Прочетох поста на Ася, докосна ме, развълнува ме - Ася - страхотно си го написала, от душа и сърце
! Исках да пиша по-рано, но някак не ми остава време да си събера мислите.... Съгласна съм с всичко което прочетох, и за вината, и за това как трябва да живеем с нея, да приемаме нещата такива, каквито са. Това се опитвам да правя и аз - да приема себе си, с чуствата и мислите си - не винаги добри, благородни, спокойни, и да продължавам напред ежедневно. Да, слаба съм, лоша съм, нямам търпение, викам, чуствам се отегчена, изморена - такава съм. Не винаги, разбира се - както винаги черното върви с бялото, нервите с радостта, слабостта със силата. Мога да кажа, че почти съм се преборила с чуството за вина, което изпитвам спрямо детето си. И въпреки това не отделям достатъчно време за себе си, не се записвам на йога (а искам), защото това означава да прекарвам по-малко време с нея. Глупаво е, знам, но го правя не защото се чуствам виновна, а защото просто искам да си прекарвам времето с нея. Дори когато ми тежи. Сигурно запълвам някакви празноти, кой знае.... Всъщност знам, но няма смисъл да го коментирам сега
.
Колкото до това, което е писала Вихрогончето - не помня да съм се чуствала несигурна когато Яна беше бебе - нямах никакъв опит, но въпреки това не съм била несигурна. Ужасно много се дразнех от всякакви допускания (най-вече от по-възрастни роднини от женски пол
), че може би не се справям добре с нещо. Знаех си, че се справям добре
. Сигурно ми е някаква черта на характера от преди
, по принцип не изпадам в големи дилеми, поне не за дълго време
. Което пък ме води до други мисли - по мои наблюдения върху мен си и върху други познати, човек не се променя кой знае колко като стане родител. Родителството не го прави автоматично по-умен, мъдър, спокоен, щастлив, обичаш, доброжелателен и т.н. Мисля, че детето не може да ни вкара в равновесие, ако не се намираме в такова, не може да ни направи щасливи, ако сме били нещастни. Или поне не за постоянно - след време пукнатините, които си носим вътре в себе си, пак се проявяват. Само дето не можем да се отдаваме спокойно на самосъжалението си, защото трябва да се грижим за някой друг - ето ни още една причина за дискомфорт и лошо настроение. Много ми харесва какво си е написала една приятелка в един интернет профил - намери слънцето в себе си и винаги ще бъдеш огрян от светлина
.
За да станем по-мъдри, по-търпеливи и от всичко по-, трябва да се стремим съзнателно към това. Всеки го прави по различен начин - някои говорят, други размишляват, трети четат подходяща литература (като мен
), четвърти действат с проба-грешка. Но си мисля колко е наивно да мислим, че едно дете ще ни реши екзистенциалните проблеми
, да не говорим, че детето не е наша собственост и е нечестно да го натоварваме с такава отговорност.