Позволих си лукса 2019 да бъде една непланирана година. Нямах никакви цели. Никакви амбиции, нищо за постигане. Позволих ѝ да бъде като поток, който минава през мен, а аз да го усещам и следвам. Забавлявах се донякъде да отговарям с „Нищо“ на въпроса „Какво правиш сега?“. Често чувах „Блазе ти“. Не знаех, че толкова много хора тайно си мечтаят точно за това – да не правят нищо.
Разбира се, не е съвсем като да не правех нищо. Само не се съобразявах с цели, които да постигам. Правех някои от онези неща, за които винаги съм си казвала: „Някой ден, когато имам време, ще направя това и онова“. Но далеч не всичко. Оказа се, че голяма част от нещата, които съм си мислела, че ще правя, също са били илюзия или в графата: „Някой ден, когато имам много пари“. Този „някой ден“ още не съм го изживявала.
Позволих си да се събуждам, когато се почувствам будна, а не под напора на алармата на телефона. Позволих си да пия кафето си бавно и с наслада, докато общувам единствено със себе си. Да си приготвам закуската дълго и старателно, а след това да изляза на разходка. Да решавам какво ми се прави днес, без задължителния списък с отмятане на неотложни задачи.
Е, имах си месечен списък с разни задължения, но той не надвишаваше цифрата 16 и често не успявах да го изпълня целия. А доскоро само за един ден трябваше да отмятам по двайсетина спешни задачи.
През изминалата година имах време за най-важното – да осмисля какво ме е карало с такава упоритост да препускам в колелото на хамстера. Дори обичах да цитирам онези думи на Царицата от Алиса: „За да стоиш на едно място, трябва да тичаш много бързо, а за да се придвижиш напред, трябва да тичаш двойно по-бързо“.
Първите месеци беше много трудно да забавя темпото, признавам. Навикът да получавам някакво странно удоволствие от постулата „залудо работи, залудо не стой“ се оказа толкова силен, че когато реших да се отпусна и да следвам собствения си ритъм, започнах да изпитвам притеснение и вина. Динамиката се оказа пристрастяваща почти колкото цигарите. Знаеш, че ти вреди, обаче се появява „глад“. Притеснение. Чувство за безполезност. Собствените ми аспекти, свикнали на логиката на този масов начин на живот ми крещяха: „Вземи се в ръце, ще изпаднеш отвсякъде, не може така...“. Трябваше да се разболея от някакъв грип, който ме извади от строя почти за месец, за да привикна към вниманието, което дължа на себе си.
Два-три месеца бяха необходими, за да разсея мъглата и да разбера поне донякъде „Защо си причинявам това – да се чувствам безполезна и някак извън света, в който живея, ако не правя това, което съм свикнала да работя и с което ме свързват онези, които ме познават лично или чрез това, което създавам?“.
Бях ученичка, когато започнах да пиша за вестници и списания. Тоест, работех, но не за бог знае какви хонорари, а по-скоро защото вярвах, че в това има смисъл. Най-динамичните ми професионални години са свързани с непоклатима вяра, че правим готини и смислени неща, които едва ли не могат да доведат до ново Просвещение. Но това така или иначе е характерно за поколенията на прехода от една система в друга, от едно светоусещане в друго, от света на затворените граници към света на по-космополитния начин на живот. Общото ни вдъхновение беше твърде заразително, някак месианско и дори апостолско.
Един от най-силните кошмари, с които се сблъсках във вътрешния си свят, бе именно това – нямах идея какво бих могла да правя, ако не върша това, което съм свикнала. Стараех се да не следя и да не се влияя от общото настроение на хората от моята среда, които изразяваха своя бунт в социалните мрежи. Но така или иначе, не мога да не забележа, че през изминалата година те също изживяха своето разрушаване на илюзиите от типа „Каква я мислехме, каква стана“.
Не останах при това разочарование. Всеки ден си позволявах да се доверявам на вътрешния си ритъм. Ако се събудя в 5 сутринта, ставах тогава и посрещах изгрева – в по-топлите дни на хълма в любим парк. В по-студените – от моето малко балконче. Ако се събудя в 12 на обяд, пак добре. Имах някои задължения с график, но извън тях правех това, което ми се прави. Готвех си само онова, което ми се яде в момента, разхождах се, срещах се само с приятели, с които исках да се видя точно в този момент. Не отговарях на покани за събития, на които преди ходех по протоколни причини или защото „това са моите хора и няма как да не ги уважа“. Спрях да правя каквото и да било, което наистина не искам. Решавах дали го искам, след като си давах време да вляза във вътрешното си състояние на мир. Наблюдавах накъде ме води този ритъм.
Понякога не ме водеше никъде, но зануляваше всичко, с което някога съм свързвала собствената си самоличност. Понякога ме водеше на срещи с неочаквани хора, с които споделях неочаквани преживявания.
Постепенно се промениха и взаимоотношенията ми с така наречените „цели“. Забелязах, че няма никаква нужда те да са месиански. Дори и да са, това на практика няма никакво значение. Дълбоко в себе си, оказа се, не ги избирам по тази причина. Схванах, че ролята на целите, които си поставяме, е да привличат обстоятелствата и после да изчезват. Това, което остава, са изживяванията по пътя. Целта е просто фокус, който привлича обстоятелствата. Сама по себе си няма особено значение, когато я постигнеш. Била е само клин в скалата, благодарение на който се придвижваш към изживяване, което искаш.
Това дълбоко навлизане в собствения ми ритъм трансформира и притеснението „Какво ще правя, ако това, което съм била, повече не ме вдъхновява?“, и поколенческото ми разочарование „Каква я мислехме, каква стана“.
Те изчезнаха от мен, когато разбрах, че избирам целите си само и единствено, защото имам нужда да изживея различни аспекти на самите себе си. А това вече е красиво. И няма нищо, от което да се страхуваш. В нищо не можеш да се провалиш. Защото единственото, за което сме тук, са изживяванията. Каквито и да са те.
Такъв беше дарът на моята лична 2019.
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
„Коледа е ден на смисъл и традиции, специален ден, прекаран в топлия кръг на семейството и приятелите.“ – Маргарет Тачър
„Този, който не носи Коледа в сърцето си, няма да я намери под коледното дърво.“ – Шарлот Карпентър, музикант
„Коледа е това да направиш нещо малко специално за някого.“ – Чарлз Шулц, американски карикатурист
„Коледа не е дата. Тя е състояние на ума.“ – Мери Елън Чейс, учителка и автор на книги
„Коледа не е сезон. Това е чувство.“ – Една Фербер, американска новелистка
„Моята представа за Коледа, дали старомодна, или модерна, е много проста: да обичаме другите. Хайде да помислим за това... Защо трябва да чакаме Коледа, за да направим това?“ – Боб Хоуп, актьор
„Една от най-славните бъркотии в света е бъркотията, създадена в хола на Коледа. Не я почиствайте твърде бързо.“ – Анди Руни, журналист
„На Коледа всички пътища водят у дома.“ – Марджъри Холмс, журналист
„Денят, в който видях майка ми да яде бисквитки „Дядо Коледа“, подредени в чиния, беше един от най-ужасните дни в живота ми.“ – Холи Бери
„Нещо, което жените не искат да намерят в своите чорапи сутринта на Коледа, е съпругът им.“ – Джоан Ривърс, актриса
„Никога не се притеснявайте за размера на вашата коледна елха. В очите на децата, всички са 30 метра високи.“ – Лари Уайлд, актьор
„Коледа е любов в действие. Всеки път, когато ние обичаме, всеки път, когато даваме, е Коледа.“ – Дейл Евънс, американска актриса, певица и писателка
„Аз ще почета Коледа в сърцето ми и ще се опитам да я запазя през цялата година.“ – Чарлз Дикенс
„Подаръци от време и любов със сигурност са основните съставки на една наистина весела Коледа.“ – Пег Бракън, автор на хумористични книги
„Дядо Коледа е много весел, защото знае къде живеят всички лоши момичета.“ – Денис Милър, актьор
:lol: :lol: :lol: :lol: :lol: :lol: :lol:
Последното много ме усмихна, дори ме разсмя!
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Човек би си казал – Коледа, разбира се! Нали украсяваме елха, нали идва Дядо Коледа, нали вкъщи мирише на портокали и питка. Нали сме християни, нали е Рождество, нали е върхът! Не бих бил толкова категоричен. Ето защо. Коледа не е нищо от това, с което отъждествяваме този празник. Това не е Рождество, защото Иисус Христос е роден някъде през лятото. Около юни месец. Най-напред, неговото семейство пастири няма как да са под открито небе в яслата с овцете по средата на зимата. Тогава пастирите отдавна са се прибрали от полето и зимуват на топло. Църквата никога не е криела, че Христос не е роден на Коледа. Никога не е настоявала на това. Самият ден – 25 декември е бил най-големият езически празник, с който се е отбелязвал денят на слънцето.
Идеята е била, че след най-краткия зимен ден на 22.12 постепенно, много постепенно, денят си пробива път в тъмната нощ. В Римската империя 25.12 е отбелязван като ден на Сатурн и има същия смисъл – първият символичен пирон в ковчега на зимата. В езическите времена този празник се е отбелязвал пищно, разточително, дори до крайност. Църквата си дава сметка, че трудно може да се бори с такъв празник и вместо да го забрани, тя постепенно започва да отбелязва „Раждането на Христос“ на 25.12. Това става в началото на 3-ти век, а към 6-7 век вече е повсеместно и утвърдено. Няколко стотин години по-късно, след като цялото население на стария свят / Европа / е християнско, вече никой не помни денят на слънцето и всички приветстваме Коледа. Ако се задълбочим в „божественото“ на този ден, ще открием и че самият Христос ясно е наредил да не се празнува неговото Рождество, а да се отбелязва само неговата кончина. Какво искам да кажа? Че не обичам Коледа!? Ни най-малко. Не мога без тези дни в годината. Те правилно са отбелязани като петия сезон и са дни на щедрост, топлина, щастие и плюскане. Дори си позволявам прекаляването през тези празници, а принципно съм умерен спартанец. Ама сега може. Дори не ми писват всичките „Сам вкъщи“ или „Наистина любов“ по Коледа. Ни най-малко. Просто казвам, че знам, какво отбелязвам и какво празнувам.
От друга страна – Нова Година е началото. Неизбежното и недвусмислено начало на всичко ново и предстоящо. В това има енергия. Това е времето, в което наистина можеш да си направиш равносметка и да започнеш „на чисто“. Можеш да тръгнеш на ново, да се събудиш на ново, да се нулираш и не просто да продължиш, но и да започнеш. Всяка година имаме само един шанс за това и той е тогава. Сега. Не случайно на Коледа е тържествено, живо, някои места работят, докато на 26-ти вече всичко си работи. Светът празнува, но не спира.
На 1-ви януари обаче, сякаш бомба е паднала. Светът спи. Всеки остава сам със себе си. Успокоява се, затваря се, омиротворява се, пише планове, обещава си, набелязва си предизвикателства. Готви се за скок. И полека-лека завърта машината към 2-ри.....ама много полека.
За мен Нова година е по-голям празник. Приемам го като крайъгълен камък. Коледа ми е малко по-абстрактен празник. Ден, в който имаме инструкции как да го отбелязваме и как да го празнуваме. Нова година ми е началото. Искрата на новото. Обещанието за по-добро, повече, по-много и обещанието, че можем да направим, каквото не сме успели до сега. Още един шанс да го направим. Или поне да го започнем. Честито ново начало!
Интересни размишления на Симо . Аз си признавам чистосърдечно, че не знаех подробностите около РД на Исус. Още по-малко пък как Коледа е наложена като църковен празник. Единственото, което не ме учуди, е подходът ѝ - не е само Коледа, всъщност май всички езически празници са копирани от християнството и заменени с църковни поводи за отбелязване - било е лукав, но лесен начин за налагане на религията.
И да - напълно се съгласявам с тезата на Симо защо за него Нова година е по-големият празник:
За мен Нова година е по-голям празник. Приемам го като крайъгълен камък. Коледа ми е малко по-абстрактен празник. Ден, в който имаме инструкции как да го отбелязваме и как да го празнуваме. Нова година ми е началото. Искрата на новото. Обещанието за по-добро, повече, по-много и обещанието, че можем да направим, каквото не сме успели до сега. Още един шанс да го направим. Или поне да го започнем.
И с мен е така. Може би, защото и аз имам нужда да слагам нови начала, да слагам и крайна точка на нещо друго. И може би, защото... Коледата я чувствам малко като наложен празник..... Сигурна съм, че един ден ще спра да се бунтувам срещу Коледа - всъщност усещам, че този ден наближава. Усещам го със сърцето си. Но засега за мен това е един от най-тъжните ми дни в годината. Сигурно и най-тъжният.....
"Умният мислещият човек по правило се съмнява във възможностите си, когато е изправен пред неизвестното."
Много добре на настроението и възприятията ми действат неделните тихи, усамотени и спокойни сутрини, отичащи се до ранния предиобяд . Както е днес, примерно. Навън времето е облачно и мъгливо, поради което светлината, която се процежда през прозореца, е неинтензивна. Няма никакъв шум от света навън, т.к. дограмата уплътнява здраво. В спалнята Момчил още спи, в детската Коко и Бела правят същото. Арти е полегнал на шкафа на секцията срещу мен, Пухи е на килмчето пред вратата на балкона. Нищо не се движи, нищо не мърда. Тихо ми е. Уравновесено. Без очакването за динамичен ден, в който под час трябва да успея с някои неща.... Четох вестник с кафето. Имах време да възприема и да размишлявам върху някои от темите, повдигнати тук, а сега отивам да се облека за бягане - отново никой не ме гони: колкото избягам и докъдето стигна.....
"Умният мислещият човек по правило се съмнява във възможностите си, когато е изправен пред неизвестното."
Привет мецанки!
И аз се чувствам като Cherry, още си допивам кафето ... Колкото и да не харесвам мъгливото време, то пък носи мързеливото безделие в неделята за мен.
Орхидея написа: ↑19 Яну 2020, 11:26
Привет мецанки!
И аз се чувствам като Cherry, още си допивам кафето ... Колкото и да не харесвам мъгливото време, то пък носи мързеливото безделие в неделята за мен.
Люска, изпадаха ми очите от очните дъна като видях ника ти .... Толкова се зарадвах, че си писала, че дори не минах аз да пиша нещо след теб само и само твоят ник да се вижда още като се отвори форума .
Що се отнася до мъглата, в София тя е пълна отврат. Но така е с големите градове. Виж в някой балкан бих ѝ се отдала изцяло .
Мини пиши как сте, какво правите с децата? Валери как е Ето сега съм съвсем в тон с тази тема, а именно кои неща ме зареждат положително..... ами спомените от онези прекрасни години, когато се събирахме на Черни Вит и си изкарвахме феноменално добре.... Това е албумът от най-първото ни форумно събиране на това място: линк.
"Умният мислещият човек по правило се съмнява във възможностите си, когато е изправен пред неизвестното."
. Аз си признавам чистосърдечно, че не знаех подробностите около РД на Исус. Още по-малко пък как Коледа е наложена като църковен празник. Единственото, което не ме учуди, е подходът ѝ - не е само Коледа, всъщност май всички езически празници са копирани от християнството и заменени с църковни поводи за отбелязване - било е лукав, но лесен начин за налагане на религията.
. Както е днес, примерно. Навън времето е облачно и мъгливо, поради което светлината, която се процежда през прозореца, е неинтензивна. Няма никакъв шум от света навън, т.к. дограмата уплътнява здраво. В спалнята Момчил още спи, в детската Коко и Бела правят същото. Арти е полегнал на шкафа на секцията срещу мен, Пухи е на килмчето пред вратата на балкона. Нищо не се движи, нищо не мърда. Тихо ми е. Уравновесено. Без очакването за динамичен ден, в който под час трябва да успея с някои неща.... Четох вестник с кафето. Имах време да възприема и да размишлявам върху някои от темите, повдигнати тук, а сега отивам да се облека за бягане - отново никой не ме гони: колкото избягам и докъдето стигна..... 
