forum.metsababa.net

Предупреждавам: информацията в линка по-долу е тежка, тъжна, мъчителна, да не се отваря от чувствителни и емоционални натури, от бременни, кърмачки или други уязвими личности!

http://anatoli1606.blog.bg/history/2010 ... st_comment

Помните ли в кой клас учихме това стихотворение, посветено на Таня Савичева? Аз помня, че бях ужасена и безкрайно тъжна. Много тежко приех написаното от нея самата в дневника. Мисля, че не бива още в първи клас да се учи това нещо, страшно е тежко за понасяне.

Вихрогонче, и аз го бях забравила, но си го припомних още от първия ред. И естествено веднага ми се насълзиха очите..... Но си мисля, че децата в първи клас понасят такива неща много по-леко от възрастните, от мен със сигурност. За тях са предимно думи, история, нещо някъде се е случило. Докато аз мога съвсем реално да си представя какво означава да загубиш семейството си, колко ще е тежко и т.н. (не ми се говори особено на тази тема). Децата не са като нас, техният свят е съвсем различен, възприятията им са други. Така че подобно нещо няма да ги травмира, както нас. Поне аз не помня да съм се травмирала , ти явно си го преживяла по друг начин.
Но аз по принцип не съм голям фен на идеята, че децата трябва да растат в някакъв захаросан облак, в който им се спестяват горчиви факти от истинския живот :lol: :lol:

dexter написа: ... Но аз по принцип не съм голям фен на идеята, че децата трябва да растат в някакъв захаросан облак, в който им се спестяват горчиви факти от истинския живот :lol: :lol:

И аз също

И въпреки това, считам това произведение за прекалено тежко за понасяне на такава крехка възраст.

Аз пък съм съгласна с Вихърчето - понякога такива произведения оставят следа за цял живот. Друг е въпроса, че децата възприемат по този начин само нещата, които пряко свързват със себе си или семейството.
Точно това съм го учила в училище, но нямам спомен тогава да ме е покъртило, но пък в детската градина трябваше да рецитирам стихотворение, в което се говореше за умираща сестричка, а моята току-що се беше родила. Щом започнех първия стих и си представях как става дума за нашето бебе и избухвах в сълзи. И до ден днешен помня цялото стихотворение и не мога да го изрецитирам без отново и отново да плача.

Мисля, че има доста неща, които трябва да спестя на децата си, защото цялата истина, в прав текст ограбва детството им. Има време да се сблъскат със злобата, завистта, нещастието....Искам да им създам усещането, че нашият дом е сигурно и защитено място, където никой не може да ги нарани. А с горчивите факти те неминуемо ще се сблъскат, но искам тогава да научават урока си, да правят своите грешки и да имат своите победи. В противен случай или ще се страхуват да поемат риск, или ще подхождат с недоверие към всичко и всички. А аз искам да подхождат с отворено сърце към всичко и всички. Да, понякога ще бъдат наранени, но радостта от споделеното щастие е несравнима и искам да я изпитват колкото се може повече пъти. А лошото...то толкова бързо се забравя!

А ето и нещо римувано в моя подкрепа

Виж тая мъничка точка в средата:
личице на човече обичащо.
Снимката пази перце от душата ми
откогато бях малко момиченце.
Имах няколко молива и тебешири
и със тях си изпъстрях най-сивото.
Коленцата ми пазеха алени дири
от затичване в необяснимото.
Пеперудени залези хубости сипеха
по косата ми - слама разрошена.
И в гнездото на плевнята с полети свиквах
и за пилетата се тревожех.
Хранех с мънички залчета сутрин врабчетата
и говорех със тях за живота.
И не знаех ни дума, ни думичка, дето
да поникне сълза във окото.
Вечер бавно здрависвах се с тъмни тополи
и заравях прегръдки в кората им.
И се карах на шипките, ядно уболи
всички рокли, петички и лакти.
Тая мъничка точица в снимката виждаш ли?
Бях. Сега съм чертичка в пейзажа.
И си спомням момичето. И му завиждам.
А не зная какво бих му казала.
То и точките мъчно говорят с чертички.
И на фона на март аз съм минус.
И сънувам едно добротворно момиче,
след което смехът ми замина..

Сиренце написа:Аз пък съм съгласна с Вихърчето - понякога такива произведения оставят следа за цял живот. Друг е въпроса, че децата възприемат по този начин само нещата, които пряко свързват със себе си или семейството.
Точно това съм го учила в училище, но нямам спомен тогава да ме е покъртило, но пък в детската градина трябваше да рецитирам стихотворение, в което се говореше за умираща сестричка, а моята току-що се беше родила. Щом започнех първия стих и си представях как става дума за нашето бебе и избухвах в сълзи. И до ден днешен помня цялото стихотворение и не мога да го изрецитирам без отново и отново да плача.

Мисля, че има доста неща, които трябва да спестя на децата си, защото цялата истина, в прав текст ограбва детството им. Има време да се сблъскат със злобата, завистта, нещастието....Искам да им създам усещането, че нашият дом е сигурно и защитено място, където никой не може да ги нарани. А с горчивите факти те неминуемо ще се сблъскат, но искам тогава да научават урока си, да правят своите грешки и да имат своите победи. В противен случай или ще се страхуват да поемат риск, или ще подхождат с недоверие към всичко и всички. А аз искам да подхождат с отворено сърце към всичко и всички. Да, понякога ще бъдат наранени, но радостта от споделеното щастие е несравнима и искам да я изпитват колкото се може повече пъти. А лошото...то толкова бързо се забравя!

Много интересна тема за дискусия захванахме според мен! И важна също така. А именно дали, колко и как да казваме горчивите истини за живота на децата си... Личната ми позиция по въпроса е, че на децата принципно не бива да им се спестяват важните неща, те така или иначе интуитивно ги усещат. Но е много важно как поднасяме болезнената за тях информация, колко информация наведнъж им даваме и задължително тя да е съобразена с възрастта им. Мисля, че моите родители доста са ми спестявали. Факт - раснах изключително щастливо и спокойно дете, ноооо.... имах изключителни трудности при по-късните ми сблъсъци с реалния свят, в който, както всички добре знаем, не всички са добри и мили, не всичко върви леко и по ноти, не винаги се случват нещата така, както ти ги искаш. Така че като че ли винаги едното е за сметка на другото. Е, аз предпочетох Алекс от малък да си знае, и то точно от МЕН, че животът понякога е много труден и тежък, че понякога се налага да се БОРИМ за нещата, които желаем, че доста често ни се случват ГАДНИ неща...

Нашият празник на буквите ще бъде в началото на мес.април.В понеделник ще вземат буквосъчетанието "ьо". Скоро ще дойде реда и на читанката.В петък г-жата им е раздала стихчетата за тържеството.Попълваме и читателският дневник,но от както се оправи времето нещо сме го оставили на заден план.Времето на вън е прекрасно и хич не му се прибира в къщи да учи. А при вас как е? Успяват ли първо да научат и след това да играят вън?

Алекс ходи на занималня, по време на която излизат на двора и играят, скачат, тичат на воля.
Като го взема от училище, най-често пазаруваме заедно и се прибираме вкъщи. Само проверявам какво е правил през деня и дали си е написал всички домашни в занималнята. Подреждаме раницата за следващия учебен ден и сме готови.
През уикенда най-често съботата му е свободна и ден за игра, забавления, излизания, разходки. В неделя учим заедно, подреждаме чантата и се къпем, с две думи - подготвяме се за следващия ден.
Ето, вчера почти целият ден го изкарахме в парка на чист въздух, той кара колело, аз се разхождах. Днес сутринта купонът за него продължи, беше на РД на приятелче доскоро. Сега сядаме вече да приготвяме домашните. Ами това е от мен.

Мисля, че на децата трябва да им се обяснява какво става със света, с тях, с близките им - както приятните, така и неприятните неща. Децата така или иначе виждат почти всичко, според мен е добре възрастен да им каже истината, по възможност без много емоции. От моето детство помня какви кошмари може да роди мозъкът при липса на достатъчно информация. Т.е. да не знаеш как стоят нещата, а да си ги доизмисляш, доописваш - понякога се получава по-страшно от действителността. Така че аз съм привърженик на истината, даже и за лошите неща. Децата виждат хора, ровещи по контейнерите - как да спестим това? Близки хора умират - тъжно е, но е част от живота - да се радваме докато сме заедно, за да имаме хубави спомени след това. Смятам, че от всеки тъжен, лош, неприятен факт за живота може да се извлече поука, нещо позитивно.
Не знам какво значи да се използва език, достъпен за децата. Ако някоя дума не е разбираема, обяснявам какво значи. Разбира се, не навирам грубостта на живота в лицето на детето си, но ако ме попита или се сблъска с нещо неприятно, не лъжа и не се опитвам да увъртам. Онзи ден напр. ми вика - на Криси майка й й казала, че тя (Криси) нямала никога да остарее. Питам - ти как мислиш? А тя ми казва - не е вярно, всеки расте, остарява и накрая умира . Предпочитам да е спокойна за това, което се случва в живота, отколкото да таи някакви нереални надежди и след това да страда, че такива глупости като вечната младост не съществуват :lol: :lol:

Декс, подкрепям написаното от теб!

Празникът на буквите на Алекс ще е в петък, 23.03.2012 год., от 17 часа. Първо ще изиграят тържеството си в училище, а после всички ще отидем да ядем специална торта в сладкарницата наблизо - тортата е тематична, с двамата братя Кирил и Методий, и азбуката. Коронката за главата с буквичката "Б" е съвсем готова, стихчетата се знаят идеално, а вълнението ни е голямо!