Момичета, тази нощ имах приключение.
Някъде към 23 ч. снощи приятел ми писа, че жената на едно от момчетата от спортния клуб, Мишо, яла нещо развалено и Мишо го питал какво да прави. Той му казал да пие много вода, за да предизвика повръщане, тя го била направила. Питаше ме дали може да го посъветваме още нещо. Казвам "да, активен въглен". Решихме, че е по-добре да го кажа направо на Мишо, вместо той да предава съобщения.
Този Мишо се появи преди около година в клуба, беше един хилав и изгърбен, с леко смачкан вид. А е около 30 годишен. Започна да идва на фитнес, позаякна, изправи стойката. Много силен и мускулест не стана, но стана жилав и издържлив. Много добър по душа, малко глуповат и незрял. Все го възприемам като момче, не като мъж. Но много добър, изцяло незлоблив. През есента му се роди бебе, сега е на 9-10 месеца. Жена му, Росица, има 16-годишен син от друг мъж, с когото се е развела отдавна. Запознах се с нея преди 4-5 месеца на едно клубно ходене до крепостта над с. Разделна, оказа се братовчедка на някогашна моя колежка от преди 15 години. От тогава те все ме канеха на разходка с бебето, аз все бах заета (беше преди защитата), но веднъж отидох, защото ми стана неудобно от толкова покани. Това са най-милите и тотално добронамерени и добродушни хора, но и двамата са еднакво простовати. Росица е детска учителка, има образование, като говориш с нея има много богата лексика, но говори толкова простовато, че създава впечатление за глуповата. А реално не говори глупаво. С Мишо са си лика-прилика. Споделят един и същ леко занемарен вид, еднакви маниери на говорене. Добрички, но малко незрели.
Та, звъня аз на Мишо, късно вечерта, извинявам се за неудобството, обяснявам за въглена. Той казва "Тя се пооправи, а въглен намяме". Казах му, че имам.
Мина време, вече дори забравих за това, канех се да си лягам. Някъде към 0:30 след полунощ Мишо пита дали все пак може да им занеса въглен, че Росица се събудила и пак била зле. Подразних се, защото реагират детински, но си казах, че съм сама (децата са в Германия с баща си) и съм с кола, а те са без транспорт, незрели (нищо, че Росица се оказа с 5 месеца по-голяма от мен) и с бебе. Взех въглена, взех Arsenicum album 15 CH (по темата хранително отравяне, болки в корема, влошаване около полунощ), качих се на колата и отидох да търся блок 222 в Кайсиева градина - на около 5 километра от нас.
GPS-ът на телефона ме заведе зад блок 218, наоколо бяха блокове 217, 216 и т.н. Обиколих три пъти и накрая се обадих на Мишо. Упъти ме.
Намерих блока, входа. Стоя в колата и все още мисля, че Мишо ще слезе, ще му дам нещата и, без дори да гася двигателя, ще се прибера. Мишо го няма пред входа, а говорих с него преди три минути!? Вместо това ми маха от балкона на първия етаж и ме моли да се кача. Отивам да паркирам, но вече започвам да се дразня и на него, и на себе си, че ходя по нощите и му се връзвам на акъла.
Качвам се горе. Мишо държи бебето на ръце, то капризничи и плаче. Росица е в леглото, по нощница, лежи и стене. СТЕНЕ! Непрекъснато. Изглежда смалена и жълто-бяла. Давам ѝ Arsenicum album, но тя почти веднага отива да повръща. Няма какво да повърне вече, но се мъчи, боли я и едва ходи. Разпитвам Мишо от кога е така и какво е станало, той държи бебето, то плаче, той е дезориентиран и безпомощен.
Оказва се, че е яла някакви тиквички със странно горчив вкус на вечеря... вчера. Предната вечер! Лошо ѝ е от миналата нощ. Когато приятелят е дал съвета за водата и предизвикването на повръщане, са били минали почти 24 часа, Мишо не му е казал това! Тя вече повръща 24 часа изтощително, имала е диария и това с водата само е влошило нещата. Вече въгленът, който нося, също е безсмислен - ако е имало нещо отровно в червата, то вече е изхвърлено или... е минало в кръвообращението. Какъв въглен, на нея ѝ трябва система! Тя е силно обезводнена, в много лошо общо състояние. Моят Arsenicum albulm е ТОЧНО по темата, но тези двамата не могат да се оправят. Бебето плаче. Гледам ги. Мисля.
Росица има временно подобрение след повръщането, успява да забърка мляко за бебето (вече не го кърми), Мишо се опитва да го нахрани, но то не иска. Но плаче. От самото начало ми се струваше, че този плач не е от глад, но си казах "Това е тяхното дете, те си го познават, знаят по-добре". Росица отново стене, подобрението е траело около 3-5 минути.
Казвам на Мишо, че според мен тя е за лекар. Спешно. Дори хомеоптията ми да е добре подбрана, те няма да се оправят. Не знаят какво да правят, не знаят какво правят в момента, не дават достатъчно информация, лутат се и изглеждат безпомощни. Мишо казва на Росица да се облече и тръгвам с нея към спешното на Окръжна. Мишо остава с ревящото бебе и с шише мляко в ръце. Вече е между 1 и 1:30 ч. посред нощ.
Моля се на човека на бариерата да ме пусне с колата през входа за линейки, за да оставя Росица на входа, тя почти не може да върви. Пускат ме. Тя слиза и влиза в Спешното, аз отивам да търся къде да паркирам. След няколко минути се връщам, като си мисля, че тя ще седи в чакалнята на Спешното и, тъй като вече е късно и ми се спи, но съм с колата и трябва да я изчакам и да я прибера, си вземам монетите от колата, за да си взема кафе от някой автомат докато стоя с нея в чакалнята. Аз излязох от къщи без пари, по потник и една много късата поличка-шорти, взех си само документите за колата, телефона и ключовете. Нали мислех, че ще отида и, без да слизам от колата, ще подам през прозореца въглена и Арсеникума на Мишо и ще се прибера?
Отивам към входа на Спешното и в тъмното отвън виждам... Росица! Помислих, че не е влязла. Едва стои на краката си. В този момент ми звъни Мишо, да пита какво става. Разкарвам го.
Оказа се, че тя е влязла, казала за какво е, но ѝ казали да отиде в спешния кабинет на Чревно инфекциозно отделение. Това се намира на другия край на двора на Окръжна, който е с големина на малък квартал, а няма път с кола от мястото, където сме. Ако отида за колата, ще отнеме нови 5-6 минути докато се върна, а после ще правя градска обиколка докато стигна до друг вход и друга бариера. Не става. А и не зная къде точно е това Инфекциозно. Тръгваме двете през тъмния и пуст двор на Окръжна да го търсим. Тичам напред да чета табелите, Росица се носи като привидение след мен, върви и се олюлява. Следвам указанията на човека на бариерата, който ни пусна първоначално - направо до Поликлиниката, после надясно покрай Кръвния център и надолу. Намираме го, но разстоянието е почти колкото обиколка на стадион, а на Росица ѝ е лошо.
Отиваме, но е заключено (нормално). Звъним на звънеца. След малко ни отварят, влизаме и Росица започва да се държи... като луда. Тя е в делир! Говори полуразбрано с някакво особено напевно удължаване на гласните и почти липсващо учленяване на съгласните, стене и вика непрекъснато, мърда ръце и крака като в странен полу-епилептичен транс... Изглеждаше, все едно е за психиатрия, не за Инфекциозно. Лекарката и сестрата взеха да ме питат "Какво ѝ е на тази жена? Нали сте ѝ приятелка, кажете!". Взеха да я питат страда ли от невроза, има ли фамилна обремененост с психични заболявания... Как да обясня, че почти не я познавам? Та аз съм жената, която е с нея в 2 ч. през нощта и я води в болница!
В този момент Росица хукна да повръща, показаха ѝ къде е тоалетната и възмутено ми казаха "Ама, моля Ви се, влизайте и ѝ помагайте!" Прави бяха, в тоалетната нямаше седалка.
Решиха, че трябва да я приемат в болница. Обясниха ѝ, че по клинична пътека минимумът е за три дни. Тя взе да се вайка как Мишо ще гледа бебето като е на работа. Убедих я, че в това състояние и тя не може да го гледа и че най-добрата грижа за детето е тя да оздравее. Съгласи се и взеха да ѝ пишат документите за приемане. Обадих се на Мишо, той също се завайка. Бебето още не спяло, било нервно. Казах му, че е голям човек и е баща и че ще се справи.
Приеха Росица в болница, казаха ми, че ще ѝ сложат Но-шпа в системата и още нещо и че скоро ще заспи.
Тръгвам обратно към колата през тъмния и пуст двор на Окръжна, облечена с потник и свръх-къса поличка-шорти. Сама съм и чак сега осъзнавам, че в този час, на това място и облечена така, нещата не са съвсем безопасни. Излизам на улицата, разминавам се с двама подпийнали младежи и от погледите им разбирам, че наистина не са безопасни. Задава се двойка момче и момиче, решавам да вървя покрай тях и стигам до колата.
Прибрах към 3 ч. през нощта.
Междувременно Мишо се обадил на приятеля, който беше намесен в началото. Посред нощ! За какво? Жена му е в болница, ще се погрижат за нея, той бебето ли да дойде да му гледа?! Тъкмо се прибирам, човекът ми звъни да пита как е положението. Пътувах, затова набързо му казах какво става. Прибирам се, вече се готвя да лягам и получавам съобщение от него: "Спасила си жената!"
Днес спах до 10 часа. А сега си вземам книгата и отивам да лежа на плажа. Децата са в Германия, аз съм сама, полага ми се.
