
Аз съм в ролята на момичето - искам да ми подариш цветя, но защото Ти искаш. За мен да се съобразявам с другите е част от МОЯТА ценностна система, да искам да зарадвам другите в част от Мен. Затова например ми беше и непоносимо да слушам как Христоско обяснява, че заради мен правил "много компромиси, неща, които ТОЙ НЕ Е ИСКАЛ". Т.е. аз (и моите чувства) не съм била част от него, но е "търпял" за да има мир. Аз НИКОГА не съм мислила, че жертвам себе си, давайи нещо на хората, които са ми скъпи. Радостта на близките ми, а често и на "ближните" в библейския смисъл, са били важни и значими ЗА МЕН.
Предполагам, че твоите думи включиха емоционални реакции у мен спрямо Христоско. Защото с неговите думи и постъпки той всъщност ярко демонстрираше, че нещата, свързани с мен, не са били важни за него. А за мен това е любовта в най-широкия възможен смисъл - към мъж (Деси, интересни заключения имаш за нас с Чери в този контекст

А ако имаме любов, не мислим, че се жертваме. Просто обичаните от нас неща за част от нас и ние ги защитаваме без да се замисляме въобще. Не жертвайки се, а утвърждавайки тази любов.
Всъщност въпросът е колко голяма е любовта ни. Ако тя е мъничка, успява да обхване само нас самите. Ако порасне, включва и децата ни или цялото ни семейство. Ако е по-голяма, включваме и приятелите си. А хората с най-голяма любов се съпреживяват като едно с целия народ или дори с цялото човечество, че даже и с всичко друго във вселената.
Даже си мисля, че затова ме дразни толкова и дребнавостта - защото тя е признак за теснота в душата. А човек с тясна душа няма как да има голяма любов.