Благодаря за пожеланията, момичета! Аз вчера имах мнооого шеметен ден в най-хубавия смисъл. Обадиха ми се сто човека, беше слънчево... Освен това похарчих доста парички само за себе си
Имам наистина много събрани впечаления от пътуването из Анадола и много за разказване. Опитвам се още да осмисля някои неща. Най-вече това как е възможно да сме толкова еднакви с турците и същевременно Турция толкова да се различава от България?! Погледнато на нивото на отделния човек в Кастамону открих хора, които са не просто много подобни на нас, а са същите в много отношения, най-малкото като исторически наследена култура - типичната анадолска къща от 18-ти и 19-ти век е АБСОЛЮТНО същата като типичната наша възрожденска къща, типичните храни за Анадола се оказаха (е, това донякъде го очаквах) баница, туршия, пълнени чушки с кайма и ориз, бяло саламурено сирене, традиционното алкохолко питие - ръкъ - прилича на узо (според тях узото прилича на ръкъ), но се замезва с пъпеш и сирене. Очаквах гостоприемство, тъй като знаех, че това е в културата на турците, а също и част от порядките в ислямския свят - гостът е свещен. Гостоприемството, което очаквах обаче беше такова, каквото срещнах в Истанбул - протоколно-служебно някак си. Гостоприемството, което видях в Кастамону, беше различно - топло и искрено, по-скромно като материален израз, но много човешко. Двамата ни основни "домакини" бяха една жена на около 40 год., наполовина египтянка, и едно момче на около 25 год., което се оказа... фен на Азис. Да, знаеше песните му наизуст и ги пееше на чист български, без да знае какво означават думите, които пее. Беше радостен, че най-накрая срещна някого, който може да му ги преведе на английски.

Тези хора не просто ни водиха из града и университета (пътуването беше служебно), а споделяха с нас своят начин на живот на фона на града и униветситета. Това в космополитния, красивия, но и претрупан, в еклектичния, но търговско (че чак търгашеско) ориентиран Истанбул не може да се види. В Истанбул може да се влезе в синята джамия (и го направих), но там туристът влиза заедно с други туристи от цял свят и дори да има екскурзовод, който да просвети туриста за това какво вижда, за туриста не-мюсюлманин това е една голяма и внушителна религиозна сграда, облепена отвътре със сини плочки. По-интересно ми беше да вляза с двамата ни домакини в малка и не чак толкова стара (на около 150 години) джамия в Кастамону, където жената покри с шал косата ми, влязохме в джамията така, както влизат нейните обичайни посетители - жителите на Кастамону, видях ги действително да се молят... И тогава разбрах разликата! Тези двама абсолютно съвременни и модерни във всяко отношение хора, работещи в университет, знаещи езици и пътуващи по света, независимо един от друг в разговорите ми казаха почти едно и също нещо - не е толкова важно дали като чуеш езана отиваш в джамията за молитва (впрочем докато ни возеше с колата си, младото момче спря радиото и замълча по време за езана), по-важно е дали твоята вяра живее в теб, във всеки твой дъх, във всяко твое действие, във всяка твоя мисъл. По-важно е, изпълнявайки ежедневните си дейности, преди да посегнеш да свършиш нещо, да помислиш дали то произтича от твоята вяра или е в разрез с нея. Не зная дали разбирате колко е съществена тази разлика! Аз преди си мислех, че те са мюсюлмани по начина, по който ние сме християни (имам предвид масовия случай, а не вярата на всеки един от нас конкретно), а разликата е в името на бога и в религиозните ритуали и институцията, която ги ръководи. Масовият случай у нас е християнство по културна и историческа принадлежност, а не по дълбоко религиозно убеждение. Повечето българи (а и много от хората в целия християнски свят) спазват избирателно някои християнски традиции, може би дори искрено вярват, но колко хора познавате, които преценяват всяка своя мисъл като християни и живеят християнски с всеки свой дъх? Разликата се оказа голяма, поне за мен. Те не са мюсюлмани по начина, по който ние сме христини. Разликата не е в това какво конкретно проповядват двете религии, тъй като ако човек си направи труда да проучи по-сериозно философията на исляма и на християнството, ще открие, че съществена разлика няма. Разликата е в степента, в която религията определя живота и възгледите на хората. Колкото повече дни минават от тогава, толкова повече осъзнавам, че това е едновремнно красиво, но и много страшно. Красиво е тогава, когато става въпрос за
вяра. Човек може да вярва в какво ли не - в природата, във вселената, в Христос, в Аллах, в Буда, в науката, в слънцето - няма значение. Вярата му е истинска тогава, когато той живее всеки ден, всяка минута, всяка секунда, секи миг с нея. Ако аз вярвам в любовта, значи всеки мой поглед към хората ще носи посланието любов, всяка моя дума към вас ще предава въбрацията любов, всеки удар на сърцето ще излъчва енергията любов. Всяко "Добър ден" към непознат човек ще носи частица любов. Същото е с вярата във всичко. Това е абсолютна красота! Страшно е, когато става дума за
религия. Религията често се бърка с вярата, но религията по своята същност е
институция, а всяка институция е преди всичко социален феномен - тя съществува в обществото и играе регулираща обществените отношения роля. Казано по друг начин ролята на институциите е да упражняват контрол върху хората. Това може да бъде казано и по по-мек начин - да регулират обществните процеси, да координират усилията на обществото, наречете го както искате. Всяка институция е средство за контрол в своята същност. Такива средства са полицията, училището, здравната система, семейството, религията и държавата. Ролята на училището като институция не е да образова децата и младите хора, а да упражнява обществен контрол - да формира определени и еднакви нагласи и да ангажира и канализира времето и енергията на младите. Образованието е нещо различно, то може да бъде получено по хиляди различни начина - от родителите, от индивидуални учители, в школи, от най-големия учител - самия живот. Училището обаче е институция и тя канализира и контролира - следи присъствие/отсъствие, бележки, степени, дипломи... дали проследява НАИСТИНА какво си научил ДА ПРАВИШ? Здравната система следи дали сме ваксинирани като бройлери, контролира и канализира, дори репресивно ни принуждава да се ваксинираме "за наше собствено добро". (Впрочем темата е много болна за мен - личната лекарка ме преследва да ваксинирам Вили с две ваксини, всяка от които поливалентна, а едната от болестите в едната ваксина - рубеола - Вили е преболедувала още на две години! Искат да я ваксинират срещу болест, от която тя никога не може да се разболее дори според собствената им наука!?! Зори, споделям възгледите ти за фалшивите бележки - нямам скрупули, че това е измама или нещо лошо - от това действие на цялата планета няма нито един наранен човек.) Хм, отклоних се от темата или по-точно я погледнах по-цялостно. Исках да кажа, че високата степен, в която религиозната институция присъства в живота на хората за мен е плашеща, защото това означава висока степен на контрол върху обществените нагласи. Всъщност високата степен, в която коя да е институция присъства в живота на хората за мен е плашеща по същата причина. Не зная дали сте се замисляли, че с времето такъв тип институционална намеса се усилва - всички т.нар. контролирани професии са реално институционално зависими - за да станеш лекар, архитект, адвокат се изисква принадлежност към определена институция. Такова изиксване има и за одиторите например. На пръв поглед това е за добро - така се гарантира на хората, че тези, които оказват определени услуги са правоспособни, компетентни и няма да им навредят. Знаете ли обаче, че има институционално регулиране и за... фризьорите? КОЛКО точно могат да ни навредят те със своята некомпетентност? Знаете ли колко - петнадесет сантиметра коса, ето колко. Все пак това е сериозна обществена опасност. Не ме разбирайте погрешно, контролът не винаги е нещо лошо. Аз например контролирам децата си (и семейството беше сред институциите, нали помните) и никой не ме е убедил досега, че това е лошо. Контролът е просто инструмент, той може да послужи за всичко. С химикал може да се пише поезия, а може и да се пишат цинизми в тоалетните. Тук е същото.
Исках да разкажа още нещо - колко е различна Турция от България. Никъде не видяхме олющени фасади дори на старите сгради. В Кастамону 150 кв. м. се води за малък апартамент, а по-малки просто няма. Семейство от трима или четирима живее средно на около 200-250 кв.м. Навсякъде се строи, но знаете ли как - новте жилища са в изцяло нови квартали на нови терени, сградите са еднотипни наистина, но никак не са грозни, кварталите са с цялостно единно планиране и се изграждат с изцяло завършена инфраструктура - кабели, тръбопроводи, места за паркиране, площадки, детски градини... След завършването на строителството и преди да започнат да се обитават, новите квартали се... озеленяват. Единственият недостатък е, че дърветата първоначално са фиданки и кварталът не изглежда чак толкова зелен, но това е само временно. Пътят до Кастамону се отклонява от магистралата Истанбул-Анкара на около 170 км. от Кастамону и през тези 170 км. е натоварен не повече от пътя Бойчиновци-Монтана, но има по две ленти във всяка посока, а насрещното е отделено с мантинела - нещо като магистрала без аварийната лента. Където не е такъв, се прави в момента, навсякъде се виждат пътностроителни машини и се работи по... европейски програми и с европейски пари. Впрочем магистралата там има три ленти. Университетът на Кастамону се строи в момента с държавни пари като на 25 декара има вече изградени 7-8 сгради, но се строят още толкова - по една за всеки факултет, лаборатории, има футболно игрище и игрище за тенис, спортна зала, а ще има и басейн. Това ще бъде истински кампус. На кабинета на един асистент би завидял нашия декан. Такива инвестиции в образованието се правят в още много градове в Турция. Не казвам, че всичко е розово. Всичко обаче говори за едно - държавна политика, гледаща напред в бъдещето, а не до следващите избори и до следващата далавера. На всичко това брат ми даде прекрасно обобщение - "Може да сме живели заедно с тях пет века, но през това време те са управлявали империя и са се научили да мислят държавнически и в перспектива, а ние сме били просто населението, което оре нивите."