„Искате ли да ви разкажа една приказка за студеното?!“ – написа преди време приятелка в социалните мрежи.
„Имало едно време една коза, която си нямала топло. Ходела тя из гората и непрестанно врещяла: Нямам си топло, нямам си топло... Срещнал я вълкът и я скастрил: Стига си врещяла, стига се оплаква! Мисли позитивно – нямаш топло, но имаш студено! Всеки трябва да цени това, което има и да не ламти за това, което няма! И не щеш ли, след този разговор, на козата й поолекнало. Пак й било студено, обаче тя вече мислела позитивно, не врещяла „нямам“, а врещяла „имам“. И така се почувствала доста по-добре. Подскачала си из гората, викала „Имам студено, имам студено“, докато накрая не умряла от студ. Даже вълкът, който точно това целял, не успял да изяде студеното й трупче.“
Написах като коментар: „Хайде да правим разлика между „позитивно мислене“ и „тъпо мислене“, моля“. От последвалите коментари се оказа, че има и обидени. Някои се припознаха в историята на козата. Замислих се защо чак толкова се развълнува аудиторията от тази притча.
Факт, модно стана това позитивно мислене, но продължавам да твърдя, че историята на козата е много повече ода на глупостта, отколкото за трансформация на убежденията, които могат да те измъкнат от капана на собственото ти врещене.
Първо, защото позитивна нагласа няма как да се появи у някого, който врещи. Не и преди да се успокои. Не казвам да се примири. Да се успокои и да огледа ситуацията дистанцирано. Сякаш не е участник в нея. Като наблюдател.
Второ, защото съветът, който можеш да получиш, докато си обладан от синдрома на жертвата, почти винаги ще е манипулативен. Дори да няма вълк, който иска да те изяде. Дори да го прочетеш в книга и да решиш веднага да обърнеш палачинката, съветът ще бъде разбран неправилно. Той просто не е обратната страна на тази палачинка. Не е палачинката, а огъня, който предоставя възможността да си сготвиш. Всеки позитивен съвет, в състояние на криза, ще бъде деформиран от кривото огледало, през което оценява нещата жалващата се коза.
Трето, защото утвърждението „имам“ не е белег позитивна нагласа. „Нямам драма“ е далеч по-жизнеутвърждаващ израз. „Имам“ е дума, която повече отива на алчността и на хората със синдрома на Плюшкин. Да трупаш – приятели, врагове, вещи, знание дори, лайкове... това е товар. Единствената отправна точка за позитивна нагласа е „СЪМ“. Ако не съм доволна, че ми е студено, единственото добро нещо е да съм готова да направя всичко възможно да се стопля.
Позитивното мислене върви ръка за ръка с пускане, изхвърляне от живота ти на онова, което не те забавлява, не ти носи радост, не те кара да се усмихнеш на новия ден, а не с „ура, имам нещо, нищо че е студ, херпес, хемороиди...“. И да се връщаш или да оставаш в среда и ситуация, която не те топли, само „за да цениш това, което имаш“ е много неприятна манипулация.
Знам, че с това клише се изхранват доста съвременни терапевти, сертифицирани от ню-ейдж школи и учения. Но ако в семейството си се чувстваш подтиснат, ако се прибираш у дома със свито сърце, независимо дали си тормозен физически, психически или просто се чувстваш неразбран, независимо, че получаваш покрив, храна и грижа, не е позитивно да останеш там. Същото важи за работата, на която ходим – ако не си щастлив да работиш точно това, ако нямаш екип, с когото заедно да създаваш, ако не си вдъхновен от проектите, за които работиш, няма да разгърнеш потенциала си. Колкото и да си повтаряш „имам семейство, имам работа, имам заплата“, накрая ще се случи точно това, което се случва на козата – ще замръзнеш.
Психическото замръзване, впрочем е често срещан феномен, с който са запознати всички, които практикуват ТЕС /техниката за емоционална свобода/. Това е много често срещано състояние, характерно с това, че видимо нямаш някакви особени проблеми. Имаш всички тези базови неща, свързани пирамидата на Маслоу, но си вял и апатичен. Не си щастлив. Ставаш безразличен, защитен си от леда, но не можеш да се вдъхновиш от нищо. На практика, ставаш напълно безполезен, както за семейството си, така и на работното си място. Замръзнал си. Живееш просто защото си жив, по никаква друга причина.
Насилваш се да оценяваш това, което имаш, но ти липсва вълнението на истинското разгръщане. Дори не знаеш какво е това и мислиш, че всички, които разправят, че има такова нещо, са луди точно колкото онези, които твърдят, че са видели еднорог.
Всъщност, вече започнах да харесвам тази притча. Тя е вярна. По един или друг начин се е случвала почти на всички. Със сигурност и на мен, след като ме провокира да й отделя толкова внимание. Но може да ни напомни, че това е сбъркана логика. Дори не от тъпота. А от невнимание. От доверие към авторитетите, които с начина си на живот са ни показали единствено този модел на съществуване. И за съжаление много често това е семейството. Особено семействата, които са се затворили, замръзнали по време на различните вълни на ограничаващи духа режими на обществено управление.
Те не са виновни, че са дали такъв пример на своите деца. Това е бил начинът им на оцеляване и на спасение. Да замръзнат. Да се вкопчат в грижата за това, което имат. И да държат статуквото, докато физическите сили не ги повалят. Но децата им трябва да се сетят, че размразяването е възможно. И са длъжни да го направят дори в името на своите деца.
Позитивен избор е онова, което ти носи радост. В момента, в който престане да ти носи радост, е добре да го освободим. С благодарност. Но въпреки това, да не се обръщаме назад. И страстно да търсим онова, което ни сгрява.
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
"Мен всички ме обичат!", възторгваше се очарователно една продавачка в магазин за луксозно бельо, "... с всички съм любезна, положителна, винаги усмихната и в услуга на клиентките си."
- Ами това ти е работата, скъпа.
Такива трябва да са всички. Да сме всички. Ако се държиш грубо с клиентите си, ще ги загубиш. И като не правиш печалба – ще си загубиш работата. Само не бъркай задоволството с обичането.
Да, пазарувах от нейния бутик, да, не се помайва жената, сваля всичко от рафтовете, предлага, обяснява, дава съвети, ненатрапчиво и възпитано, а като ти подава покупката с широка истинска усмивка пожелава „Със радост да Ви го събличат, госпожо!”
И ти става приятно, жени сме, бе, малко ни трябва. А тази закачлива фраза някак ти оправя деня и ти носи предчувствие за хубава вечер. Ако не тази, все някоя – утре, вдругиден, след месец, когато случиш да има някой, дето, нали, с радост. И с обич. По дефолт.
Обична жена беше, приятно се разговаряхме, когато се отбивах и нямаше други клиентки, икономист по образование, изпаднала от щатната таблица на реорганизираното през прехода предприятие, но борбена и неподдаваща се на отчаяние и бели кахъри, намерила си нишата. Бутичето обаче един ден осъмна със сляпа витрина.
Нормално, нито първото, нито последното, пазарна икономика. Срещнах милата жена в един от хипермаркетите и седнахме да пием кафе. Усмивката й се опитваше да се задържи на лицето й, ама стоеше като окачена на ушите й. В продължение на няколко месеца срещу бившата вече продавачка валяли жалби и оплаквания.
Една клиентка била вдовица и кощунственото пожелание за радости с новата покупка осквернило траура й. Друга била скандализирана от агресивно сексуалния подтекст. Трета опищяла орталъка, че не е работа на една проста продавачка кой кого и как ще съблича. Четвърта… Пета… Двайсет и втора… И сляпата витрина, зад която се беше настанил лъскавият офис на някаква спортна игра.
Жената вече не твърдеше, че всички я обичат. Всъщност не исках да я открехвам, че никой, абсолютно никой не може да бъде обичан от всички. Да се харесва на всички.
И, разбира се, тази историйка е с притчов характер, въпреки че няма как да си я измисля, истина е. Любезността, доброжелателството, културата на общуване са едно, как те се възприемат от отсрещната страна – на светлинни години. Защото всички ние мерим другите със собствения си аршин. Опечалената и покрусена вдовица, която си купува ново луксозно бельо в комплект с жартиери, явно не го прави, за да отиде да прелее гроба на скъпия покойник. И закачливото пожелание на продавачката, без тя да има и понятие чий социален статус какъв е, бърка с нажежено острие в гузния предразсъдък, дето дамата, облечена в черно, се опитва всячески да прогони от ума си.
А е толкова просто – животът продължава.
Щом мислиш, че правиш нещо нередно, проблемът си е в теб и само в теб. Обаче колко по-лесно е да го прехвърлиш върху друг, за да декларираш в писмен вид благопристойността, дето смяташ, че е задължително да я имаш. За какво ти е? Кого го интересува? Двете комшийки в магазина или трите възрастни дами на пейката пред блока? Смъртно обидената еманципатка вероятно дълбоко в себе си страда неистово, че сексуалният подтекст на невинната по същество реплика ще си остане само подтекст. И ще гризе маникюра си пред огледалото, защото новата покупка и стои също толкова добре, колкото и предишните, но това го забелязват само тя и отражението й.
Толкова самотни жени, че и мъже, има по света, убедени, че черното бельо не те прави повече нещастен от останалите. Купи си розово и се радвай колко добре изглеждаш, когато се усмихваш. Не знаеш зад кой ъгъл те чака усмивката, която ще преобърне еманципирания ти живот. А вечно надзъртащата в чуждите животи моралистка, сто на сто има бая захабени долни дрехи и ако излязат наяве… мале, мила, бе продавачка с продавачка, ти какво искаш да кажеш, а? С теб ли снощи се разминахме в кварталната уличка, като слизах поразрошена от автомобила на шефа ти? И сега ми викаш с радост, а? Екстраполирам.
Всяка история е различна, може вдовицата да е на пост и молитва до края на своя жизнен път, може дамата да се чувства най-добре с отражението си, може жената, държаща на дискретността, да е жертва на злостни и завистливи одумки, защото е млада, красива и обичана, всичко може. Само всички да те обичат не може. Всички да те харесват не може. Вредно е.
А най-вредно е да живееш с мисълта, че е редно. Една буква в повече е разликата. И цял океан от човешки чувства, предразсъдъци, угризения, суети и възторзи между двете думи. Животът.
С повече радост да ви е!
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Съсипани хора. Умислени в собственото си оцеляване, не виждат слънцето, което си отива. Омотани в битовизми, не ценят багрите на есента. Навън е светло, в душите – пусто. Разпятия, пред които богохулстват. Хули от и за любов, каквато вече не помнят.
Това не е част от масовка в кадър. Това са реални човешки същества, повечето от които се чудят как да свържат двата края. Усмивки от старите ленти. Нови обувки, които препъват разкопаните тротоари на София.
В някаква особена безнадеждност тук-таме се прокрадва обещанието за предстоящия продължителен дъжд. Цигуларка в подлеза на НДК маневрира със стария си лък върху инструмент, който припомня Моцарт. Шоколадови бонбони в станиол. Левче в кадифения калъф на цигуларката, защото тя няма никаква вина. Защото тя също е част от пейзаж, какъвто никой умел художник не може да нарисува.
Всяка картина е илюзия за живота. Изкуството е измамната красота на свят, който става все по-пуст и все по-отчаян. Не че липсва състрадание. Не че не сме благосклонни да помогнем на някого в нужда. Просто някак е трудно да се поставим на мястото на другия. А другият също изпитва чувства, преживява болка, усмихва се, колкото и редки да са поводите за това…
Докато си гледаме в краката, не срещаме погледи. Докато сме вглъбени в себе си, пропускаме добрите намерения на останалите. Носим отговорност за всяка пропусната целувка. Няма сила на света, която може да оправдае това напразно вторачване в тротоари и улици, докато високо над главите ни забързано се сменят кадрите на истинския живот.
Изтъркано билетче, което не обещава печалба.
Наблюдавам лицата, обръщам специално внимание на очите, с ентусиазма на изследовател попивам жестовете на силуети в трамвай, който бездушно отвежда съдби по релсите на уморения столичен град. Нови мотриси возят стари копнежи. По същество нищо не се е променило и в това най-голямата трагедия.
Животът е кратък. Над сивите облаци в края на октомври небето продължава да синьо. И това е част от статуквото, в което сме обречени да живеем. Докато крачим по прашните булеварди, ние трябва да гледаме напред и нагоре.
Защото там е истината. Там е очакването. Там е всичко онова, което ни обрича да търсим любовта.
Цигуларката свири Вивалди. Още едно левче в кадифения калъф на старата ѝ цигулка. Още една причина да погледнем короните на дърветата, когато излезем от подлеза на НДК, надянали най-новите си обувки.
Още от Добромир Банев:
Малкият джентълмен с голямата радост в очите
Майката е Жената на света
Есен: Равноденствие на любовта
Пощальонът вече не звъни два пъти
Да продължиш напред, е умението да вървиш към щастието
Когато си тръгваш, затвори вратата след себе си
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Ще го кажа в прав текст още в началото, после ще се обясняваме. За жените е важно да получават подаръци, защото това утвърждава тяхната женственост, укрепва психичната им сила, учи ги да бъдат приемащи и за радост на мъжете и децата около тях ефектът е, че стават по-възприемчиви и сговорчиви. Способността им да дават и да раздават своята любов се увеличава.
Вече чувам в главата си всички коментари как жените са меркантилни, как напускат бедния мъж за по-богатия, как това не е никаква любов и така натакък, и така нататък. Стоп. Не чувам тези гласове повече, защото искрената радост, която жените изпитват от подаръка, който деликатно уцелва същността им и я преизпълва с доверие у онзи, който й го поднася, няма нищо общо с деформациите на алчността и преследването на богатството на всяка цена.
Жената не е алчна по условие. Не и онази, в чиито гени е закодирано майчинството. Казвам го, защото има и жени, които нямат отношение към майчинството, тяхната енергия е по-мъжка, без това да означава, че са мъжкарани. А единствено, че имат логичен ум, бива ги да действат практично, не се трогват от емоционални драми, или са от онзи тип гениални жени, посветени на науката или някакъв друг тип рационална професионална кариера, в която виждат повече смисъл, отколкото в това да инвестират усилия във взаимоотношенията.
Дори и тези жени не са алчни, просто имат практично отношение към стандарта, който смятат, че им е нужен, за да реализират целите си. Но дори и те могат да бъдат разчувствани от блясъка на диаманта. Или да си спомнят, че дължат малко специално внимание, на онзи, който мълчаливо е поставил букетче с орхидея до нощното им шкафче.
Колкото до другия тип женска алчност, към която съвсем разбираемо имате непоносимост, нека не забравяме, че тя е възпитана от мъжкия свят. От онези хилядолетия, през които в генетичната ни памет е закодирано как мъжете са си купували жените - за съпруги, за наложници, за слугини и домашни помощници, за детегледачки и дойки... в общи линии - за трофей или прислуга.
И не трябва да се съдим строго взаимно, когато откриваме бурените на този тип взаимоотношения. В крайна сметка, те са възпитавани с хилядолетия, а дори ако сметнем, че епохата на освобождаване от този модел е започнала с т.нар. Fin de ciecle и австрийския сецесион - времето, за което се разказва във филма "Мулен Руж" и прибавим онези години филмирани великолепно в Пътят на промените (Revolutionary road с Леонардо ди Каприо и Кейт Уинслет), в "Луди години" с Анджелина Джоли и дори в "Часовете" по романа на Майкъл Кънингам... все болезнени теми за промяната в смисъла от взаимоотношенията, то отново имаме някакви си си сто години опити да променим стандарта, срещу около 6-7 хилядолетия доминиращ патриархат.
И за да се върнем там, откъдето започнахме, онова, което в момента много дразни мъжете като женска претенция за благоденствие и стабилност, когато си избират партньор, е възпитано от тях.
А истина е, че онова, от което имат нужда самите жени, онези, които са се осъзнали и вече не живеят в кошмара на покупко-продажбата, е този модел да бъде превъзпитан или по-скоро да бъде възвърната естествената природа на женската природа да бъде приемаща и грижовна и на мъжката естествена природа да бъде даваща и уравновесяваща.
Сега ще преведа на разбираем език, спокойно. Това че жената ще бъде грижовна към онези, които е приела в живота си със и без подаръци няма никого да отмине. Тя си е такава. Но само когато балансира това качество с възприемчивост към даровете, нейната женственост разцъфва. А нали мъжете искат да имате щастлива и красива жена?
Колкото и да им се струва глупаво, когато жената не получава подаръци, започва да чувства вина, че не прави достатъчно и става досадна, свадлива и мърлява към себе си грижовница. Сякаш мъжа и всички около нея са малки и малоумни деца, които имат нужда по три пъти на ден да им се казва да си сложат шапката и преди да е сервирала вечерята да се оправдава, че май не й се е получило, но това е, защото всичко сама прави в тази къща.
Е, ако мъжете искат да спрат досадното й мърморене, трябва да й дадат да разбере, че е прекрасна.
И никога да не й подаряват нещо, което според мъжката им логика е практично или възприемат като някакво чудо на техниката. Ако ще е чудо на техниката, трябва да се проучи внимателно какво й харесва. Аз не съм от тези, които хвърлят телефони за щяло и нещяло, но веднъж в живота и на мен ми се е случвало. Това беше когато едно мое гадже непрекъснато ми подаряваше файлове с различни тапети и музики за телефона.
Още първия път коректно обясних, че не си сменям картинките на телефона и не си играя да правя различна музика за различните групи приятели и познати. Три месеца по-късно, след предната порция "ужасно готини картинки и музика", с които два часа си игра да напълни телефона ми и гордо ми го подаде... много хладнокръвно го изхвърлих през прозореца.
Когато жената получава подарък, това на нея й говори дали човекът с нея си е дал труда да разбере с кого си има работа. Голяма грешка е и подаряването на еротично бельо в началото на връзката. Жената си го превежда като "той ме иска само за секс". Тези идеи могат да се запазят за времената, в които вече са станали достатъчно близки, за да са си споделили фантазиите. Тогава тя ще очаква такъв подарък.
Вечната класика е парфюмът, защото ние обичаме да възприемаме света през ароматите, макар че и там трябва да се внимава - добре е той да се консултирате с най-добрата й приятелка.
Най-сигурният подарък, с който да й внуши, че може да му се има доверие е красиво бижу. Онова, което то ще й проговори е дали мъжът е достатъчно наблюдателен какъв е стила й, как неговит вкус за красивото се съчетава с нейния, какъв е прагът му на щедрост и дали цени нейната женственост или целта му е единствено да демонстрира собствените си възможности.
Затова и казах, че подаръкът развива интуицията на жената. Ще издам и още една тайна - бижуто, подарено от мъж ни кара да си мислим, че му приндалежим, когато си го слагаме. И така... правилнит подарък, поднасян периодично и без специален повод, железни врати отваря. После си цъфтим и не ни трябва никакво убеждаване да дарим любовта, грижата и верността си.
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Вселенско правило: Когато жена мълчи, поне един мъж близо до нея й дължи извинение
Александър Петров
Ако една жена мълчи, значи или спи, или мисли. А замисли ли се една жена, мъжът до нея вече има проблем.
Като насън ми се стори, когато веднъж се прибрах от работа и тя започна да говори. И странното не беше, че говори, а това, че същата сутрин се бяхме скарали и след това не се бяхме чували повече. Съвсем сама започна да обсъжда именно този, сутрешния спор. Нали разбирате – не този от преди един месец, не този от преди година – започна директно с последния. При това не се караше, а съвсем спокойно започна да ми обяснява:
„Виж сега, за това сутринта… Приемам, че и аз имам вина за ситуацията, защото в една връзка никога няма един виновен. Може би бях малко по-остра, но да знаеш, че и ти ме подразни с реакцията си. Знаеш, че понякога съм по-рязка и е важно за мен да не ми обръщаш толкова голямо внимание, когато подпаля, понеже знаеш колко много те обичам. Не си правя илюзии, че характерът ми е лесен, но си наясно, че и твоят не е цвете. По-скоро и двамата сме гадни бодили. От моя страна поднасям извинение към теб и се надявам повече да не се караме за глупости, за което ще се постарая повече.“
Стоях с отворени уста и не можех да повярвам, че най-накрая е разбрала това, което обяснявам от векове – че когато говориш за проблемите с половинката си, животът е 30000 пъти по-лесен.
И тъкмо да кажа „Уау, впечатлен съм, и аз ти се извинявам, любов моя, обичам те!“ и……
„… се събудих“
И познайте какво се чуваше около мен – нищо. Беше се подпряла на мен на дивана и издаваше същите звуци, както преди да заспя – вдишване и издишване. Което беше положително, защото от една страна беше жива. От друга страна обаче продължаваше да мълчи, заради малоумното ни скарване от сутринта. Вече десет пъти я бях питал защо точно се сърди, не иска ли да обсъдим лошото й настроение – отговорът беше един и същ… Но нямаше как да го чуя (сещате се, защото мълчеше).
Предвид, че мълчанието продължаваше, реших да постъпя като истински мъж и да се извиня без вина. Използвах нейните думи от съня си, защото звучаха много мъдри и подходящи:
„…….. от моя страна поднасям извинение към теб и се надявам повече да не се караме за глупости, за което ще се постарая повече.“
Помните ли първото изречение от този текст?
Да. Оказа се, че спи. И въпреки че поради тази причина не беше чула искреното ми извинение и желание за мир, беше толкова красива и ангелски смирена, че можех да я гледам вечно и бях убеден, че мога да й простя и най-глупавия спор.
Тогава тя се събуди, погледна ме с нежните си зелени очи и просто каза…
„К‘во ма гледаш?“
:lol:
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Какво прави една жена истинска богиня? Или за ... Венера!
28.11.2018 - Една.бг
Какво прави от една жена богиня? Дали са изкуствените мигли или високите токчета? Питайте мъжете и те ще кажат: чарът е важен. Но откъде идва чарът - можеш ли да си го купиш, да го имитираш, да го изтупаш от праха, да го ремонтираш? Или просто можеш да живееш по най-чаровния възможен начин...
Спомням си, че като осемгодишна обожавах да я гледам. Вземах един стол и се покатервах, за да стигна до най-горната полица на библиотеката - там, където бяха наредени албумите с репродукции на ренесансови художници. Не помня кога точно съм я открила, но тогава вече знаех кой албум да взема, на коя страница да отворя...
Прословутата Венера на Ботичели! Златните й коси се развяват на морския бриз в изобилно великолепие. Лицето й е толкова миловидно - лице на младо момиче. Стои почти като залепено върху пищното тяло на разцъфтяла жена... Седях и я съзерцавах, в хипнотичен унес изследвах всеки детайл на картината.
И днес продължавам да съм обсебена от нея: всеки път когато ми попадне „Венера излиза от морските вълни" погледът ми лепне за дълго. И продължавам да мисля, че е красива... Най-красивата.
Неотдавна сестра ми разказа смешна история. С група български журналисти застават пред оригинала на картината в галерия „Уфици", Флоренция. „Тази мома не е ли малко дебеличка," е безмилостният коментар.
Да, може би по сегашните стандарти Венера има да сваля едни последни седем килограма. Казват диетата Дюкан била подходяща за целта. Но аз си я харесвам дори без диети. Може би именно така си я харесвам!
Години наред нямах обяснение за тази своя необичайна „венерическа" болест. Започна да ми се изяснява, едва когато попаднах на психологическата теория за архетипите. Според нея боговете и богините на Олимп са не само измислици-премислици на древните гърци, които, клетите, не знаели, че светкавиците са атмосферно електричество.
Теорията твърди, че и гръмовержецът Зевс, и ревнивата му съпруга Хера, и Аполон, и Афродита живеят в психиката на всеки от нас. Когато ни повишават в работата, тогава у нас (дори и у жените) се събужда повелителят на боговете Зевс с цялата тежест на авторитета си. Когато вземаме ипотечен кредит, за да свием семейно гнездо, сякаш принасяме жертвен дар на Хера. Отиваме на театър и се възхищаваме на любимия си актьор, но всъщност аплодираме Аполон... А какъв е „ресорът" на моята любимка Афродита/Венера?
Тази богиня е нещо повече от тържество на женствеността, тя е патрон на много от хубавите неща в живота. Разбира се, олицетворява я щастливото момиче със съвършена хубост от рекламите на „Мартини". Но тя е и във всяка чувствена капка течен шоколад; в съблазнителния смях на кокетка. Тя е наниз перли и разтапящо мързелив следобед.
Ако искате да призовете вътрешната си Венера, просто прокарайте пръсти по парче коприна или помиришете фината кожа в купето на луксозна кола. Венера е провокативна, забавна, разтърсваща като оргазъм. От друга страна тя е грациозна и артистична. Тя е Мерилин Монро и Джаки Кенеди.
Тя може да бъде ту чувствена и плодородна като чернозем, ту изискана и естетична като математическо уравнение. Заслушайте се в сутрешния птичи хор и ще я чуете там, пуснете кубче лед по гърба си и тя ще изпищи от удоволствие. Ще я откриете едновременно в маниерите на аристократична дама и в клиповете на Мадона. Диво изстъпление и добър вкус. Тя е и на интеренет страницата, което четете сега... Като богиня на любовта и изобилието, Венера е тази, която прави света около нас толкова приятен.
Като се замисля, почти всички искат от живота още от даровете на Венера. Мечтаем за повече любов, повече лукс, повече щастие. И толкова много копнеем да сме привлекателни в очите на любимия човек...
Тогава как става така, че често оставаме разочаровани от тази уж симпатична богиня? И защо в цялата ни цивилизация върлува епидемия от ниско самочувствие, бракове без страст и работа без удовлетворение? Вижте най-изявената венерианска поп икона на нашето време - Мерилин Монро. Тя е прочута с две неща: със сексапила и с нещастието си.
И не е само тя. Помислете за Елизабет Тейлър, Джаки Кенеди и Принцеса Даяна - още няколко модерни Венери. Всяка от тях има много и въпреки това остава жестоко разочарована. Съдбата на тези жени напълно потвърждава нашите съвременни очаквания. А именно: големите надежди и забележителната красота вървят ръка за ръка с личната трагедия. Романтичните фантазии на нашето време често възвеличават нещастието - болката от копнежа, сладката мъка от раздялата...
Истина е, че, когато не притежаваме нещо, хубавите му качества заблестяват по-ярко. И все пак, колко често, когато желанията ни са удовлетворени, ставаме критични и не оценяваме късмета си? Копнеем за романтичните си партньори, възвеличаваме ги като богове и очакваме да запълнят всички празнини в живота ни.
А когато те се окажат само чупливи глинени идоли, се втурваме по петите на поредната фантазия. Това ни прави бедни отвътре, дори външно да изглежда, че си имаме всичко. Ако сами не знаем как да си доставим удоволствие, ако не можем да си направим подарък, без да чакаме някой да се сети и ако не можем да се почувстваме красиви и без комплименти, нашата вътрешната Венера бързо се превръща от богиня в просякиня. Тя тръгва по света с унизително протегнати длани, а на челото й с големи букви пише: „Обърни ми внимание! Накарай ме да се почувствам добре..."
В древни времена, ако нечий живот се обърка, потърпевшият отивал при оракул. Ролята на прорицателя била да разбере кой бог или богиня е бил обиден и какъв жертвен дар ще оправи нещата. Може би и днес е полезно да се запитаме: какво иска богинята Венера от мен? Коя е тя и какво ще я зарадва и поласкае?
Древните гърци я наричат Афродита и знаят, че тя не е мъдра като Атина, нито е атлетична като богинята на лова Артемида? Красавицата на Олимп никога не се съревновава с мъжете, за да докаже, че може разни неща наравно с тях. Лъчезарна и грациозна, Афродита е неустоима кокетка, владее безбройните хитрини на съблазняването. Знае как да достави удоволствие и е щастлива да го получи на свой ред. Омъжена е, но има цяла плеада любовници - богове и красиви смъртни мъже.
Излъчва разюздана сексуалност. Някога в нейните храмове е имало специално обучени жрици, които я почитали с еротични практики. Често богинята е изобразявана да стои гола върху огромна морска раковина (символ на женския полов орган). Последното е истинският ключ към разбирането на Афродита/Венера и какво тя иска от нас...
Окей, но как в днешно време да помирим Венериното безсрамие с трудно извоюваното ни женско достойнство? Не е ли важно да ни възприемат не само като сексуални обекти? А табуто, което 2000 години християнство е наложило върху свободните нрави? В нашата цивилизация децата постоянно се възпитават в добродетелите на трудолюбието, но нищо не сe казва за важността на удоволствието. Назад в историята рицарската любов е единственият еротичен модел, който ни утешава.
Затова и холивудските романтични комедии го рециклират до припадък. При рицарите обаче става въпрос за платоничност и неконсумирани възторзи. Техните любими са „съвършени" жени, който само им махат от балкона, скрили целулита си под дълги фусти. Не е ли ясно как този идеалистичен начин да се обича е оформил (и деформирал) днешните ни представи за любовта? Пуснете секси Венера през всички тези филтри и тя ще излезе доста изкълчена... Може би именно тук се крие причината, че ние, модерните хора, за разлика от древните гърци, не сме й построили подобаващ храм. А тъкмо това е простъпката, която би вбесила една богиня.
Днес Венера е доста сърдита. Богинята на чувствеността очаква от нас да признаем, че сексът е свещен - той е храна не само за тялото, но и за душата. Тя иска да запламтим с божествената й искра, да се превърнем в инструменти на удоволствието. Повелява ни да заличим скуката и умората със свещено ликуване - да вкусваме, да докосваме, да помирисваме нашия изобилен и красив свят. Тя знае, че екстатичното свързване със силите на живота по време на свещен секс ще ни накара да се почувстваме нови и пълноценни. И тогава всичко, което правим и преживяваме, ще бъде благословено с Венерин смях, с искра и грация.
Когато обаче пренебрегваме нейния дар, когато го правим банален, опошляваме го, срамуваме се от него, когато се промъкваме, за да си откраднем и после се чувстваме виновни, тогава жестоко обиждаме една могъща сила. Пренебрегнатата богиня е богиня, която си отмъщава.
И днес Венера получава своята вендета като ни заразява с един вид розова лудост. Ще се промъкна във всяко кътче на вашия модерен свят, казва ни тя, и ще разлея порнография навсякъде - по автомобилите и храната ви, в рекламите и ваканциите ви, в книгите и филмите ви, в училищата и семействата ви. Ще се настаня върху тениските и бельото ви, дори в памперсите, в тинейджърските дискотеки, в слоганите и песните ви. Ще ви покажа коя съм - чрез вашата собствена жажда за показност.
И няма да спра, докато мозъците ви не се забълбукат в розов сос от толкова много мечти за бягства от действителността - рандевута, романтични гнезденца, светивалентински изненади. Така цялата ви цивилизация ще се побърка и ще бленува само едно - да бъде допусната в моята свещена градина. Ще ви развълнувам чак дотам, че дори уж сериозните ви психоаналитици няма да имат за какво по-добро да говорят, освен за похот, съблазняване и кръвосмешения...
Не е ли истина? Сега Венера излиза от морските вълни... и скача директно върху първия билборд. Светът, в който живеем е луд, но има ли начин да не полудяваме с него? Може би сега е моментът всяка една от нас да принесе своя личен дар на Венера като просто се запита: Старая ли се да се заобикалям с красиви неща? Отделям ли си време за забавления? Дали съм отворена към живота и шансовете, които ми поднася? Смея ли се от сърце? Оценявам ли приятните неща, които ме заобикалят? Давам ли си разрешение да бъда игрива, така че да вдъхновявам околните с радостта си?
И най-вече трябва да помним: Венера не е нацупена или критична. Тя е винаги доволна, защото се радва на всичко, което я заобикаля. С нея можем да се забавляваме като играем играта „Изненадай ме!". Богинята ни казва: Представи си колко интересен вкус ще има вечерята днес, след като не знаеш какво да очакваш от спагетите си? Представи си колко приятно ще е да виждаш детето да расте, когато не знаеш в какво точно ще се превърне? Щом гледаме с любопитни очи и отворено сърце, всичко може да се окаже красиво и вълнуващо.
Ако трябва да бъдем честни, не всички от митологичните приключения на Афродита/Венера завършват с хепиенд. Нали заради нея започва Троянската война. А понякога цял Олимп се смее на недискретните й изневери, боговете я сочат с пръст. Поуката тук е: когато изразяваме венерианската си страна, можем да се поизложим.
Венера е богиня на избора. А изборът носи последствия... Тя вижда нещо, което желае силно, и е готова да плати цената за него, при това до стотинка. Е, винаги можем да я караме по-кротко, но трябва да сме наясно, че тогава страстта ще изчезне от живота ни. Венера ни казва: разгорещи се! Може да си докараш неприятности. Може дори да започне война. Животът няма да е толкова сигурен. Но в края на краищата без Венера - какъв живот ще е това?
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Всичко си казваме първите 20 минути. Видях го в един филм, „Вкъщи всички са добре“. Един от героите, писател, беше станал популярен с книгата си „20 минути“, в която ставало дума затова, че когато хората се срещнат и започнат разказа за себе си, казват истината в първите 20 минути. Понякога са думи, друг път – премълчавания, от които се подразбира какво може да се очаква по-нататък. Но в общи линии, когато сме изправени пред нова възможност за интимност, човек е честен. Най-малкото, със себе си. Във филма, тезата беше, че когато пеперудите размахат крилцата си в стомаха, никой повече не слуша – нито външния, нито вътрешния глас. И понякога, после е късно. На раздяла всички се сещат, че още в началото са знаели. Но не са обърнали внимание.
Винаги обръщам внимание. И всеки път малко се учудвам, че има хора, които не внимават в първата база данни за другия, до която получават парола за достъп. Но вече свикнах, че при мен е обратното. Няма раздяла, която е способна да ме изненада. Независимо, че човек никога не е подготвен за такива неща. Знам точно откъде ще дойде пробойната именно защото съм слушала внимателно в началото. Споделяла съм го в книгата „Агент на нищото“: „Чувала съм, че когато започнеш връзка, е нормално да си мислиш какво да направиш, за да продължи тази работа вечно. При мен е наопаки – докато не разбера какъв е най-безболезнения начин да изляза от тази връзка, съм в нервна криза. Едва когато страстта ми поутихне и преценя кое е слабото му място, с какво няма да направи компромис, заради какво ще спре да се обажда, се успокоявам, че държа нещата под контрол и... вече може да сме заедно. Не знам защо го правя. Така ми идва отвътре. Предполагам, че е някаква дарба. Просто някои имат дарба за пеене, а аз – да преценявам как да се освободя от някого, когото искам веднага, но не чак за цял живот...“
Разбира се, понякога не искам да ги знам тези работи и ми се иска да можех да прескачам това узнаване и да вярвам, че „любовта ще победи“. Но истината е, че в крайна сметка, побеждава честността към себе си, дори когато й се наложи да го направи по брутален начин.
Не знам как сте усетили 2018-та, но за мен тя беше година, която изискваше да сме честни. Покрай близкото си обкръжение, мога да съм почти сигурна, че в различна степен и с различен интензитет, повечето хора са били под атаката на въпроса: „Какво наистина искам за себе си?“. Оглеждали са какво имат, какво са постигнали – във връзките си, на работа, в обществото. И често са получавали усещането, че в момента то е по-скоро тежест, отколкото удовлетворение от постигането. Или са си казвали: „Е, добре, постигнах го. Какво повече? От тук насетне – хамстер в колело? Не. Окей, не, ама сега накъде?“.
Често наблюдавах нещо като вътрешна канадска борба между волята за отстояване на онова, което вече сме постигнали и въпросът „А това ли е, което наистина искам?“. Все по-често не сработва техниката „да си благодарен за това, което имаш“, защото се изправя пред огледалото, което пита: „Харесваш ли се така?“. Цялата работа с характера на 2018-та година много прилича на жена, която казва: „Нямам какво да облека“ при препълнен гардероб.
Много мои приятели и приятелки, се сетиха и за онези първи 20 минути. И започнаха да подготвят своето освобождаване от връзките, в които не са били напълно честни със себе си. Още в началото.
Защо все пак се стига до там? Мислих дълго през изминалите дни и все не можех да довърша този текст. Докато не изскочи нещо от тефтерите, в които съм си размишлявала за вътрешното дете преди време. И се сетих, че ключа към бараката не е в първите 20 минути, а в първите 7 години, естествено. Годините, в които децата идват на света с любов и чистота, но методично научават от родителите си, че са попаднали в свят, в който има недостиг и зависимост от другите. И за да оцелеят, трябва да правят избори на зависимост. Родителите са ги обичали, но понеже сами не са знаели как да се справят с любовта под напора на делника и всичките промени на духа на времето, са направили онова изкривяване – закрила от страх. Много деца са чували думите: „За твое добро е!“. А зад тях се е спотайвало: „Страх ме е за теб“. Когато не си отворен за любовта и свободното ѝ изразяване, се страхуваш за хората, които обичаш. Когато се страхуваш за хората, които обичаш, започваш да ги контролираш. Страхът те обзема и вече нямаш пространство за собствен вътрешен живот. Така изгубваш себе си. И се превръщаш в контролиращ субект за най-скъпите си хора“. Нищо чудно, че сега, във времената на трансформация, която е все по-осезателна, канадската борба между света, подчинен на оцеляването и нуждата от вътрешна честност е толкова ожесточена.
Обичам да получавам потвърждение и от онези приятели, с които дори не се познаваме лично, но знаем, че сме в резонанс. Затова, ще цитирам думите на Видислава Тодорова: „Навикът да избираме свободно се създава още от деца. Гледам видео, в което майки принуждават деца да ядат храни, които смятат за полезни. Не веднъж съм чувала – да го оставиш гладно и то ще прояде по принуда. Сега се сетете за момент като възрастен, когато си избирате работа или човек за връзка. Можеш ли да избереш каквото и да е, само за да не си сам или само за да задоволиш временно нуждите си? Някои хора могат. Ако са научени да вземат каквото има. Или ако е притъпена до обезличаване способността им да усещат собствените си нужди и да ги изискват. Но ако имаш силно обострено желание и стабилност да задоволиш нуждите си, то няма да се захванеш с нещо, различно от твоето. От детството са нездравословните модели, че ще си приет и обичан, само ако имаш определено поведение. Затова се случват и нездравословни компромиси като възрастни.“
За финал, ще си позволя и една прогноза за 2019.
Ако през 2018-та сте чули вътрешният зов, наречен „Честен ли си към себе си?“, през 2019-та той ще бъде още по-ултиматимен. По-добре му се дайте без бой, за да имате една красива година, в която вкусвате от живота онова, което ви носи радост, вместо онова, което нагарча, но ви се предлага в опаковка с надпис „оцеляване“.
И се вслушвайте в онова, което хората говорят за себе си през първите 20 минути. Не заради бъдещата раздяла, а за да напипате пулса на честността. Кой знае - тя може да ви изведе на чисто нова, неизследвана досега пътека.
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Да. Мисля, че всеки от нас има нужда от точно такъв подарък.
Ти, за да можеш да спреш да се занимаваш с едни и същи работи и да очакваш различен резултат. За да можеш най-накрая да му кажеш, че не искаш да се занимаваш с него и предпочиташ да си останеш за малко сама, отколкото само да мъчите времето заедно заради това, че сте заедно и вече не помниш от колко време е така.
Само защото сте заедно не е причина да сте заедно. Пожелавам ти топки да осъзнаеш това. И това да не бъдат неговите топки.
Общината, за да може твърдо да каже на хората, че ремонтите се правят не с мисъл някой нещо да открадне или оака, а защото така трябва. И да заглуши хора на компетентните перачки с убедителното „Знаем какво правим. Това ни е работата и ще я правим с капацитета, който имаме, и начина, по който можем.“ Точка.
Искам топки за да мога да кажа на шефа си, че в неговите очи аз може да съм само оръдие на труда, което взима заплата, но в моите очи аз влагам труд, усърдие, присъствие, сърце и душа и щом той не вижда всичко това – fuck it.
Искам топки да напусна място не защото вече съм намерил друго, а защото не искам да бъда на това място.
Искам топки за да мога да кажа на нашите, че ако съм им толкова крив и толкова несретен, да не ме бяха правили! Аз съм на този свят не защото са ми направили услуга, а защото те са имали потребност да ме имат. Нашето съществуване не е услуга, която нашите са ни направили. Нашето съществуване е смисъл, който са се опитали да намерят в тяхното съществуване.
В тази връзка искам да имам топки да кажа и на децата си, че съм живял с много по-малко от тях и ако нещо им липсва, аз мога да говоря за това, но не мога да им го купя. Искам да имам топки да им кажа, че нищо от нещата, които им липсват, не се продава по магазините, не се купува, а това, което се купува, не е това, от което имат нужда. Ама да не им го кажа само веднъж. Искам да имам топки и да го мисля.
Искам да имам топки да кажа на шефа си: „Не“. Не защото не мога, а защото не искам. И защото не виждам смисъл.
Искам да имам топки да кажа на гаджето си: „Не“. Не защото не мога, а защото не искам. И защото няма смисъл.
Искам да имам топки да кажа на тъща си, че това, което правя, е единственото, което мога да правя, и дори и да можеш повече или по-различни неща, нейното одобрение е последният стимул да правя каквото и да е.
Искам да имам топки да кажа на тъст ми, че може и да не мога да си направя основен ремонт на къщата и колата с клещи, тел и две свински опашки, но мога да си купя къща и кола с нещата, които работя и той не разбира.
Искам да имам топки да се запиша на ски тогава, когато нямам пари и за билетчето до пистата.
Искам да имам топки да кажа, че не се обаждам не защото имам много работа, а защото не искам да се обаждам. Защото си губим времето, защото не си казваме нищо интересно и нищо, което не знаем един за друг. И защото просто това приятелство се е изхабило. И да имам топки да го кажа на всичките 90 процента от хората, които имам в указателя на телефона.
Искам да имам топки, за да мога да кажа на някой депутат, който видя по улицата, че ме дразни – не защото съм сигурен, че не работи. Не съм сигурен в това. Не защото кара Мерцедес, той е депутат – ще кара, каквото са решили, техните коли наистина не са ми проблемът. Искам да му кажа, че ме дразни дребнавостта им. Че не правят смели закони, които да променят средата и които се правят с топки. Ама искам да му го кажа, не само да си го помисля!
Искам да протестирам не защото е модерно да се протестира или защото модерните протестират, а защото аз имам нужда да протестирам за нещо. Но най-вече да имам топки да решавам въпросите по трудния начин – с работа. Без много интелектуалничене и тропане с краче. ВСИЧКО се решава с работа.
Искам топки за това. И за всичко, което съм подминал в живота си заради липса на топки.
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Колко често ни се случва да не бъдем разбрани от човека до себе си? Колко честно ние не разбираме човека до себе си? Колко често ни се налага да поясняваме мислите си, вижданията си? Колко често изпадаме в спорове за глупости? Ядосваме се, че сме били упрекнати за едно или друго.
Егоисти сме. Затваряме една врата. Отваряме друга. Объркани сме. Правим грешни избори. Взимаме грешни решения. Губим се в превода. Страдаме, но го крием зад маски. Зад тежък грим или черни очила. За сметка на това на снимките в социалните мрежи сме винаги усмихнати до уши.
Щастието в Инстаграм е на шест. Ами щастието в живота? Истинското, реалното, щастието вътре в сърцето. Какво правим с него? Впрочем, вчера бе Международният ден на сърцето. Щях да падна от смях! Денят на сърцето би следвало да е всеки един ден. Така си мисля аз.
Ако не обръщаме внимание на своята емоционална страна, става обратният ефект – задръстваме се с гняв, поради онова, което сме премълчали. В даден момент вулканите на негодуванието изригват наведнъж и става лошо. И за нас самите, а и за хората около нас. Милена Славова – Бог да я пази! – го е изпяла прекрасно в безсмъртната си песен „Истина“ :
" ... Някой ден сърцето,
ще поиска ей това,
което ти си му отнемал,
без дори да си разбрал.
Някой ден сърцето
ще те съди за това,
че много си го лъгал. ..."
Няма какво повече да бъде добавено. Занемарим ли капризите на сърцата си – с нас е свършено. Съвременният човек – обратно – е човек на разума. На рационалните ходове, водещи до изгода. Престанали сме да се вслушваме в шепота на душите си и това е най-страшното. Душите не вдигат шум. Те дишат в тишина.
И лесно рухват опорните им стени. После се чудим защо хващаме всякакви болести. Всяка болест е своего рода отражение на нашето вътрешно състояние. Ако сме изтъкани от стрес и нерви в ежедневието – то това по всяка вероятност в даден момент ще се отрази на здравето ни. За жалост, нещата са навързани.
Толкова по-лесно би било да се обичаме. Да се чувстваме взаимно, без да ни бъде потребен запас от много думи. Близостта между мъжа и жената да се измерва с мерните единици на любовта – с целувката, с прегръдката, със сливането. С погледите, които си разменяме. С малките детайли на романтиката. Това надделява над всяка допустима беда, която би могла да ни сполети. Нейно Височество Любовта.
Докато пиша това под прозореца ми минава една възрастна двойка. Всеки следобед. Точно в 16:08. Осем – като безкрайността...
[youtube]0b3T6z40kGQ[/youtube]
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Около нас е пълно с хора, убедени в своята нормалност. Те живеят живота си така инатливо, че привидната им целеустременост задъхва от съмнения собствените ни възгледи. Карат ни да се чувстваме не на място, с нездрави души. Прекаленото взиране в другите често ни кара да се изгубим в тъмнината на ненужни догадки. Докато осъзнаем, че никой не е безгрешен, правим грешки, които невинаги ни отвеждат към търсения отговор.
Съревнованието е занимание самотно, ако няма какво да научим от останалите „играчи“. Награда, с която можеш да окичиш стена или етажерка в хола, е най-тъжната част от интериора, когато осъзнаеш, че състезанието не си е струвало, защото по подразбиране ти си по-добрият.
Снимка: Istock
Споделената радост е мерило за щастие. Затова е важно с кого избираме да поделяме и доброто, и трудностите. Приятелите са пристан за утеха, любовта е домът за сърцето. Всичко останало е само даденост. Нашата проста задача е да бъдем хора, каквото и да се случи. Основната ни цел е да бъдем добри, само чрез добротата можем да се съизмерваме с останалите. Любовта обича благите хора, за егоистите рано или късно се превръща в самота.
Снимка: Istock
Разбира се, крадците на време съществуват. Те искат на всяка цена да ни извадят от състоянието на уют, защото не са го познали. Те се опитват да ни примамват във фалшивата си компания, докато мислят единствено за себе си, а така стават още по-зли, още по-завистливи. Въвличат ни в надпревари, от каквито нямаме нужда, защото ние вече обичаме и знаем колко неподражаем е чарът на собствената ни любов. Крадците на време никога не могат да притежават богатството на една душа, която е способна да обича извън себе си.
Снимка: Istock
Всички имаме страхове, но така сме устроени като човешки същества. В стремежа си да оцеляваме трябва да помним, че имаме нужда споделяме живота с другите. Красотата е безсмислена, ако другите не могат да я видят. Създаваме я заедно, затова и заедно трябва да ѝ се насладим.
Състезанията са допустими единствено в спорта, в живота сме обречени на заедност и проумяването на този факт е най-сигурният начин да останем далеч от самота, на каквато често се обричаме несъзнателно. Нормалността винаги е спорна, добротата – никога. И това е прекрасно, защото по същество сме обречени на любов.
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
