Реших тази вечер даа кажа стоп-влизам и първото нещо,което виждам е пост от Деси.Деска.....добре дошла отново тук,тооолкова много липсваше,с постовете си,с думите,с енергията....Много се надявам да чета все по-често неща от теб
та....тук съм.Не знам дали ще успея да си събера мислите и да се опитам да структурирам правилно нещата,но ще опитам.Целият този хаос в мислите ми аз лично отдавам на напрегнатотот ежедневие,но аз съм си аз и който иска ме разбира,който не иска....ако иска.....
Това,което искам да ви разкажа е много тъжно,за което предварително ви се извинявам страшно много,но много искам да го споделя с вас и да чуя или усетя емоцията ви...може би нещата само за мен са така,но да видим.Ще ви го предствавя поред...
Имам моя много близка приятелка,която много обичам и винаги ми е била пример за семейни традиции,обич,топлина между тях(те са 2 дъщери на по 30-тина години,със семейства и техните родители,майка им и баща им).С майка си е много близкаи няма как да е иначе.Представете си 50 годишна жена,винаги поддържана и не в онзи кифленски стил,а като истинска дама,съвсем лек грим,винаги елегантно облечена и невероятно топла и всеотдаваща усмивка.Тази прекрасна дама ме е прегръщала по-топло и от майка ми(колкот и странно да ви прозвучи) въпреки,че се виждахме по празниците и чат-пат по време на обедните почивки,тя ми носеше някаква топлина и успокоение.
Миналата година,Септември месец и откриха...рак.Чери,знам,че теб може би най-много ще те заболи да го прочетеш,но не това е целта ми и от все сърце те моля да ми простиш...Та....всички бяхме в шок,още повече,че преди 3 годидни баща и умра от същото нещо,точно за 2 месеца.Моята приятелка някак се затвори в нея,или по-скоро цялото това напрежение и всички грижи я отдалечаваха от нас-ние сме 4 момичета,които често се виждаме.Ние разбира се усещахме,че не и се споделя и уважихме това решение.
До 14 Януари,когато научих,че я няма вече.Научих на улицата,докато вървях по работа и беше такъв звучен шамар,че буквално ми се зави свят.Не знаех какво да кажа,какво да мисля,какво да чувствам....нищо и не исках да знам,честно.
В деня на погребението бяхме до нея,толкова много хора дойдоха да се спогуват с нея,дори не можах да повярвам.Тя е докоснала всеки един от тях по някакъв начин и това го знам със сигурност.Не знам дали вярвате,но много пъти съм ви казвала,че някак усещам и виждам някакви неща...Признавам си тогава нямах сили да я погледна,исках да я помня прелестна и усмихната.Но през цялото време усещах все едно ми се кара и ми акзва"Стига,спрете да ревете,стига.....чувах само това стига,спрете....беше ужасно,и колкото и да исках не можех.....много плаках,още ме боли.Няма да забравя съпруга и....колко нежно се наведе над нея и говореше....никога няма да ги забравя....
та........съжалявам ако съм ви натъжила,но както казах не това е целта ми.
От този ден нещо се обърна в мен.Осъзнах колко малко време обръщаме на любимите си хора и не в онзи смисъл да прекарваме време заедно,а да си доставяме малки радости по един или друг начин,да обръщаме внимание и на себе си,да се грижим за себе си все едно сме единствени и само ние имаме значение,защото живота е прекалено кратък и ако не обичаш себе си,няма как да даваш любов и на хората около теб.Осъзнах,че нее вярно,че хората помянт само лошите неща,напротив,помнят някакви мигове,дори чати от мигове,които са ни накарали да се усмихнем,помним миризми,гледки,допири...Бях изпаднала в някаква дупка,казват заради рождения ден,но това ми помогна даа резбера,че винаги ще има такива моменти на отчаяние,на тъга и на неудовлетвореност,но е много важно възможно най-бързо да излезем от там и да се опитаме да променим нещо,да обичаме и обгрижваме хора,които ги е грижа за нас,да показваме чувствата си,дори да бъдем наранени,но може и да ни обикнат още повече,нищо не се знае.Да извадим повече себе си навън,отколкото навътре.Да си сложим хубав лак,да оправим прическата си,да сложим малко грим и да се понагласим,дори когато слизаме до магазина и никога да не забравяме да се усмихваме,колкото и тривиално да звучи.
Знаете ли какво направих-един експеримент.Когато някой влизаше в офиса,казвах с монотонен тон и някакъв вид оттегчение да седне и да изчака,докато привърша работата,която имах,като дори не ги поглеждах-без значение дали беше мъж или жена.Всички хора,абсолютно всички отговаряха нервно и заемаха отбранителна позиция..и сядаха на дивана.След не повече от 30тина секунди аз отмествах поглед от екрана и ги поглеждах в очите и се усмихвах по-възможно най-милият и добронамерен начин и питах с какво да помогна.И знаете ли какво,въпреки маските,които носим аз веднага виждах как погледите им омекваха и те също се усмихваха...Е,имаше някои доста по-упорите,но нямаше човек,по време на моя кратък експеримент,който да не излизаше усмихнат от офиса и това ме разби...За пореден път доказах на себе си,че нещо толкова малко може да промени всичко.
Даааа,със сигурност ви оттегчих с моите размисли напоследък,но имах нужда да го споделя с вас,и не за да се опитвам да ви казвам как да живеете и какво да правите,о нее,това е толкова лично и индивидуално,а просто за да ви открия нещо,което мен много ме докосна.
Ох това е най-дългият пост в живота ми сигурно
,че и продължава....
Иначе вкъщи все една и съща,малката учи присъствено,каката вкъщи,но се справят.Майка ми все по-често започва да губи равновесие,днес отново е паднала.Добре че Анджи е била вкъщи,тъй като тя сама не може да стане.Но се надявам да е временно....
Аз съм с нова колежка,разбираме се прекрасно имаме сходни вкусове за много неща иобичаме любовни романи
Ами това е мили мои,надявам се още веднъж да не съм ви натъжила,или ако съм даа ми простите,защото искренно не е това целта ми....
