Ах, колко възвишено!...(време за поезия и велики мисли!)

[Kleo]

ПЕСЕН НА ПЕСЕНТА МИ


Най-сетне ти се връщаш, блуднице несретна,

с наведена глава -

при мене, тук, в самотност неприветна.

Надире не поглеждай с тъмните слова

на уплах и тревога -

аз всичко знам...

Но знай и ти: умряха там

и дявола, и бога.



Ела при мен. Ела у мен. Кажи ми:

къде не беше ти, къде не бях

подире ти и аз?

Зигзаги вред неуловими...

Къде от ревност не горях

и в летен зной, и в зимен мраз?



На труженик ли дрипав, гладно леден,

в прихлупената изба ти не бе -

и него ли, кажи, не лъга, беден,

за празник, въздух и небе?

В полето ли при селянина груби

не беше ти,

край него дни ли не изгуби,

сама осмяла своите мечти?

Из дебрите на тъмните балкани -

посестрима хайдушка - и над гроб

ти сълзи ли не рони, великани

оплакваща наравно с жалък роб?

И пред развратница ли с просешка боязън

за поглед и усмивка не рида,

и пред невинността ли дума на съблазън

безсрамно ти не шепна,

без срам остала навсегда!



И ето че се връщаш уморена,

изплашена, отвърната, сломена.

...Уста пиянски не едни

в устата ти рубинови се впиха.

Ръце нечисти през ония дни

разплитаха, заплитаха, мърсиха

коприната на твоята коса.

В кървавите на кръвник обятия

нима веднъж се ти превива?

Разврата ли не чух невинността ти да осмива,

и невинността да те обсипва

с хули на проклятия?



И ето че се връщаш уморена,

наплашена, отвърната, сломена.

Надире не поглеждай - няма жив

на мъртъвците сред тълпата:

едни остаха там

безплътни през тишината

на спомена мъглив.



Разбойник същ, подире ти вървях

и питах аз:

какво тя мрази и обича?

Безсилен в ревност, силен в злобата си бях

и мислех аз:

какво я лъсти и увлича?

Гласа ти вредом стъпките ми заглуши.

Претърсвах аз,

претърсвах ги тогаз -

на миг пленените души.



Напразно търсих истина у тях,

създадена в лъжа и грях.

Напразно дирих и лъжата -

бог на вселената, душа в душата.

Страдание! Едно страдание безлично,

жалко, безразлично,

там негде по средата

на истината и лъжата...



И ей ме днес: погледай връх е - самота.

И те се върна, моя красота!

Че няма зло, страдание, живот

вън от сърцето ми - кивот,

където пепелта лежи

на всички истини-лъжи.

Че няма дух и няма вещ

вън от гърдите мои - пещ

на живия вселенен плам,

на цялата вселена храм.



И ти се върна! - празник ден...

Ще дъхна аз и с кървав пламък

ще пламне тук дърво и камък.

Бъди при мен - бъди у мен...

сред кървав пламък и през дим,

сред задух нетърпим,

небето в твоя поглед

дивно ще се отражава.

Душа за него ще копней!

Ти него гледай и ми пей

за хладния покой, за вечната забрава.



Сред пламъци и адски дим

ний двама с тебе ще горим,

красиви в мрачна грозота

и грозни в сяйна красота -

сред задух нетърпим,

в копнение за мир небесен,

ний двама тук ще изгорим,

ний двама с тебе, моя песен!

ПЕЙО ЯВОРОВ

из "Подир сенките на облаците"

[Kleo]

НЕ БОЙТЕ СЕ, ДЕЦА


Работиме много,

работим от сутрин до здрач.

Но хлеба е малко.

Но хлеба не стига, деца.

И ваште лица

са сгърчени вече от плач.

И ваште очи

са сухи и неми –

такива големи,

мъчително тъжни очи...

И в тех е стаен

ужас свиреп:

Хлеб!

Хлеб!



Послушайте, малки,

послушайте, мънички мои, –

така е днес,

наверно било е и вчера.

И аз, понеже нямам храна,

понеже нямам с какво,

ето на:

ще ви нахраня със вера. –



Ще дойдат години

и ний ще ги стигнем водите

ще впрегнем в бетонен ръкав.

Не ще ги изпуснем, нали?

Ще ги впримчиме здраво.

Ще им кажем:

"Така ще вървите!"

И те ще тръгнат така!



Ще имаме хлеб тогава.

Ще имаме хлеб!

И радост в очите ще имате,

мънички мои.

Имам ли аз,

то значи да има за теб,

имаш ли ти,

то значи да има безброя.



И толкова хубав ще бъде

тогава живота.

И днешната плесен

ще бъде безкрайно далеко.

Ще пееме всички.

Ще пеем, когато работим,

но радостни песни,

които ще славят човека.



И, ако случайно

и аз остарея, тогава

ще гледам от своя прозорец

далечния път,

ще гледам как вие се връщате,

бодри и здрави,

и тихо ще шепна:

"О, колко е хубав светът!"



Така и ще бъде!

А днеска оскъден е хлеба.

На вашите майки

гърдите са сухи сега.

Да хленчим – не ще ни помогнат

и хленч не ни трябва.

Но мен ме притиска

жестока, дълбока тъга. –

За вашто "сега"

е горест стаена във мен.

Ала

не бойте се, деца,

за утрешния

ден!

НИКОЛА ВАПЦАРОВ

[Kleo]

ЮНОША


Аз не зная защо съм на тоз свят роден,

не попитах защо ще умра,

тук дойдох запленен и от сивия ден,

и от цветната майска зора.



Поздравих пролетта, поздравих младостта

и възторжен разтворих очи,

за да срещна Живота по друм от цветя

в колесница от лунни лъчи.



Но не пролет и химн покрай мен позвъни,

не поръси ме ябълков цвят:

пред раззинали бездни до черни стени

окова ме злодей непознат.



И през облаци злоба и демонска стръв

черна сянка съзрях да пълзи —

златолюспест гигант се изправи сред кръв,

сред морета от кръв и сълзи.



В полумрака видях изтерзани лица,

вред зачух плачове като в сън

и жестока закана на гневни сърца

се преплете с оковния звън.



Аз познах свойте братя във робски керван,

угнетени от Златний телец;

и човешкия Дух — обруган, окован,

аз го зърнах под трънен венец.



И настръхнал от мрака на тази земя,

закопнях, запламтях и зова:

— Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!

Загърмете, железни слова!



Нека пламне земята за пир непознат,

нека гръм да трещи, да руши!

Барикаден пожар върху робския свят!

Ураган, ураган от души!...



И тогава — залюбен в тълпите, пленен

от лъчите на нова зора, —

без да питам защо съм на тоз свят роден,

аз ще знам за какво да умра.


ХРИСТО СМИРНЕНСКИ

"Работнически вестник", 2 септември 1922

[Kleo]

“Нямам мисли по себе си…”

Мира Дойчинова-irini

Публикувано на 10/09/2014

Нямам мисли по себе си. Не обичам преструвките.
Днес съм само по смелост. И по блясък в очите.
Колко щастие има във куража да чувстваш
изтървани въздишки, стигащи до звездите …
И какво, че минутите бързат и се изнизват –
във редици, под строй, или тъй, безпричинно,
и със строго мастило неотклонно подписват
онзи лист, на живота ми, в който още ме има…
Безразборно пилях всеки пясък на времето,
който уж е изтичал от невидим часовник,
а накрая оказа се, че светът ми е вземал
всички мигове с лихва, но пък няма виновник….
Затова съм сега точно колкото толкова.
Нямам мисли по себе си. И съм аз. И обичам.
Днес съм цялата смелост. Разсъблякох и болките.
И останах по блясък. Но пък той казва всичко.

източник: facebook/личния профил на авторката/

[Kleo]

АВТОПОРТРЕТ

А пък аз ли коя съм?... Ирини.
Все ме гонят едни лунностишия...
Ден да дойде и друг да замине.
Като буря съм, все след затишие!

И съм цялата аут дефиниция.
Ти не гледай, че тъй съм чувствителна!
Обвинена в безкрай неприличия, аз се сбъдвам.
Но как ли? Попитай ме... Все си търся свободна планета,
но да става за мойто живеене.
Все ме тегли към сини небета. И летя. После следва падение...
Преброявам звездите в безкрая и безспорно ми трябва луна.
А през цялото време мечтая все за твоята топла ръка...

Не е лесно да бъдеш Ирини. Все сериозно се влюбвам – до смърт!
Като всички, и аз ще премина не един измълчан кръстопът...
И ще бъда такава, Прекрасница, не че тайно сега се заричам,
но това ми се падна – за щастие: да съм себе си! И да обичам!

Мира Дойчинова - irini

ПРОСТО Я ОБОЖАВАМ

[Kleo]

С последната снежинка на Декември,
стопява се и моето мълчание.
Годината търкулна се във времето.
И аз със нея. Нямам оправдание.
Делях на две усмивки и надежди,
а болките ги кътах надълбоко.
Едничко исках. Само глътка нежност.
Разбрах, че искам прекалено много...
И рекох си – поне да подредя
душата си – килер със чужди вещи,
сред цялата претрупаност в света,
на мен да ми остане само нещо,
което да е мое, да си струва,
да бъде светлина във мойте мисли,
да бъде във сърцето – съществуване,
да почна отначало. Но на чисто...
Изхвърлих всичко. Нищичко не взех.
Годината си носи всичко с нея.
В последната снежинка се заклех
оттук нататък просто да живея.
Мира Дойчинова- irini

[YouCantCutMyWings]

И една обич стига-
но истинска
и една дума изречена-
смислена,
един поглед стоплящ-
умората,
една стъпка вярна
до моята,
един залък само
със сол и босилек.
Нищо да нямаш,
постой
и ми стига…

[Kleo]

И една обич стига-
но истинска
и една дума изречена-
смислена,
един поглед стоплящ-
умората,
една стъпка вярна
до моята,
един залък само
със сол и босилек.
Нищо да нямаш,
постой
и ми стига…

На кого е?

[Kleo]

„Един мъдър човек се приспособява към обстоятелствата, както водата заема формата на съда, който я съдържа“ - Китайска поговорка

ИЗТОЧНИКЪТ

[Kleo]

ОБИЧ

Автор: Амрита от блог.бг

Помолих за обич, помолих за мир -
да те нямам, но без да те губя,
и никога да не те получа,
защото ще те нараня.

Помолих звездите, небето,
Господ, света и себе си
да се науча да не искам
нищо от себе си и от теб.

И ето Вселената отново щедро
пълни с исканото двете ми ръце.

Понякога се чувствам
като галеник на божествата,
че позволиха в моето сърце
да бъде тихичко и мирно.

А щом поискам да гърми,
да се взривява въздуха,
да падат небесата -
мога го само с очи
и с мълчание.

Но бури не търся, заслони строя,
тихи лодки във изгрева.
Отдавна се научих да летя
и сега понякога
пътувам до Слънцето,
да си събера топлина.

Помолих се да мога да обичам,
без условия и без правила,
без притежавания и без заричания,
без търсещи ръце и молещи уста,
за да позная всъщност Любовта,
каквато тя е истинска.

Някои още вярват, че това е самота,
аз отдавна знам -
това е Господ, Вселената, Света...

... Просто да живеем, изпитвайки радост от това, че можем не просто да обичаме, а да бъдем обичта. ...

Източникът - 5 години по-късно - За любовта ... и за умението на сърцата ни да обичат... и още нещо!

[youtube]OE-wzYPdO78[/youtube]

[Kleo]

МОНЕТА

За N-ти път сърцето се поряза.
Претръпнало, заплака без сълзи.
Едно парче от счупената ваза
започна по душата да пълзи.
Раздираше безжалостно остатъка
от капките на моето доверие...
Не знам защо от болка не заплаках.
Навярно вярвах в старо суеверие,
че счупеното - щастие довежда,
или пък, щом проливен дъжд вали -
изгрява после слънчева Надежда...
Наивна оптимистка съм, нали?
Сега лети във въздуха монета
наместо мен решение да вземе...
Дано от някой гарван бъде взета!
... Аз вече знам какво да предприема.

ПАВЛИНА СОКОЛОВА