Re: МЯСТО за сладки разговори през 2020
Публикувано на: 31 Дек 2020, 00:37
За татко
За мама и татко
И за мен
Провокирана от Чери, сядам да напиша за татко. Или за мама и татко. Или за татко и мама. И за мен.
Отлагах това дни наред, даже седмици. Все още не съм сигурна какво да напиша.
Когато бях много малка образът на татко беше леко неясен – обичан и малко плашещ, но неясен. Татко сутринта отиваше на работа, а вечерта се връщаше. Какво правеше междувременно там, беше загадка. Предполагам затова и когато двамата с брат ми, а често и тримата със съседското момиче, си играехме на семейство, брат ми винаги казваше „Аз съм майката!“.
Да, случвало се е да си играем на семейство и аз да играя бащата, а брат ми – майката. Работата е там, че ние знаехме как да играем майката, но не знаехме как да играем бащата. Ролята на този, който играе баща в нашата игра се свеждаше до това сутрин да „отиде на работа“ и да стои отстрани, казвайки „Рабóт-рабóт“, озвучавайки правенето на нещо неясно. Другият през това време играе с куклите – облича ги, храни ги и им чете приказки.
Сега си давам сметка, че незнанието ни как да играем бащата всъщност показва, че вероятно той също не е знаел. Защото един мъж не отива на работа в качеството си на баща, а в качеството си на работник. Той отива на работа и като мъжа в семейството, но не и като баща. Като баща той се проявява с децата и явно тази именно проява ни е липсвала.
Той нямаше ясна представа какво да прави с нас с брат ми, когато бяхме малки. Беше готов да умре за нас, но не знаеше как да се държи с нас. Мисля, че най-добре щеше да е да ни извежда навън и да прави с нас типичните мъжки неща, но… у дома, в апартамента той нямаше полезни ходове.
Впрочем явно и навън не е знаел какво да прави с малки деца. Майка ми разказва случка от времето, когато съм била на около година. Били сме на село и тя е имала някаква работа – да изпере, да сготви – нещо такова. Помолила го е да ме вземе за малко. Той ме е взел, направил с мен една обиколка на двора и ме върнал, като със сърдит глас казал:
- Аз да не съм детегледач!
Помня как веднъж, докато татко беше в болнични заради дископатия, а аз и брат ми не бяхме на детска градина, той се зае да ни чете от някаква книжка. Книгата изобщо не ми хареса, въобще не разбрах за какво става дума в нея. От цялата работа имам много ясен спомен за усещането, което породи у мен това четене – отчетливото усещане, че гласът му е… сив. Вероятно четенето е било монотонно и неизразително, не зная. Но аз нямам спомен за монотонно четене, а за облачен и мрачен ден и за сивия глас на татко, който чете някаква ужасна и безинтересна книга.
А най-удивителното е, че аз зная коя е книгата и тя е всичко друго, но не и ужасна и безинтересна. Книгата е… „Меко казано“ на Валери Петров!
Майка ми от друга страна знаеше точно как да играе майка, затова и ние знаехме как да я изиграем в играта. Чак сега обаче осъзнах, че тя никога не е играла ролята жена пред нас, а само майка. И в моите детски представи бащата и майката бяха безполови. Знаех, разбира се, че майката е жена, а бащата – мъж.
Това, което не знаех, бе друго. Не знаех, че жените могат да кокетничат и това е нормално, защото създава импулс у мъжа, и е хубаво, ако не е прекалено. Майка ми не може да кокетничи, не може да модулира гласа си, не може да похвали някого или да направи комплимент. Тя никога не ме е хвалила и мисля, че не е хвалила и баща ми. И също не се е хвалила с нас пред хората. Не, че не е имало за какво, но тя не прави така. Не умее.
Преди да се изясни съвсем, образът на татко изчезна за две години. Той отиде на работа в Съветския съюз, но не в Коми, където ходеха повечето българи и откъдето се връщаха с доста повече пари, а в едно градче близо до Украйна – Губкин. През тези две години той беше писма, които пишехме и получавахме и които майка четеше, защото аз тъкмо тръгвах на училище.
Дойде си в отпуск веднъж, пристигна през нощта и ми донесе голяма и много красива кукла на име Маша. Маша беше около 50-60 см висока, руса, с красива светлосиня копринена рокля. Затваряше си очите, когато я сложиш да спи и можеше да пристъпва, ако я водиш за лявата ръка, защото в нея имаше някакъв механизъм от лостчета. Остана около месец и ми се караше, защото не изписвах правилно главната буква Н, която тъкмо учехме в първи клас. Не успя да подходи към мен, не ми показваше как, а само ми се караше за неуспеха. После се върна в Губкин.
След втората година, когато се върна у дома, дълго време аз и брат ми не отчитахме присъствието му в определени ситуации. Спомням си една случка, когато искахме да излезем на играем навън. Влязохме в кухнята, където бяха майка и татко и в един глас казахме:
- Мамо, може ли да излезем да играем зад блока?
Татко се ядоса и ни се накара, че не го зачитаме като баща, тъй като отиваме при двамата, а питаме само мама. Просто в продължение на две години бяхме се научили да питаме нея, а него да го няма. Отне ни време да свикнем отново, че татко е у дома.
После настана един период, в който с татко беше интересно и хубаво. Аз бях 8-12 годишна, брат ми е с две години по-малък от мен и татко вече знаеше как да играе ролята на баща на толкова големи деца. Научи ни да караме колелета, научи ни да плуваме. Направи ни прашки, с които стреляхме по врабчетата на село. Нито едно врабче не пострада.
На плажа и на село с татко беше интересно, въртяхме се покрай него и ни разказваше за игрите си през детството, за разни момчешки лудории. Водеше ни на реката и ловеше риба със серкме. На село той сякаш се преобразяваше, беше в свои води, макар да не беше земеделец по душа. Знаеше всичко, познаваше всеки.
Когато бях на 11 години ме приеха в Математическата гимназия в паралелка от шест човека, която трябваше да завърши гимназията за пет години, вместо за седем. Тогава се учеше до 11-ти клас, а ние трябваше да изучим материала за 5-11 клас за пет години. Татко не беше съгласен да отида. Каза, че не иска да си правят експерименти с дъщеря му. Плаках дни наред. Тогава той дойде при мен и ми каза, че не може да ми помогне, ако ми е трудно, но ще ме подкрепи, защото не иска като порасна да го обвинявам, че ме е спрял. И после винаги се хвалеше с мен колко съм умна. Винаги.
После дойде период, в който с татко ми беше много трудно да бъда момиче. С мама – също. Те просто отказваха да приемат женското в мен, което беше напъпило и търсеше пролука да избуи.
Начинът на мама беше пасивно-агресивен. Тя словесно, с поглед и с поведение порицаваше и заклеймяваше като едва ли не курвенско поведение (съжалявам за израза, но нямате представа каква злост и ожесточение струи от нея в такива моменти) всеки опит за кокетство, за по-женствено облекло. Не говоря за предизвикателно облекло, а да това да сложа пола вместо панталон.
Начинът на татко беше откровено агресивен. Той ми забраняваше да излизам (не на дискотека, аз не бях ходила никога докато не станах студентка) никъде, освен на училище и училищни дейности. Забраняваше ми да си слагам лак за нокти. Впрочем и майка ми не носеше и нямаше. У дома имаше един единствен лак, който майка спечели на новогодишна томбола в завода, лакира се с него за осми март с колежките, баща ми направи цял скандал с въпроса „За кого си се лакирала?“ и тя повече не го повтори.
Спомням си една сцена, която се случи, когато бях на 12 години. Бяхме в Кюстендил на втората от двете почивки, на които съм ходила с родителите си изобщо. (Толкова по въпроса как всички българи ходели на почивка всяка година при социализма.) Бяхме в мизерна частна квартира с дървеници. Сандалите ми се скъсаха, но в Кюстендил нямаше нищо като за мен. Купиха ми някакви чехли за баня, с които да изкарам няколко дена. След Кюстендил трябваше да отидем на село, което е до Белоградчик, и пътят ни беше през София. Там отидохме в ЦУМ да ми купят сандали. Имаше само два модела с моя номер – едните много ми харесаха, но ми купиха другите, които приличаха едно към едно на мъжки сандали. Татко не даде и дума да се издума за другите сандали, защото били… женски. В такива случаи употребяваше с критичен тон фразата „Ти ученичка ли си или си мома?“. Аз бях ученичка, при това много добра, но все пак учениЧКА, а не учениК. Защо не разбираха това?
Вметка леко встрани от темата, но не много: Когато започнах да имам цикъл, той беше безкрайно болезнен. Болезнен до степен да не мога да стана от леглото, да припадам, да лежа бледа и без сили, обляна в студена пот в пълна прострация. Първият ден беше винаги така. Налагаше се някой да ме подкрепя, ако искам да отида до тоалнетната и да ме пази да не припадна. Сега, след 30 години, вече зная, че това е признак, че на несъзнателно ниво не приемам женското в себе си. Защо ли?
***
Момичета, стана късно и ще се опитам да поспя. Ще има продължение, разбира се. Темата е важна за мен самата, защото пишейки това, осъзнавам доста семейни модели.
Засега обаче ви казвам "Лека нощ!"
За мама и татко
И за мен
Провокирана от Чери, сядам да напиша за татко. Или за мама и татко. Или за татко и мама. И за мен.
Отлагах това дни наред, даже седмици. Все още не съм сигурна какво да напиша.
Когато бях много малка образът на татко беше леко неясен – обичан и малко плашещ, но неясен. Татко сутринта отиваше на работа, а вечерта се връщаше. Какво правеше междувременно там, беше загадка. Предполагам затова и когато двамата с брат ми, а често и тримата със съседското момиче, си играехме на семейство, брат ми винаги казваше „Аз съм майката!“.
Да, случвало се е да си играем на семейство и аз да играя бащата, а брат ми – майката. Работата е там, че ние знаехме как да играем майката, но не знаехме как да играем бащата. Ролята на този, който играе баща в нашата игра се свеждаше до това сутрин да „отиде на работа“ и да стои отстрани, казвайки „Рабóт-рабóт“, озвучавайки правенето на нещо неясно. Другият през това време играе с куклите – облича ги, храни ги и им чете приказки.
Сега си давам сметка, че незнанието ни как да играем бащата всъщност показва, че вероятно той също не е знаел. Защото един мъж не отива на работа в качеството си на баща, а в качеството си на работник. Той отива на работа и като мъжа в семейството, но не и като баща. Като баща той се проявява с децата и явно тази именно проява ни е липсвала.
Той нямаше ясна представа какво да прави с нас с брат ми, когато бяхме малки. Беше готов да умре за нас, но не знаеше как да се държи с нас. Мисля, че най-добре щеше да е да ни извежда навън и да прави с нас типичните мъжки неща, но… у дома, в апартамента той нямаше полезни ходове.
Впрочем явно и навън не е знаел какво да прави с малки деца. Майка ми разказва случка от времето, когато съм била на около година. Били сме на село и тя е имала някаква работа – да изпере, да сготви – нещо такова. Помолила го е да ме вземе за малко. Той ме е взел, направил с мен една обиколка на двора и ме върнал, като със сърдит глас казал:
- Аз да не съм детегледач!
Помня как веднъж, докато татко беше в болнични заради дископатия, а аз и брат ми не бяхме на детска градина, той се зае да ни чете от някаква книжка. Книгата изобщо не ми хареса, въобще не разбрах за какво става дума в нея. От цялата работа имам много ясен спомен за усещането, което породи у мен това четене – отчетливото усещане, че гласът му е… сив. Вероятно четенето е било монотонно и неизразително, не зная. Но аз нямам спомен за монотонно четене, а за облачен и мрачен ден и за сивия глас на татко, който чете някаква ужасна и безинтересна книга.
А най-удивителното е, че аз зная коя е книгата и тя е всичко друго, но не и ужасна и безинтересна. Книгата е… „Меко казано“ на Валери Петров!
Майка ми от друга страна знаеше точно как да играе майка, затова и ние знаехме как да я изиграем в играта. Чак сега обаче осъзнах, че тя никога не е играла ролята жена пред нас, а само майка. И в моите детски представи бащата и майката бяха безполови. Знаех, разбира се, че майката е жена, а бащата – мъж.
Това, което не знаех, бе друго. Не знаех, че жените могат да кокетничат и това е нормално, защото създава импулс у мъжа, и е хубаво, ако не е прекалено. Майка ми не може да кокетничи, не може да модулира гласа си, не може да похвали някого или да направи комплимент. Тя никога не ме е хвалила и мисля, че не е хвалила и баща ми. И също не се е хвалила с нас пред хората. Не, че не е имало за какво, но тя не прави така. Не умее.
Преди да се изясни съвсем, образът на татко изчезна за две години. Той отиде на работа в Съветския съюз, но не в Коми, където ходеха повечето българи и откъдето се връщаха с доста повече пари, а в едно градче близо до Украйна – Губкин. През тези две години той беше писма, които пишехме и получавахме и които майка четеше, защото аз тъкмо тръгвах на училище.
Дойде си в отпуск веднъж, пристигна през нощта и ми донесе голяма и много красива кукла на име Маша. Маша беше около 50-60 см висока, руса, с красива светлосиня копринена рокля. Затваряше си очите, когато я сложиш да спи и можеше да пристъпва, ако я водиш за лявата ръка, защото в нея имаше някакъв механизъм от лостчета. Остана около месец и ми се караше, защото не изписвах правилно главната буква Н, която тъкмо учехме в първи клас. Не успя да подходи към мен, не ми показваше как, а само ми се караше за неуспеха. После се върна в Губкин.
След втората година, когато се върна у дома, дълго време аз и брат ми не отчитахме присъствието му в определени ситуации. Спомням си една случка, когато искахме да излезем на играем навън. Влязохме в кухнята, където бяха майка и татко и в един глас казахме:
- Мамо, може ли да излезем да играем зад блока?
Татко се ядоса и ни се накара, че не го зачитаме като баща, тъй като отиваме при двамата, а питаме само мама. Просто в продължение на две години бяхме се научили да питаме нея, а него да го няма. Отне ни време да свикнем отново, че татко е у дома.
После настана един период, в който с татко беше интересно и хубаво. Аз бях 8-12 годишна, брат ми е с две години по-малък от мен и татко вече знаеше как да играе ролята на баща на толкова големи деца. Научи ни да караме колелета, научи ни да плуваме. Направи ни прашки, с които стреляхме по врабчетата на село. Нито едно врабче не пострада.
На плажа и на село с татко беше интересно, въртяхме се покрай него и ни разказваше за игрите си през детството, за разни момчешки лудории. Водеше ни на реката и ловеше риба със серкме. На село той сякаш се преобразяваше, беше в свои води, макар да не беше земеделец по душа. Знаеше всичко, познаваше всеки.
Когато бях на 11 години ме приеха в Математическата гимназия в паралелка от шест човека, която трябваше да завърши гимназията за пет години, вместо за седем. Тогава се учеше до 11-ти клас, а ние трябваше да изучим материала за 5-11 клас за пет години. Татко не беше съгласен да отида. Каза, че не иска да си правят експерименти с дъщеря му. Плаках дни наред. Тогава той дойде при мен и ми каза, че не може да ми помогне, ако ми е трудно, но ще ме подкрепи, защото не иска като порасна да го обвинявам, че ме е спрял. И после винаги се хвалеше с мен колко съм умна. Винаги.
После дойде период, в който с татко ми беше много трудно да бъда момиче. С мама – също. Те просто отказваха да приемат женското в мен, което беше напъпило и търсеше пролука да избуи.
Начинът на мама беше пасивно-агресивен. Тя словесно, с поглед и с поведение порицаваше и заклеймяваше като едва ли не курвенско поведение (съжалявам за израза, но нямате представа каква злост и ожесточение струи от нея в такива моменти) всеки опит за кокетство, за по-женствено облекло. Не говоря за предизвикателно облекло, а да това да сложа пола вместо панталон.
Начинът на татко беше откровено агресивен. Той ми забраняваше да излизам (не на дискотека, аз не бях ходила никога докато не станах студентка) никъде, освен на училище и училищни дейности. Забраняваше ми да си слагам лак за нокти. Впрочем и майка ми не носеше и нямаше. У дома имаше един единствен лак, който майка спечели на новогодишна томбола в завода, лакира се с него за осми март с колежките, баща ми направи цял скандал с въпроса „За кого си се лакирала?“ и тя повече не го повтори.
Спомням си една сцена, която се случи, когато бях на 12 години. Бяхме в Кюстендил на втората от двете почивки, на които съм ходила с родителите си изобщо. (Толкова по въпроса как всички българи ходели на почивка всяка година при социализма.) Бяхме в мизерна частна квартира с дървеници. Сандалите ми се скъсаха, но в Кюстендил нямаше нищо като за мен. Купиха ми някакви чехли за баня, с които да изкарам няколко дена. След Кюстендил трябваше да отидем на село, което е до Белоградчик, и пътят ни беше през София. Там отидохме в ЦУМ да ми купят сандали. Имаше само два модела с моя номер – едните много ми харесаха, но ми купиха другите, които приличаха едно към едно на мъжки сандали. Татко не даде и дума да се издума за другите сандали, защото били… женски. В такива случаи употребяваше с критичен тон фразата „Ти ученичка ли си или си мома?“. Аз бях ученичка, при това много добра, но все пак учениЧКА, а не учениК. Защо не разбираха това?
Вметка леко встрани от темата, но не много: Когато започнах да имам цикъл, той беше безкрайно болезнен. Болезнен до степен да не мога да стана от леглото, да припадам, да лежа бледа и без сили, обляна в студена пот в пълна прострация. Първият ден беше винаги така. Налагаше се някой да ме подкрепя, ако искам да отида до тоалнетната и да ме пази да не припадна. Сега, след 30 години, вече зная, че това е признак, че на несъзнателно ниво не приемам женското в себе си. Защо ли?
***
Момичета, стана късно и ще се опитам да поспя. Ще има продължение, разбира се. Темата е важна за мен самата, защото пишейки това, осъзнавам доста семейни модели.
Засега обаче ви казвам "Лека нощ!"
- ХОРАТА, ОБЩУВАНЕТО, ДОБРОТАТА, ЖИВЕЕНЕТО И САМИ ЖИВОТ.......
. И това ми стига..... Аз съм един много щастлив човек, който ви желае поредната необикновена нова година..... Нова година винаги е символ на началото и от утре започва поредното такова. Какво ще е...... оставям на всяка една да го измисли и да го стартира! Весеко празнуване, мацки! 
Беше толкова приятно да чуя гласа и-мек и спокоен,да си побъбрим,макар и за кратко(извинявам се,за което
),беше някак зареждащо и мило Благодаря ти,Нели,че го направи❤❤❤