До Звездец и обратно
“- Пух, какво си казваш, когато се събудиш сутрин?
-Какво има за хапване! А ти Прасчо?
-Аз се питам какво интересно ще се случи днес.
-Ами, че то е едно и също. ”
....................
- Къде да отидем?
- Ми къдеее .... На Моровица, на Ластовицата или на Калотина.
- А защо да не направим едно крос-кънтри до Големата Икуна?
- Може би е по-добре да походим: над Бов, Своге, Дефилето

Решено значи
Потегляме, стигаме до Околовръсното и в последния момент вместо на ляво поемаме надясно и за озоваваме (почти случайно

) в с. Стъргел, в полите на Старопланинския исполин връх Звездец, с разписание за влаковете Бов-София

. До тук добре, всичко върви по план
И така от тук ще започне нашата разходка днес. Зеленият път ни води леко нагоре – усамотен сгушен в прегръдките на Планината. Всяка стъпка ме кара да се чувствам благодарна, че мога да ходя, че чувам птичите песни, че виждам нежно-зелените, току що поникнали листенца. Дърветата протягат клони и ни поздравяват. Ние им отвръщаме.
Леко, почти неусетно сме стигнали подножието на в. Здездец. Оставяме тежките раници и поемаме нагоре по-леки и по-свободни. Въздухът шумно пълни дробовете. Всяко вдишване носи нов живот. Вятърът днес е решил да ни развали прическите

На върха не може да се стои дълго, макар и топло силният вятър ни брули. Лежейки на земята в една дупка си мисля, колкое тихо и спокойно тук. Не се и замислям какви са тези изкопи по целия връх, но скоро разбирам: преди малко повече от 133 години, зимата на 1878г на това място руски и български войници са се крили тук от зимния вятър, чакайки турските орди прииждащи от прохода Арабаконак. На този връх са замръзнали повече от 1000 войника борейки се със зимата, за живота си, за свободата си ....
Боже мой, какъв късмет имам, че мога да лежа в тези 'дупки' сега, когато Слънцето грее, те са покрити с мека трева и единствания звук който се чува е този на вятъра ....
Така лежейки се отдавам на едно старо и позабравено занимание-гледам облаците : Орли, Китове, Човечета, Коне, Огромни вълни, Птици непрекъснато преливат едни в други. Облаците се движат бързи и неуловими. Толкова са близо, само още малко да се протегна и ще ги стигна. Прекрасно е. Чувставам се свободна, като тях.
Време е обаче да слизаме. Чака ни път, а пухкавите и игриви облачета бързо се събират и променят цвета и намеренията си. Ще вали .... и завалява. Капките нежно и приспивно тупкат през нощта по покрива на палатката. На сутринта облаците са похлупили планината. Продължава да вали. Свежо е. Краката са починали, мислите ясни. Сбогуваме се с
Мъгливата Майска Планина. До другия път
Вековно дърво:
[img]
http://media.snimka.bg/8553/023361734.jpg?r=0[/img]
Останки:
[img]
http://media.snimka.bg/8553/023361732.jpg?r=0[/img]