Из “Възможните майки”
Спомням си, да, аз си спомням
Майката и майчинството винаги са предизвиквали у мен чувството на досада, тегоба, нещо, което би трябвало да се отлага възможно най-много и няма да е голяма загуба, ако не ми се случи.
Собствената ми майка беше доста индеферентна към мен, тъй като сме много различни – в отношението към живота, в естетическия вкус, тотално се разминаваме. Аз никога не се съгласих, тя – също. Останахме така до днес, когато аз отдавна съм майка на две, вече пораснали деца. Желанието ѝ да ме натовари с вина по този повод е имало известен успех, после съм го преборвала, но остави белези. Нейното изискване да съм благодарна за всичко, което е направила (по нейните представи за добро) за мен, меко казано ми се е струвало винаги несъстоятелно. Ние нищо не си дължим. Въпреки това сега, когато е стара, болна, немощна, се грижа за нея. Не защото тя го е правила особено активно (отглеждаха ме двете ми баби), а защото вярвам в човешкото състрадание и уважавам възрастта.
С две думи – исках да съм по-далече от майка си, а от друга страна – да съм по-далече от майчинството, защото в онези години на социалистически дефицит на хапчета анти-бебе, сексът си беше като руска рулетка. Имах един аборт зад гърба на 18 – помня противното усещане, когато трябваше да моля майка си да дойде в болницата да даде писменото си съгласие. Помня болката, когато се връщах същия следобед пеша до вкъщи. Помня, че за кратко изпитах любопитство към това, което беше изчезнало – момиче или момче щеше да е, но не изпитах никаква болка по този въпрос. Исках всичко да свърши възможно най-бързо. Имах други планове за себе си, не исках семейство, деца, уют и пр. Дори след брака си, дълго време изобщо не ми минаваше през ум да раждам. Минаха години и близки, роднини и родителите ми решиха, че не мога да имам деца…
Така.
Животът си има своите изисквания. Ето ме пет години след сватбата бременна. След година – пак. Третия път направих аборт, въпреки нежеланието на съпруга ми – нямахме възможност да гледаме три деца, а и с две бях разбрала какво изсмукване на силите е. Защото, въпреки безоблачните бременности, след раждането на децата, видях колко енергоемко е гледането им, особено в постсоциалистическа България, по време на безкраен преход. Особено, ако искаш да ги отглеждаш нормално, да им обръщаш внимание, да четеш приказка всяка вечер, да си ги гледаш, а не ги оставяш на баба и дядо, ако не е извънредно наложително, да ги водиш на пиано, английски език, ски, балет, на почивка на море и на планина, да ги водиш после до училище и да ги взимаш, защото подлезът е руина, да се занимаваш с тях във всеки миг докато са будни, да те смачква битът, който не свършва, да не загубиш желанието да устоиш да четеш и пишеш след десет вечерта до два-три-четири часа – твоето време.
Не знам още дали съм успяла с това да възпитам добре децата си (май не успях много), да им покажа колко голям и шарен е светът, да ги направя добри хора, да им дам хляб в ръцете – те все още следват, лутат се много, разочароват ме с глупостите, които вършат от време на време, но пък знам, че съм посяла в тях свободата. Знам, че моето време свършва и затова съм доволна, че успях да се съхраня и да продължа да работя, резултатите са налице.
В един свой текст писах, че дъщеря ми ме води за ръка. Беше малка, усетих го за миг. Кой знае дали е/ще е така, но веригата не е прекъсната, надявам се поне… И още нещо, което ще помня с почуда от времето, когато децата ми бяха бебета и малки: спокойствието – усещането, че макар да не можеш да мръднеш, целият свят е с теб, вселената е наоколо и не те интересува друго. Но то е за кратко, както всички хубави моменти.
Ненавиждам разлигавеното писане за това какво било майчинството, как преобразявало, колко важно било за жената. Майчинството, раждането, децата, отглеждането и пускането им в света са по-често убийствен труд, безсъние, страдание, тревоги, но са част от живота, едно от многото други неща, които жените правят, така че не ми се иска да им придавам изключително значение. Просто да се свърши както трябва.
Избрах да повторя заглавието от книгата на Марчело Мастрояни, не само защото я харесах (естествено и актьора), но и заради две изречения от първата страница: „Спомням си алуминиевото тиганче с липсваща дръжка. Майка ми ни пържеше яйца.” Ето така – обикновено-необикновено – бих се надявала да си спомнят децата ми за мен.
[img]
http://www.public-republic.com/wp-conte ... gata_7.jpg[/img]
, което много ме затруднява и затормозява в забързаното ни ежедневие... както и да е. Когато готвя - готвя, и не мога да водя и участвам в смислен разговор 
Тъпо, но факт! Когато приказвам пък, трудно мога да си наложа да правя нещо друго, примерно да мия чинии или да суша косата на детето или каквото и да било 
, затова влезнах тук да се похваля мъничко 
- успях да готвя и да разказвам Пепеляшка на Алекс едновременно - като хубавото в тази история е, че и манджата ми стана супер, и приказката я разказах увлекателно и с детето много се забавлявахме 
Добре ми е. Справих се. Зная, че вероятно някой ще си каже като ме прочете - "Тая пък! Какво толкова 
Хиляди неща са по-трудни от това..." Но важното е, че аз се чувствам екстра, по-силна, по-оправна, по-можеща отпреди. Благодаря за вниманието 
! Радвай се на успеха си и продължавай да се упражняваш 
. 
