Здравейте, момичета!
Виждам хубави разкази за Испания и за Париж, болни дечица и болни майки, разни други интересни теми, а мен напоследък не ми оставаше много време дори да погледна какво става тук. Сега поразгледах 2-3 страници назад, за да се информирам.
Аз разбира се всяка година по това време съм заета за трима, нали до края на месеца съставяме годишните отчети и подаваме годишните декларации в НАП, та работа имам и за нощите до края на март. Така е, почти всеки март страдам от недоспиване и липса на разходки навън. Тази година съм малко притеснена, защото сме по-назад в графика от всяка друга. Всяка събота съм 5 часа на английски за ниво С1, допълнително 3 часа във вторник, това без да броим работата със студентите, а изникна и друга спешна работа, абсолютно непредвидена, със срок 27 март, с която още дори не съм се заела. Отделно правим ремонт на новия офис, в който ще местим счетоводната ни кантора, та покрай всичко друго купуваме строителни материали и избираме бои. По план трябваше това де е след приключването, но плановете са едно, а действителността - друго. Като нарочно на фона на това почти две седмици децата бяха болни и мама раздаваше лекарства, чай и компреси наред. За Ани го очаквах, защото тя има рожден ден в края на март, а моите деца всяка година боледуват 20-30 дена преди рождените си дни - това е някакъв природен закон! Ани специално точно в периода 1-3 март ми е правила зверски разболявания - преди да навърши 2 години лежахме в болница с възпален бъбрек, преди да навърши 5 години имаше перфорирано тъпанче... Тази година по това време и зъби взе да сменя, двата горни наведнъж, а те и двете ми вдигат температура и ми се разболяват при никнене на зъби - също като бебета, нищо че сега става дума за постоянни зъби. Каката обаче напоследък е принципно здрава, отслабна и сега е стройно 14-годишно момиче, храни се разумно и здравословно, не яде почти никога нищо пакетирано, не пие газирани напитки и др. под. Даже и да се случи да се разболее, то при нея не е даже болест, тя само "маркира" и след два-три дена й няма нищо. На фона на това точно тя ми направи двуседмично боледуване - отначало със стомашно разстройство, а после с възпалено ухо, температура и гърло. Тя е доста емоционална и с мъжа ми се усъмнихме да не би да има някакъв проблем в училище, от който подсъзнателно да бяга. Още повече на фона на изненадващо изчезналия й бележник, който "загуби" след като аз се сетих, че скоро не ми го е давала и 3-4 пъти настоявах да ми го даде. Бележникът се загуби и след два дена тя се разболя, при което отсъства от училище сумарно две седмици, а това за осми клас и темпото, с което учат немския в училище е много голямо отсъствие. Поговорихме с нея, тя разбира се отначало отрече да има проблем, но беше ясно, че има. Тръгна на училище тази седмица и след като настоявах да попита класната как да си направи нов бележник, при положение, че е загубила стария, бележникът "внезапно и случайно" беше "намерен", намокрен и "протрит" на съмнителни места - по средата на страницата на мястото, където би трябвало да е моят подпис. Е, горе-долу ми стана ясно. По нейните думи, не ми го е дала навреме за подпис, минавала проверка в училище и за да не й правят проблем, че не е подписан бележника от родител, тя ме е подписала, но... после се е сетила, че освен учителите, аз също ще видя подписа и веднага ще разбера. Не е симулирала разболяването, беше си болна, видът на сливиците й и секретите от носоглътката й направо ме ужасяваха, но се е разболяла от притеснение. Имало е нерешен проблем, от който се е мъчила да избяга. Тъпото е, че дори няма оценки, които особено да ме притесняват, има променлив успех, но като цяло се справя много добре. Даже предвид трудността на това, с което се е заела, се справя чудесно. Сега, след като сама ми каза какво е направила, аз се чудя дали това е всичко или има и още... Много ми е неприятно усещането да не й вярвам и едва ли не да я дебна, но от друга страна, ако тя има някакъв проблем, аз съм тази, която трябва да усети това и да й помогне с подкрепа или като я предпази от по-голяма грешка. Нямам право да съм толкова заета, че да не видя как детето ми има някакъв проблем, който я завлича в по-голям проблем, тъй като се е опитала да се оправи сама. Истината е, че това, което ме притеснява всъщност е фактът, че тя не ми изглежда облекчена от признанието. Никой не й се е карал, нито аз, нито баща й. Разговаряхме токова спокойно, че Ани, която беше в стаята дори не е разбрала. Друг път също се е случвало като по-малка да се опитва да лъже или да скрие нещо. Обикновено това я прави много раздразнителна или необщителна, явно мисълта, че лъже и усилието да не я хванат я държат под напрежение, което избива в поведението й, но винаги, след като се разбере каква е истината, тя е била видимо облекчена, емоционалното й състояние винаги се е подобрявало. Сега това липсва, което ме кара да мисля, че ми е казала само част от истината. Усетила е, че нещо се съмнявам и е решила да ми даде някакво частично признание с надеждата аз да се задоволя с него и да спра да търся по-нататък. Наистина не зная! Ако бях малко по-интуитивна, щях вероятно да я усетя по-рано, но аз съм аналитична и ми трябва време, за да събера наблюдения, да видя повторение в модела, някои дребнички детайли и да подредя пъзела. Добре, че поне по отношение на децата си съм наблюдателна или поне така си мисля, иначе и до днес щях да й лекувам гърлото, вместо емоционалното състояние. Не мога и изцяло да не й вярвам, защото ако се съмнявам неоснователно в нея, това ще я смаже. Случвало ми се е моите родители да се съмняват в мен неоснователно и зная, че е ужасно обидно и много отчуждаващо, не мога да направя това със своето дете... За сега единственото, което измислих, е да не и показвам недоверие, но лекичко да я наблюдавам. Мисля също и да поговоря с класната й, но вероятно без да й разказвам подробности, Вили й е казала, че бележникът е залят с нещо (кафе май) и затова й трябва нов. Не ме интересува толкова бележника, колкото има ли приятелства, за които трябва да зная, конфликти със съученици, някаква притеснителна случка... Давам си сметка, че може да има проблем в училище, за който класната да не знае, но все пак тя прекарва с класа 20 часа седмично. Ако не броим времето, когато спим, аз може би виждам детето си по-малко напоследък. Мислих си и да не е несъзнателен опит да ме задържи у дома, това също е възможно, но тя е твърде голяма за това май. Когато сме у дома и двете тя сякаш не търси, а избягва моята компания, а и тази на баща си. Приемам го за нормално за възрастта й, още повече, че не страни от нас, просто повече време е в детската стая, чете и слуша музика.
Уф, пак стана дълго, но ми беше нужно да си подредя мислите, споделяйки ги. Радвам се, че ви има. Водите ме по планини и в Париж, и при малките си и не толкова малки деца, и на футболни мачове, и на рок-концерти... И четете за колебанията ми като майка...
Зная, че именно когато си мислим, че всичко знаем, грешим най-много, а когато се страхуваме да не сгрешим, значи сме на прав път - това е почти единственият ми ориентир дали действам правилно. Другият е спомените ми от времето, когато бях на нейната възраст - много помагат. Мисля, че някъде при майка ми трябва да има скрити или скътани едни тетрадки, които бяха моите дневници по онова време. Току що ми хрумна, че може би е добра идея да ги потърся и да ги четем двете с Вили. Да види, че майка й много често не е знаела какво да прави, била е объркана, уплашена, обидена, наивна, сантиментално-романтична, смела, неразбрана, права, виновна... била е същата като нея. Да види, че и сега съм същата.
Не зная, ще мисля за това отново и отново. Такива моменти ще има още, защото те са нормална част от порастването и са й нужни, за да научи нещо за себе си. После ще има такива моменти и с Ани... и като се замисля, всичко е както трябва да бъде, всичко е на мястото си.
