forum.metsababa.net

Еми-1, настръхнах, докато четях поста ти

Благодаря ви много момичета!
Нелинка, мила, радвам се, че ме възприемаш така, страшно много значи това за мен и ще се постарая да оправдая това мнение и впечатление, най-вече пред себе си!
Еми, и вашата история звучи много въздействащо, направо да настръхне човек, както е казала Ася!

Уф, четох, четох и накрая не успях да открия цитата, който исках да постна в моя постинг - на Ася беше. За това как ние, които нямаме проблеми със забременяването, се отнасяме с децата си малко като с даденост. И да й кажа, че и за това е много права! Има дни, в които се замислям защо съм ги родила Коко и Бела като се държа като звяр с тях........ защото има дни, в които викам страшно много и се карам напълно безпричинно..... и се чудя, ако..... ако бяха дошли трудно на този свят (не че дойдоха лесно - накараха ме да повръщам сумарно 14 месеца ), но ако се бях борила за тях, и страдала щях ли да съм същата?!?! Не съм си отговорила на този въпрос. Но един отговор знам: че и при едното и при другото положение нямаше да съм подготвена за родител. Няма училище, школа, течение, курс, който да ти каже какво ще се случи след като родиш. Който да те накара да си консервираш съня в буркани, защото няма да ти стига . Да си калиш нервите и да приемаш всяка неприятност спокойно. Да се отдадеш до захлас на хобитата си, защото след това ще ги забравиш. И не че няма да го чуеш от близки и познати. Просто ........ няма да повярваш, че е факт и ще ти се случи. Защото единствената разлика, която виждаш в семействата с деца са имено децата. А какво седи зад това е невидимо.

Ася написа: ... ... ...
"Недейте, имам бебе, аз ТРЯБВА да се грижа за него" - това много болезнено също съм го чувствала и аз, репликата ми прозвуча толкова познато... когато бях в следродилна депресия: само че моят вариант тогава беше: "Нямам право да съм такава! Потисната, слаба. Та аз имам бебе и ТРЯБВА ДА СЕ ГРИЖА ЗА НЕГО!"
... ... ...
Конче, говорили сме за това, че след раждането на Вики нямах време да си позволя лукса да изпадна в следродилна депресия - дано не ти се наложи никога да изпиташ това, на никого не го пожелавам!
... ... ...
Конче, ти сигурна ли си, че това, което те мъчи, е точно следродилна депресия? Аз, разбира се, не съм специалист, нито съм я изпитала на гърба си с тази сила, която описваш. Но неувереността, която те мъчи, страхът от второ дете са нещо нормално за всички нас.
... ... ...

Не можах да подмина поста ти безмълвно тук, нищо че тази вечер се разбрахме двете помежду си в скайпа, отделихме часове от живота си, за да се поясним и докажем приятелските си чувства Благодаря ти за всичко, Ася! За разбирането, изслушването и подкрепата!

Пиша и тук, не заради мен и заради теб, а заради останалите момичета във форума. Имам чувството, че минимум на тях дължа тази реплика. И така, да ти отговоря на въпросите по-горе:

Моята следродилна депресия беше много тежка и клинична. При мен не ставаше дума за време, дали го имам или го нямам. Факторът време нямаше никакво значение. Нито за лукс, нито за това да си позволя да изпадна в това състояние. Аз бях буквално връхлетяна от болест, вярно - болест на духа, на психиката, но БОЛЕСТ, емоционално разстройство, срещу която стоях беззащитна и безсилна... На никого не пожелавам да изпита и преживее моя ад, точно така, както ти не пожелаваш никому да изпита и преживее твоя ад.

А що се касае до това какво ме мъчи в момента - разбира се, че НЯМАМ следродилна депресия сега! Аз я имах преди цели 6 години. Когато синът ми беше бебе. Ревливо и пикливо Сега терзанията ми са по-скоро страхове дали да имам второ дете или да нямам, предвид колко ужасно тежко и трудно ми е било с първото... разбираш ли?

Благодаря за вниманието и се извинявам, ако съм досадила или отегчила някого с дългия си пояснителен пост.

Вихърче, тези притеснения за второто май ги имаме всички, които сме родили веднъж. Аз пък се притеснявах много как ще изкарам още една бременност, повръщайки непрекъснато 7 месеца. Да, това беше моя страх. Както виждаш всеки си има своите "да" и "не", когато се касае за дете. Разбира се, бях прекалено уверена, че щом съм отгледала едно дете, вече знам какво е и съм номер 1 в гледането на деца. Само дето №1 стана Бела с изненадите, които ми поднесе. Но поглеждайки сега от камбанарията на моето 5-годишно момиченце, повече, много повече, неизброимо повече са били хубавите и красивите моменти.

Разбира се, депресията е нещо различно от притесненията за това дали ще се справиш. Депресията е вътрешна болка, която не можеш да контролираш - минах през този ад, макар и не свързан отглеждането на дете. Въпреки, че не мога да твърдя със сигурност дали и второто ми раждане нямаше пръст в подтиснатостта ми. Но сега вървя по улиците с гордо вдигната глава, с ръце, хванати в ръчичките на едно момченце и едно момиченце и вътрешното чувство на задоволство от изпълнен "дълг", а имено че си имам момче и момиченце, 2 деца, е много по-силно от подтискането, което съм преживяла.

Не си спомням с кой говорих миналата седмица относно депресията и кофтите моменти, но в кратце моето мнение е, че тези периоди трябва да се изживяват без да им се съпротивляваме!!!! Защото съпротивлението води до болезнени моменти, които засилват чувството на тъга. Да погледнем какво се случва с щастливите моменти. Никой не иска те да свършват, нали. И не се съпротивляваме на тях. Обаче..... те просто си отиват така или иначе . Защо не направим същото с лошите.... каква е разликата. Ако всичко - лошото и доброто - са възбудителни и подтискащи моменти в нашия мозък, то механизмът им е един и същ. Колкото повече се съпротивляваме на мъката и болката, толкова повече възбуждаме мозъка и в резултат чувстваме повече болка. Ако не можем да излъжем душата и сърцето си, то поне да метнем мозъка .

Конче, благодаря за това, че ми разказа за неща, които не съм предполагала, че съществуват! Не мисля, че можеш да отегчиш някого с поста си... Това са неща, които трябва да бъдат написани и казани След време някоя друга мама в твоетоположение може да прочете това и да й стане по-леко, чче не е единствена.
От теб аз разбрах, че не съм имала и бегла представа за нещата, които изживяват някои жени... Силно им съчувствам Да не можеш да разчиташ на силата на волята си, да се окаже, че има нещо по-силно от самата теб... това е ад.
Аз дълбоко вярвам, че когато дойде второто дете, притесненията ще отпаднат, че ще мине лесно и безболезнено всичко!


Чери, и ти ли си се мислела за номер 1 И аз така, моето първо дете беше идеално, разбирате ли - една гладна уста без всякакви капризи и претнции, весела и спокойна душа, спяща по цели нощи. Здраво и перфектно дете! И като ми се оплакваха приятелки от техните бебета, си казвах, че малко се поглезват Обачче второто...ми разказа играта , каприз и бяс отвсякъде, не иска да яде, да пие лекарства, не дава да го обличаш, да го събличчаш, като му се скараш, реве като заклан

Ася, аз се мислех за №1 по обратните причини . А имено защото синът ми (сега на 8 г.) беше невероятно плачливо същество..... не е истина как не млъкваше и за секунда докато беше буден, а той буден беше през повече от 24-те часа на денонощието. Чак се чудех като четях в книгите за отглеждане на деца как бебетата, особено през първия си месец, само спяли и ядяли...... Та се мислех за №1 щото след като съм отгледала такова дете, с второто нищо не може да ме уплаши. Еееееее....... там нещата бяха различни. Бела всъщност беше като дете от книгите - спинкаше, хапваше, нямаше изривания, запеци и т.н. ..... но когато направи годинка и 7 месеца й се появи нощната кашлица ........ направо се побърквах какво да правя като ми се закашляше.... по това време доста мами в стария клуб бяха писали за ларингитите, които ги изваждали от равновесие в 2-3 през нощта и аз направо се параноирах.... и така до миналата есен. Наистина. Не че сега няма такива кашлици, но вече знам, че първо са по-кратки, случват се вече много рядко и не са страшни.

Отделно пък Белата се оказа невероятно телешко инатче . Мислех си, че след като съм се справила с упоритото "не", "няма", "не и`кам" на брат й, ще преодолея и нейната съпротива. Ееееееееее, оказа се че ...... хаха, че няма какво да преодолявам, защото не се получава. И минах на варианта, който брат й прилагаше към мен. Когато Коко иска да си постигне целта, а аз му забранявам нещо си, ми казва уверено "добре, мамо". Точно след минута той е отишъл и е свършил каквото си е намислил и въпреки привидното му съгласие Та и аз така с Бела - казвам "да", след което тя се успокоява и престава да се инати, но и аз си постигам целта.

Ася, Чери, прегръщам ви и ви благодаря за всичко!

Ето нещо, което тази сутрин ме накара да се усмихна

http://likez.eu/vij.php?n=188

Сиренце, чудесно е!

Ето нещо хубаво и тъжно

Халил Джубран

За децата

Вашите чада не са ваши чада.
Те са синове и дъщери на копнежа на живота за живот.
Идват чрез вас, но не са из вас.
И макар да живеят с вас, не ви принадлежат.

Можете да им отдадете любовта си, но не и мислите си, защото те имат свои мисли.
Можете да дадете подслон на телата им, но не и на душите им,
защото душите им обитават къщата на бъдното, в която не можете да влезете дори насън.
Можете да се стремите към тях, но не се мъчете да ги направите като себе си,
защото животът не се връща назад, нито помни вчера.
Вие сте лъковете, които изстрелват чадата ви като живи стрели.
Стрелецът вижда целта си върху пътеката на безкрая и ви огъва с мощ, така че вихрените му Стрели да отлетят надалеч.
Нека огъването ви в ръката на Стрелеца е за радост;
защото както Той обича литналата стрела,
Тъй му е драг и якият лък в десницата Му.

Тези думи силно ме впечатлиха много отдавна и от този ден нататък често ги препрочитам, особено когато се усетя, че ставам "твърде възрастна". Записани са на първата страница на дневника, в който отбелязвам важните неща от живота на дъщерите си.

От днес гледам тези клипчета. http://www.youtube.com/user/violetovatajaba#p/u
Не съм ги изгледала всичките, но ще ми е интересно да ги коментираме по-нататък.