Re: Ваканция УРА!
Публикувано на: 29 Авг 2016, 14:43
Дескааааа, ето я, и тази ваканция си приготвя сака и се кани да си заминава 
. Така да ми е мъчно.... Никога преди, а сега - още по-малко, съм можела и разбирам "логиката" на момента :!: - хубавият, онзи пълният със смях и щастие, с познание и с молба за още и още, любовният... той се изнизва помежду стрелките на часовника - бързо и настървено, и не можеш да го задържиш. Този момент - срещу другия, моментът, когато се чувстваш тъпо, безнадеждно, когато си изпразнен от съдържание, а отчаянието рисува с черен катран върху раните на сърцето и душата. Този душевадец успява да се задържи в пределите на разума и осъзнаването дори и когато часовникът му е бил шута. Казват, че било въпрос на настройка как да възприемаш ситуациите с техните моменти. Емоционална интелигентност...... и какво ли не друго.....
Добре. Но аз не съм механизъм, че да се настройвам. Не съм аларма, че да звъня в унисон с минутките, които ми се предоставят. Не съм и албум, запечатал само усмивките във времето на нечий живот... Колкото и да се мъча, сгъвам и прекроявам, аз продължавам да тъгувам дълго след като 15-и септември заключи портите на лятното безгрижие. Обикалям около оградата, затворила горещите аромати на прашна планинска пътека, по която детски стъпки са оставили своите детски следи. Опитвам се да прескоча заграждението, отнело ми синьо-тюркоазената среща на морето и хоризонта, към която съм плувала неспирно дни наред... И накрая, уморена, отчаяна и разбита се свличам на земята, а студенината по гърба ми улавя първото изхълцване на сподавеното ми ридание.... Толкова съм близко и при все - така недостижимо далеч..... от моето прекрасно, слънчево, усмихнато и любимо лято.... и от неговата най-близка съратница - ваканцията..... безгрижната и волна посестрима на невъзвратимото - нашето детство.....
И като малка, и сега пак - не разбирам хората, които не обичат да си почиват. Не ползват отпуски. Работят като луди. Трещят по 10-15 часа в офиси и къде ли не. И сега май знам защо не ги разбирам... тези хора до такава степен са свалили гарда пред другите, които са им определели разграфеността на часовете, че силното течение на собствената им слабост отнася и последната съпротива.... А някога и те самите са били на брега на заключеното лято... и са се борили със зъби и нокти да го спасят.... Понякога борбата е непосилна, а друг път - неприемлива.... Третият път ..... аз още го търся!
. Така да ми е мъчно.... Никога преди, а сега - още по-малко, съм можела и разбирам "логиката" на момента :!: - хубавият, онзи пълният със смях и щастие, с познание и с молба за още и още, любовният... той се изнизва помежду стрелките на часовника - бързо и настървено, и не можеш да го задържиш. Този момент - срещу другия, моментът, когато се чувстваш тъпо, безнадеждно, когато си изпразнен от съдържание, а отчаянието рисува с черен катран върху раните на сърцето и душата. Този душевадец успява да се задържи в пределите на разума и осъзнаването дори и когато часовникът му е бил шута. Казват, че било въпрос на настройка как да възприемаш ситуациите с техните моменти. Емоционална интелигентност...... и какво ли не друго.....Добре. Но аз не съм механизъм, че да се настройвам. Не съм аларма, че да звъня в унисон с минутките, които ми се предоставят. Не съм и албум, запечатал само усмивките във времето на нечий живот... Колкото и да се мъча, сгъвам и прекроявам, аз продължавам да тъгувам дълго след като 15-и септември заключи портите на лятното безгрижие. Обикалям около оградата, затворила горещите аромати на прашна планинска пътека, по която детски стъпки са оставили своите детски следи. Опитвам се да прескоча заграждението, отнело ми синьо-тюркоазената среща на морето и хоризонта, към която съм плувала неспирно дни наред... И накрая, уморена, отчаяна и разбита се свличам на земята, а студенината по гърба ми улавя първото изхълцване на сподавеното ми ридание.... Толкова съм близко и при все - така недостижимо далеч..... от моето прекрасно, слънчево, усмихнато и любимо лято.... и от неговата най-близка съратница - ваканцията..... безгрижната и волна посестрима на невъзвратимото - нашето детство.....
И като малка, и сега пак - не разбирам хората, които не обичат да си почиват. Не ползват отпуски. Работят като луди. Трещят по 10-15 часа в офиси и къде ли не. И сега май знам защо не ги разбирам... тези хора до такава степен са свалили гарда пред другите, които са им определели разграфеността на часовете, че силното течение на собствената им слабост отнася и последната съпротива.... А някога и те самите са били на брега на заключеното лято... и са се борили със зъби и нокти да го спасят.... Понякога борбата е непосилна, а друг път - неприемлива.... Третият път ..... аз още го търся!
