в центъра на центрофугата, където те всмуква детето. Те по природа са кръвопийци, изцеждат енергията ни. И ще го правят точно толкова, колкото им позволим самите ние. Парадоксът е, че ако сме изцяло на негово разположение, ако детето постигне това, към което се стреми, то ще е нещастно. Има хиляди майки с напълно изгубена идентичност и ревливи, разглезени деца-тирани. Това са нещастни отрочета на още по-нещастни майки. Никога не съм критикувала майка на глезено дете - тя е за съчувствие, не за съжаление или порицание. Границата, която можем и трябва да поставим межди нас и нашите деца, е нужна. Но тази граница не е къс скала, пробиваем само с динамит. Тя е гъвкав ластик, материя от любов, опъваща се до скъсване и никога некъсаща се.
Не, не се чувствам винова да осигуря малко време за себе си! Т.е. чувствам се виновна, но знам, че това е необходимо - както е нужно на мен, е нужно и на децата ми. Трябва да намираме начини малко да вкоравим сърцата си - полека-лека. Само господ знае колко ще ни е нужна тази сила след време, за да изтърпим ударите, които ще ни нанесат. Не казвам да оставяме децата си сами да плачат. Но всяка майка на две или повече знае тайната - понякога ни иде да ги набием и да избягаме. Тогава можем и трябва да се отдръпнем за минута, за две или три - да запазим разсъдъка си, да спестим силите, които ни трябват.
Давам си сметка, че написаното от мен дотук е едностранно - сякаш майчинството е една постоянна битка с няколко зверчета. Разбира се, че не е така, и моят живот е щастлив и пълен с усмивки. Но щастливите моменти са толкова изпълнени със заряд и толкова лични, че ми се струва непристойно да ги споделям. Те са в спомените и в бъдещето ми. Толкова хубави, че спират дъха.