Дес, не съм съгласна. Особено що се отнася до частта:Kleo написа:Раждаш се сам. Умираш сам.
По време на живота също често си сам.
Понякога дори и в компания се чувстваш сам, самотен, неразбран.
Каква е разликата според вас между сам-ност /бъдене сам със себе си/ и самота, самотност, изолираност? Как се чувствате, когато сте сами за по-дълго време? Запълвате ли тишината или се потапяте изцяло в нея?
Уединението - натрапено зло или търсена, желана награда? Как стоят тези неща при вас? При мен като че ли се засилва потребността понякога да остана насаме със самата мене си. На колкото повече години ставам, толкова повече ценя тези моменти, когато съм сама. Никога не скучая. Не ми е тъпо. Или запълвам тишината с дейности, или й се предавам напълно. Различно. В зависимост от настроението ми.
Възможно е да умреш сам, но никога не се раждаш сам... И не само, защото те ражда друг човек, а защото най-често ти си толкова желан и чакан, че даже не те и оставят на мира . Изпървом са Съветниците от борда на бабите, които отупани от прахта на времето те изненадват с броя си.... почваш да се чудиш дали някои спеицално не са възкръснали само и само да те щипят и мляскат по бузите, да ти завират орехови листа в отверстията и да те кичат с гривни против уроки докато не ти стигнат до ушите. След това идва Парламентът на майките в кварталната градинка или парка , на който не му е нужен кворум и председател, за да взема решения по теми от рода на "Какво ми нашепва бледия нюанс на охра в акото на новороденото?!" ..... И ако случайно ти се разминат тези многочислени кворуми, то не можеш да избягаш от вездесъщата СЗО, която на всяка цена ще ти определи я грамажа на хранене, я часа, в който да ти се допиша или пък... дали ти се пие или не вода първите 6 месеца от живота....... Така че.....Kleo написа:Раждаш се сам. Умираш сам.
Душице, заставам си плътно зад думите Според мен наистина човек се ражда и умира сам. И ще ти кажа защо мисля така: когато се раждаш, да, може майка ти да се напъва и да те "ражда", но кой всъщност се ражда - ти самият. ТИ трябва да положиш кански усилия да преминеш през изключително тесен тунел, за да се окажеш накрая в доста негостоприемен свят: на студ, ярка светлина и на всичкото отгоре си принуден САМ да поемеш въздух, САМ да засучеш... а досега си бил приютен на топло, сигурно, тъмно местенце, където всичките ти нужди са били осигурявани на мига, без да се налага да молиш /плачеш/за тях... Независимо че те поемат ръце веднага след раждането ти, представи си колко чуждо ти е било всичко в самото начало. И си бил САМ. Преди да те поеме майка ти, баба ти и там-всички-изброени-от-теб-същества А като умираш, е още по-ясно, че го правиш САМ - никой не тръгва да те придружава за Оня Святcchery написа: ... Дес, не съм съгласна. Особено що се отнася до частта:
Възможно е да умреш сам, но никога не се раждаш сам... И не само, защото те ражда друг човек, а защото най-често ти си толкова желан и чакан, че даже не те и оставят на мира . Изпървом са Съветниците от борда на бабите, които отупани от прахта на времето те изненадват с броя си.... почваш да се чудиш дали някои спеицално не са възкръснали само и само да те щипят и мляскат по бузите, да ти завират орехови листа в отверстията и да те кичат с гривни против уроки докато не ти стигнат до ушите. След това идва Парламентът на майките в кварталната градинка или парка , на който не му е нужен кворум и председател, за да взема решения по теми от рода на "Какво ми нашепва бледия нюанс на охра в акото на новороденото?!" ..... И ако случайно ти се разминат тези многочислени кворуми, то не можеш да избягаш от вездесъщата СЗО, която на всяка цена ще ти определи я грамажа на хранене, я часа, в който да ти се допиша или пък... дали ти се пие или не вода първите 6 месеца от живота....... Така че.....Kleo написа:Раждаш се сам. Умираш сам.
А сега малко по-сериозно..... каква е разликата между това да си сам, да си самотен или пък изолиран?! Всеки я знае. Обикновено се стремим, или поне даваме вербална заявка, че се стремим, когато сме сами да не сме самотни!!! Но в крайна сметка човек може да се чувства адски самотен дори и в голяма компания. Така че едното - самотност - е състояние на духа, усещане за включване/изключване, принадлежност или остъствие на такава към нещо/някого - група, инициатива, идея. То е преплетено тясно с емоционалната същност на човешкото същество. Докато другото да си сам - ами ето в момента, в който пиша това, съм сама в офиса. Няма никой друг. Т.е. сам е състояние, в което чисто физически на дадено място не присъства повече от 1 човешко същество. И при все има и един семантичен нюанс на това "да съм сам" - т.е. дали си в любовни отношения с друго човешко същество.
Що се отнася до изолиран..... ами.... знаеш, можеш да си изолиран в диспансер. Може и в затвор. Т.е. да има физическа причина за това. Но мисля, че ти визираш другата - в която отново липсва усещането за принадлежност към нещо/някого. Този път обаче с 1 идея на негативна оценъчност, каквато отсъства при самотността.
И сега на въпросите ти дали обичам да бъда сама? И чувствам ли се понякога самотна и изолирана?!?
Не, не обичам да съм сама!!! Особено вечер у дома или където и да било!!! Което е диаметрално различна позиция от онази, която бях заела в годините на моето юношеско съзряване. Тогава се молех нашите да отидат някъде и да ме оставят сама в апартамента, но не ми се получи. Сега, в дните, в които Момчил е в командировка, аз леееееко изкуквам вечерта от страх. Независимо, че децата са си у дома. Случи се дори така, че преди 2 години отидох по бързата процедура към Горна - майка я бяха приели в болница. И ми се наложи 1 вечер да преспя сама в родния си апартамент - не помня откога не бях брала толкова страх!!! Не, не обичам да съм сама!!!
Но виж, харесвам моментите, в които вечер децата са по леглата, Момчил си цъка нещо на компа в спалнята, а аз се чувствам все още бодра... Тогава си затварям вратата на хола, където ни е големия комп и го пускам и почвам да чета и да пиша. Така обичам да съм сама!!!
Понякога искам да остана сама за минутки или половин час... в моментите на върхово напрежение. Но не и повече.... Доскучава ми. Дори и да чета книга, не мога да го правя повече от 2 часа или поне да правя само това......
А дали се чувствам самотна и изолирана?!?! Мммм... по-скоро не. Но самотна и изолирана в смисъл на неразбрана - да, това ми е често състояние. Но се радвам, че съм му намерила решение - разговори! и писане!
Различните от мен. Т.е. аз понякога наистина не ги разбирам. А не е да не ги приемам. Има толкова много вой на вятър в пуст скалист каньон, понесъл на плещите си милиони години история и самота, в описанието на Стайнбек. Такъв застой на битието на "аз"-а на героя. Имам чувство, че има разбиране, но няма ..... нищо друго. Просто от тази самота не произлиза нищо.. Освен още тишина и нищо... Предполагам затова изпитах съжалеине. Стайнбек не прави оценки. Но имам чувството, че на това място леко "прозира" и неговото усещане за просто нищото....dexter написа: Не разбирам ........
Ъъъ..... това и за мен е неразбираемо. Но нека направим и следната разлика - за някои хора е от изключително значение да НЕ са сами, за да бъдат забелязани с НЯКОГО!!! За други хора самотата е тровител, защото техните потребности са различни - нужда от общуване с друго човешко общество. И тези хора не се стремят непременно към това да са с някого. Но докато намерят точния човек изпитват тежък период. Аз съм може би по средата - категорично не мога да съм просто с някого. Това е абсурдно. Но...... често съм в ситуация на случайно общуване, от която не страдам, че не съм останала сама. Напротив - точно по този начин съм открила безкрайността на гледните точки и разнообразието от типажи сред хората....dexter написа: Не разбирам стремежът да бъдеш с някой, с който и да е, само за да не си сам.
Тишината. Спомените, които я натискат. Отсъствието на смях. Или смеха сред глухотата на 4-те стени. Разбирането, споделянето и по-точно тяхната липса. И какво ли не още... Аз изпитвам и физически страх - от това някой да нахлуе у дома. И само, моля ви, не ми казвайте, че това вече е фантасмагория, защото.... просто не е.dexter написа:Кое е толкова страшно в самотата?
Според мен, това което описваш, е едно и също при хората, които казват, че не обичат да са сами, и при другите - които открито го заявяват. Просто първите правят тези равносметки в пъти по-бързо от вторите. И са готови с отговорите си без да имат специална нужда от време за самота. Честно казано аз мисля, че по-често се провалят тези, които обмислят нещата с години.... Просто защото понякога не стигат до крайни решения или дори само до решения.dexter написа: Когато си сам, дори когато си самотен имаш време да послушаш себе си, да помислиш кой си, къде си, къде искаш да бъдеш и как да го постигнеш. Ако не го направиш, ще се мяташ от една несполука към друга, от един провал към следващ. Няма да имаш време да помислиш защо и как ти се случва това или онова. Поради това съм убедена, че е важно да се научим да оставаме сами. Да не се боим от самотата, а да я използваме.
Деска, казала съм май нещо в повече, но не мога да разбера какво.Kleo написа: Просто ти казвам, че мен не ме е страх да остана сама.
Нищо, Ани. Репликирах ето на това точно:cchery написа:Деска, казала съм май нещо в повече, но не мога да разбера какво.Kleo написа: Просто ти казвам, че мен не ме е страх да остана сама.