Ах, колко възвишено!...(време за поезия и велики мисли!)

[Kleo]

Нека ви поздравя с едно стихотворение на Павлина Соколова, нарича се

ПРЕДКОЛЕДНО

Мили Дядо Коледа,
Всъщност... бях добра.
Може би заслужих много чудеса.
Списъкът ти зная, че е пак препълнен,
и ще разтоварваш чак докато съмне...
Но... тази китара, дето много исках
замени я! С вяра. И с любов наплискай
всеки който ходи мрачен по земята...
Също много искам радост за децата
дето нямат дом, родители, играчки...
Нека ги прегърне /поотделно, всички/
някой, който може обич да раздава.
Сътвори им чудо! Те го заслужават!
Събуди Надеждата, нека да я има
та да не поглеждат тъжно тая зима...
Гладните стопли ги с малък жест човечен,
и махни веригите дето все ни пречат
да намерим смисъла в тупкането вляво,
да прегърнем ближния, да ни стане бяло...
И да си простиме всички греховете,
да си подадем във тъмното ръцете...
Още много, много... да напиша мога...
но ще спра дотук, и ... просто ... ще се моля.

Мила ми Павлина,
четох... Натъжи ме.
Мило е, че помниш още мойто име.
Храброст е, че вярваш още в чудесата...
Затова писмото... аз на Бог ще пратя!

... ... ...

А колкото до мен - аз не вярвам в Чудеса, аз РАЗЧИТАМ на тях!!!

... ... ...

[Kleo]

С последната снежинка на Декември,
стопява се и моето мълчание.
Годината търкулна се във времето.
И аз със нея. Нямам оправдание.
Делях на две усмивки и надежди,
а болките ги кътах надълбоко.
Едничко исках. Само глътка нежност.
Разбрах, че искам прекалено много...
И рекох си – поне да подредя
душата си – килер със чужди вещи,
сред цялата претрупаност в света,
на мен да ми остане само нещо,
което да е мое, да си струва,
да бъде светлина във мойте мисли,
да бъде във сърцето – съществуване,
да почна отначало. Но на чисто...
Изхвърлих всичко. Нищичко не взех.
Годината си носи всичко с нея.
В последната снежинка се заклех
оттук нататък просто да живея.

Мира Дойчинова- irini

Харесвам ли се?

Харесвам ли се?... Много сложен казус.
Със сигурност съм крайно непривична.
Светът бездруго пълен е с омраза,...
така че твърдо смятам да се заобичам.
Недей ме обвинява в егоизъм.
Съдбата ми изобщо не е лека.
Раздадох и последната си риза
във опити да разбера Човека.
И ето ме – свободна като просяк.
Харесвам ли се?... Много при това!
Щом винаги със себе си ще нося
вързопчето на своята душа.

Мира Дойчинова - irini

Без съмнение

Навярно бил е друг живот,
във който съм изгубена.
Направих пълен оборот....
И си възвърнах думите...
Научих се да оцелявам лесно
отвъд типичната чувствителност.
И казах смело: „Не е честно. Не вярвам във измисленост.”
Самичка ще изписвам дните си, тъй както най-умея.
Бездруго никой не попита дали въобще живея,
дали светът ми беше дом, във който да се връщам.
Нощта пророни звезден стон, че всичко се обръща,
омраза става на любов, лъжата не е важна.
Навярно бил е друг живот.
Във този съм безстрашна.

Мира Дойчинова - irini

[Kleo]

ВИНО И ЛЮБОВ

Виновно ли е виното червено,
че ти си слаб и бързо те напива?
Една жена в легло на друг отива,
когато у дома й е студено.

Една звезда над дявола изгрява,
когато ангела дообър не я разбира.
Една любов любов при друг намира,
когато недолюбена остава.

Пр.: - Вдигни очи, вдигни глава -
жената вечна кръчма е, човече.
Изпий при нея и това,
което някой е забравил вече...

Това мъжете силни не забравят
дори и сред житейските задачи -
че вино и жена изневеряват,
когато нямат истински пиячи!

Евтим Евтимов

Няма да плача, обещавам, няма да плача...

Плача.

[img]http://jenajena.blog.bg/photos/14423/or ... ve_128.jpg[/img]

[Kleo]

ОДА ЗА ЖЕНСКИТЕ СЪЛЗИ

Тя плачеше, когато я дърпаха за плитките.
Когато момчетиите замеряха с прашка птичките.
Когато до полуда в едно момче се влюби.
Когато жива се оплака, защото го изгуби.
Тя плачеше, когато остава сама.
За старите си кукли, за мама, за дома.
Когато се омъжи, очите си изплака.
Когато го изпращаше и срещаше на влака.
Тя плачеше, когато раждаше в щастлива болка.
Не мислеше защо, ни питаше и още колко.
И продължаваше да плаче над болните деца.
За хората без покрив и тези без сърца.
Тя плачеше, когато децата отлетяха
и къщата и дворът смъртоносно опустяха.
Когато се завръщаха, пак плачеше - щастлива.
И тайно, тихо плачеше, когато си отиват.
А после плака гордо, когато стана баба.
От болка - че ставаше по-немощна и слаба.
Тя плачеше, когато оплакваше мъжа си.
Преди да го последва, през сълзи каза на сина си:
- Е, сине, поплачи си, но знай: Аз съм много щастлива жена,
защото съм имала шанса да плача за всичко това!

Автор - Мадлен Алгафари

[Kleo]

Любовен термометър, блогът на Марин Тачков

[Kleo]

МОЯТА МОЛИТВА

"Благословен бог наш..."

О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже -
мен в сърцето и в душата...

Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове;

не ти, който си направил
от кал мъжът и жената,
а човекът си оставил
роб да бъде на земята;

не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
мойте братя сиромаси;

не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само със надежди голи;

не ти, боже на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!

А ти, боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!

Вдъхни секиму, о, боже!
любов жива за свобода -
да се бори кой как може
с душманите на народа.

Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!

Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!...

Христо Ботев

[Kleo]

[Kleo]

ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.

"Обесването на Васил Левски" е последната песен на Ботев. Създадена е вероятно към края на 1875 г., защото не е включена в "Песни и стихотворения". Напечатана е в "Календар за 1876 година" под образа на Васил Левски.


Дякон Васил Левски

О, Майко моя, родино света!
Защо тъй горко, тъй скробно плачеш?
Гарване и ти, птицо проклета,
над чий там гроб тъй грозно грачеш?

О, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня;
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня!

Плачи! Там близо до град София
вида аз стърчи черно бесило.
И твоят един син, Българио,
виси на него... Със страшна сила.

Зимата пее свойта зла песен.
Вихрове гонят тръни в полето
и студ, и мраз – плач безнадежден!
Навяват на теб, теб на сърцето!

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в мъглата;
старци са богу молат горещо,
жените плачат, пищат децата!

Умря той вече! Юнашка сила
твойте тиране скриха в земята!
О, майко моя, родино мила,
плачи за него, кълни съдбата!

Това е първият вариант на стихотворението "Обесването на Васил Левски". Публикуван е във в. "България", г. I, бр. 22 от 12 август 1876 г. Окончателният вариант на стихотворението е излязъл в "Календар за 1876 година" под образа на Васил Левски, а след това е публикуван е в "Съчинения на Христо Ботйов" под ред. на Захари Стоянов, С., 1888, с. 43.

[Kleo]

СТАРИЯ МУЗИКАНТ

Все там до моста приведен седи,
тегли полекичка лъка,
а над главата му ревностно бди
черната старческа мъка.

Бурно край него живота кипи
в грижи и горести вечни
и пъстроцветните шумни тълпи
все тъй са зли и далечни.

Привечер. Спуска се траурен здрач,
ситен снежец завалява,
спира цигулката горестен плач -
стареца немощно става.

И прегърбен той пристъпя едва,
спира се тук-там и стене,
шепнат му злъчни, невнятни слова
зимните вихри студени.

Там - от скованата в мраз висина -
мигом през тънкия облак
хвърля му поглед печална луна,
фосфорно бледа и обла.

А зад гърба му пристъпя Смъртта,
кървава и многоръка,
и по цигулката старческа тя
тегли полекичка лъка.

Христо Смирненски

[Kleo]

Момичето, което ми постла легло

По пътя ме застигна мрак
планински вятър, силен мраз
замрежи всичко ситен сняг
и без подслон останах аз.
За щастие във моя случай
една девойка ме видя
и мило в своя дом
приют за през ноща ми даде тя.
Дулобоко й благодарих
за нейното добро дело
учтиво й се поклоних
с молба да ми даде легло
Тя с тънко ленено платно
легло във къта ми постла,
напълни чашата с вино
и "лека нощ" ми пожелал
Когато до самия праг
със свещ в ръката тя дойде
девойката замолих аз
възглавница да ми даде.
С една възглавница в ръка
се върна тя при мен завчас
със таз възглавница така
я взех в прегръдките си аз.
Тя трепна в мойте ръце
и каза като в мен се сви:
-О, ако има в теб сърце
моминството ми запази
Тя бе с коси от мек атлаз
и бяло като крин чело
с уханни устни беше таз
която ми постла легло
Бе хладен нежният й крак
и кръгла меката и гръд
две малко бели преспи сняг
навени в този таен кът
Целувах милото лице
косите й от мек атлаз
и тъй с момичето в ръце
във сън дълбок потънах аз
И пред разсъмване почти
за път когато бях готов
-О, ти-озлочести ме ти
ми каза моята любов
Целувах скъпото лице
очите пълни със тъга
и каза" Тези две ръце
ще ми постилат от сега!"
Тогава тя иглата взе
и дълго щи през този ден.
Сама до хладните стъкла
тя риза шиеше за мен
Години има от тогаз
бледнее бялото чело,
но все по скъпа ми е таз
която ми постла легло...

Робърт Бърнс

[Kleo]

ВЯРА


Ето – аз дишам,

работя,

живея

и стихове пиша

(тъй както умея).

С живота под вежди

се гледаме строго

и боря се с него,

доколкото мога.



С живота сме в разпра,

но ти не разбирай,

че мразя живота.

Напротив, напротив! –

Дори да умирам,

живота със грубите

лапи челични

аз пак ще обичам!

Аз пак ще обичам!



Да кажем, сега ми окачат

въжето

и питат:

"Как, искаш ли час да живееш?"

Веднага ще кресна:

"Свалете!

Свалете!

По-скоро свалете

въжето, злодеи!"



За него – Живота –

направил бих всичко. –

Летял бих

със пробна машина в небето,

бих влезнал във взривна

ракета, самичък,

бих търсил

в простора

далечна

планета.



Но все пак ще чувствам

приятния гъдел,

да гледам как

горе

небето синее.

Все пак ще чувствам

приятния гъдел,

че още живея,

че още ще бъда.



Но ето, да кажем,

вий вземете, колко? –

пшеничено зърно

от моята вера,

бих ревнал тогава,

бих ревнал от болка

като ранена

в сърцето пантера.



Какво ще остане

от мене тогава? –

Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

И още по-ясно,

и още по-право –

миг след грабежа

ще бъда аз нищо.



Може би искате

да я сразите

моята вяра

във дните честити,

моята вяра,

че утре ще бъде

живота по-хубав,

живота по-мъдър?



А как ще щурмувате, моля?

С куршуми?

Не! Неуместно!

Ресто! – Не струва! –

Тя е бронирана

здраво в гърдите

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

Няма открити!

Никола Вапцаров

из "Моторни песни"