МЯСТО за сладки разговори през 2020

[Нели]

Здравейте, мецанки!

Как сте? Усещате ли празнично настроение?
Аз лично точно празнично настроение нямам, но като цяло съм добре. В момента си чакам подранилия коледен подарък от Вили, който трябва да се случи след 10 минути - концерт на Андреа Бочели, излъчван на живо. Концертът е озаглавен "Believe in Christmas".

[DeerE]

Здравейте момичета. Здравей Нелка.
Коледното настроение ще дойде и при теб, не се тревожи. Все пак това са най-хубавите дни през годината, поне за мен е така. При мен се появи преди два дни, с новината, че мама е по-добре. Обикновено някъде в края на септември идва, но тази година закъсня, предвид нещата които преживях. Мама се възстановява, от два дни разговарям с нея, вече не е в критично състояние, ще се възстановява дълго, все още не може да диша без кислородна маска, но се оправя. По гласа й го разбирам, а и лекарите казват, че е по-добре. Та и аз започнах да се чувствам вече по-добре. Бях изпаднала в жестока депресия и това се отрази и на домашните, но мина и това.
Вчера с детето си поръчахме книги за 250 лева и сме супер щастливи. Това ни повдигна малко духа и ми напомни,че Коледа наближава и на Коледа се случват чудеса.
Тежи ми, че през тези две седмици имах много време, но не успях да се стегна да седна да си напиша курсовите работи, които мен чакат (изявявам се като студент първи курс), а сроковете ми изтичат. Оправдавам се със случващото се покрай мен, но оправданието няма да ми свърши работа . Сяднах няколко пъти, чета, а умът ми е в болницата при мама. Днес също се каня цял ден да седна да чета, уви, до сега не съм написала и един ред.
Хайде поздрави от мен и до скоро. Надявам се всички да сте добре и здрави.

[Нели]

Здравейте, момичета!

Какво ново при вас?

Аз минах на преглед при ендокринолог, където се оказа, че нямам проблем с щитовидната жлеза, но имам нужда от вит. Д; минах на цял кум изследвания в Очна клиника Св. Петка, платих над 110 лв и накрая се оказа, че имам сухота в очите, за която ми предписаха изкуствени сълзи, но нищо друго няма; минах днес и на невролог, който отхвърли миастенията отново и накрая ми предписа витамини от група В и магнезий.
Като резултат ще излезе, че цялата работа е пак и отново на психоемоционална основа. Има логика, защото двойното виждане се възобнови, когато се върнах на работа (последния ден преди това) и почти се оправи, когато се разбрахме с ректора, че няма да съм финансов контрольор. Тези дни точно в това си качество имам много работа, защото имам доста неща да приключа, плюс годишни доклади за какво ли не, и като резултат - познайте - двойното виждане се засили.

Не съм купила подаръци за Коледа на никого, не ми е празнично. Натоварено ми е.

Ето, оплаках се. Ваш ред е да кажете нещо, надявам се - нещо положително.

[Нели]

Ани, прочетох те във Фейсбук, но предпочитам да ти го кажа тук:
Много, много силно и много искрено и истинско! В текста, посветен на рождения ден на баща ти, усетих цялата теб - разголена и страдаща, обичаща и омерзена, вярваща (не в бога) и обезверена, примирена и непримирима… Почувствах те, Ани… Поне така мисля.
Разбирам изцяло и до голяма степен споделям нежеланието ти да участваш в този свят такъв, какъвто е станал днес. Единственото, което се надявам е, това нежелание да не е и за общуване тук. Защото имам силното усещане, че вървиш към някаква форма на депресия. Някаква твоя своеобразна, яростна, гневна депресия.
Имаш право на тъга, имаш право на ярост, имаш право на гняв. И тук ще бъдеш разбрана за всичко това.
Но депресията е съвсем друго нещо и макар да имаш право и на нея, много се надявам да не я изпиташ на гърба си.

Колкото до псевдорелигиозната страна на празниците, на имените дни и на Коледа, мога да говоря много, но тези дни нямам време за това. А и нямам желание да пиша, а по-скоро да говоря. С истински, живи хора, наживо, в нормален човешки разговор.

[cchery]

Здравейте, момичета......

Знаех си, че днес трябва да отворя форума.... Точно днес!

Нелка, много, много, много ти благодаря за тези думи....:

Ани, прочетох те във Фейсбук, но предпочитам да ти го кажа тук:
Много, много силно и много искрено и истинско! В текста, посветен на рождения ден на баща ти, усетих цялата теб - разголена и страдаща, обичаща и омерзена, вярваща (не в бога) и обезверена, примирена и непримирима… Почувствах те, Ани… Поне така мисля.

Не знам как да го кажа и напиша така че да не звучи като оправдание...... защото не се оправдавам. На имения си ден наистина си изключих телефона. За 24 часа. Една седмица бях изцяло без чатове - нито един. Във фейсбук влизах само и единствено във фен-групата по художествена гимнастика, защото там чувстах някакво центриране, усещане за мен самата, абе намирах себе си там. Изживях някаква личностна криза. Или пък просто криза на съществуването ми. И да - бях много ядосана, много гневна, много обидена, много неразбрана - абе не бях за този свят. И за оня не бях. Исках да остана в сърцевината си, към която няма път отвън.... Не можех да комуникирам с хора без да се разрева, а с близките ми - без да им се развикам ....

Не знам дали отивам към форма на депресия, но към форма на социално отчуждаване - със сигурност. Щом оня ден, по време на разтягането с йога след тренировка, поисках с цялото си сърце да стана инструктор по йога.... защото чувствам себе си, владея себе си, излъчвам и давам себе си - въобще функционирам като мене си... Беше ми добре.

Иначе светът с тази чернилка, тъмнилка и параноя ми се стовари като тежка гемия на главата. И ..... не ми тежи толкова, че еди си кой се страхува, истерясва или.... не знам си какво. А фактът, че... светът не ме приема, когато заговоря, че съм оптимист, че не ми е така тежко, че всичко има оправия, въобще... ако остана положително настроена с усмивка и с желание за щастие през всеки нов ден. Почувствах как почнах да отблъсквам хората, защото те почнаха да мислят, че не им съчувствам, че не изпитвам емпатия, че омаловажавам страховете им. И всички почнаха да спорят с мен. Да се караме. Да ми казват дори, че нямам сърце....

Изобщо.... границата между мен и хората, уплашени и предадени на КОВИД, стана непоносимо голяма и разделяща ни.... Сякаш има 2 свята....

Общество, което дели членовете си дори и в смъртта им на умрели и такива, дето са пО́-умрели, не си заслужава.

Светът е застинал. Спрял. Умрял дори и с тупкащо сърце.... и къде е моето място в този свят?! Всъщност не намерих такова.... Аз с днешна дата съм шут, никому ненужна.... бореща се за усмивки и щастие луда, която не признава човешката мъка..... А истината е, че мъката е моята обвивка откакто татко го няма... и се борех със зъби нокти да ѝ се изплъзна, за да продължа да живея. Защото животът е за живите... И ако ние, живите, продължаваме да го живеем, това не значи, че не тачим паметта на отишлите си от нас....

Но разбиране трудно срещам. Или не срещам. И затова се откъснах, Нелка. Няма смисъл.

Нищо не съм чела по-нагоре.... не е защото не искам да общувам. А защото се заковах на твоя пост, Нелка . Благодаря ти.... аз без общуване няма да мога да живея. Въпросът е...., че май ще е избирателно...., докато открия една по-обща формула... Борех се, обвинявах, сочех, карах се...... е, не се получава. Хората искат да живеят в страх и тъмнина..... А аз не ща....

Надявам се, че всички сте здрави и че се готвите за Коледа и Нова година. Наистина се НАДЯВАМ да е така. Защото на тази земя, откакто съществува, слънцето изгрява всеки ден!!! Без изключение....

Обичам ви!

[Ванчето]

Здравейте, момичета!
Искам да започна с това, с което Чери е завършила своя пост:

Обичам ви!

Просто, защото важи на 100% и за мен! И аз ви обичам! Ей така, защото ви има, за това! И ви благодаря за честта, че ви познавам, всяка една от вас...!

Чери и Нели!
Обръщам се специално към вас, защото по стечение на обстоятелствата вие сте тези, които пишете в последно време във форума. И така както пишете... така да играете по тънката струна и на моите болки... Чета и стомаха ми става на топка и сякаш някой ме стиска за гърлото, пулса се учестява, а душането спира... Питам се : възможно ли е? Възможно ли е в този огромен, шарен свят различни хора да минават през едни и същи болки, терзания, питания, търсения... Да се лутат и борят със сходни трудности, да откриват и разбират нови истини за другите... за себе си... И най-вече за себе си. Казват, че човек преминава в живота си през няколко периода на осъзнаване. Така ли е? Всъщност не е ли всеки един ден едно ново осъзнаване? Всяка трудност. Всяка битка, която водим без значение дали печелим или губим. Дори и най-малката. А най-трудната битка не е ли със самия свбе си! И какво правиш тогава...?! Когато "врагът" е толкова равностоен??? Когато се луташ от една крайност в друга, когато знаеш какво трябва да направиш, но все има нещо, което те дърпа назад. Когато има повече от една истина...? Какво? Какво избираш, разумното или емоционалното? Как да избереш доброто за един или доброто за друг? Трябва ли да сме длъжни в този живот на хората, които са ни направили хора? И как да направиш всички щастливи? Можеш ли да останеш цял, когато постоянно вътрешно се разкъсваш? Справедливо ли е всяко следващо изпитание да е все по-трудно преодолимо? И всеки път да се нуждаеш от все повече сили, за да се справиш, а да става все по-трудно да ги събереш... Да направиш всичко, за да помогнеш на най-близък човек и въпреки това да го загубиш... не физически. И да живееш всеки ден с болката от тази загуба. Да се чувстваш лъган, използван, предаден. И въпреки всичко да трябва да се събереш, да се усмихнеш и да се погрижиш за най-любимите си същества. След толкова много въпроси няма лесни отговори. Или пък бързи.
Не е справедливо...

Съжалявам, че съм толкова мрачна.
Последната година и половина ми поднесе по много от всичко. Постави пред мен безброй много нови въпроси и никакви отговори! Иска ми се някои неща да са различни, но за съжаление няма как. Трудно ми е да напиша всичко, което чувствам и мисля така, без конкретика.
Извинявам се, че не влизам често да пиша, но ми е трудно да се събера. Миналата година по това време си бяхме в България, но ваканцията там ми донесе повече болка и огорчение отколкото радост. Сега, една година по-късно отново съм тъжна, защото идват празници. Имаше момент на празнично настроение, но бързо отстъпи място на носталгията. Мъчно ми е за родителите ми и за това, че ще бъдат сами. Мъчно ми и за това, че миналата година вместо да се радваме и наслаждаваме на възможността да прекараме празниците заедно, по независещи от нас причини нямахме тази възможност. Тъжна съм. И в същото време изпитвам угризения, че заради моята тъга отнемам от радостната емоция на децата. Те се вълнуват, чакат с нетърпение, особено Марти. Гого вече е голям и знае, че няма Дядо Коледа, но Марти все още по детски вярва и го чака. Утре ще се подготвяме усилено, искам да ги зарадваме и тази година. Мечтая винаги да ги виждам усмихнати и очите им да греят от щастие! Много силно искам един ден като пораснат големи мъже да имат хубави спомени от тези моменти, като мен! Когато бях дете имахме наистина вълшебни Коледи! С бабите и дядовците! Цялото семейство събрано на едно място. И винаги се усещаше топлина и уют. Весела глъч и детски смях и игри. По някой път дядо донасяше от кошарата някое малко яре и го пускаше вътре в стаята да му се радваме, а ние - децата, си умирахме от кеф!!! Подаръците не бяха най-важното нещо. Имахме си наши си традиции, които си спазвахме всяка година. Помня ги и до днес. Опитвам се и искам да направя така, че и моите деца да усетят това, което аз съм усещала.
И така, спирам до тук. Стига тъга. Излях си болката. Поне до някъде. Малко ми олекна. Макър и не изречени на глас, написах неща, които до сега таях дълбоко в себе си. Извинявам се, че точно в ден като днешния излях душата си. По-точно - нощ. Като за последно искам само да кажа, че вкъщи сме добре и ежедневието следва своя нормален ритъм въпреки всички трудности на моментната ситуация в цял свят. Много си обичам децата и мъжа и тази обич ме крепи в трудните моменти. Благодаря на живота, че ме е дарил с тях - с моите три момчета!

Момичета, празници са!

От сърце ви желая много здраве за вас и семействата ви! Нека в дните ви да има много светлина , топлина и споделеност! Радвайте се дори на най-малките неща и не пропускайте нито една възможност да кажете на любимите си хора, че ги обичате! Бъдете щастливи!
Весели празници...!
ОБИЧАМ ВИ...!

[DeerE]

Здравейте мили дами.
Харесва ми да съм тук с вас и ще ви кажа защо. Защото всяка една от вас изразява своите чувства и емоции по свой собствен начин. Нещо, което е напълно естествено, разбира се. Нещо, което на мен дълги години ми беше адски трудно, защото аз съм различна от майка си, сестра си, различна от баща си, различна съм от другите хора, различна съм от съпруга си. Дълги години се чувствах неразбрана, отхвърлена, изолирана дори. Изолирана, защото аз го позволих, аз избрах да се изолирам, не изказвах собствено мнение, по-скоро криех мнението си, за да не бъда отхвърлена, отхвърлена от семейството си. Обаче стигнах точно до този момент. В желанието си да бъда приета, да бъда добра, да отговарям на изискванията на хората загубих себе си. Не ми беше добре да живея по този начин. Исках да избера да бъда добър човек, разстройвах се от различното мнение на другите, не можех да изразявам себе си, за да не бъда отхвърлена и загубих себе си, своята идентичност. Това се пренесе и извън семейството ми. В един момент се усетих, че нещо не е както трябва. Бях толкова безлична, не можех сама себе си да понасям. Сринах се. Не ми харесваше да живея по този начин, та аз толкова обичам да общувам с хората. И така стигнах до заключението, че на първо място трябва да се приема и да се заобичам и да отстоявам своето мнение. В крайна сметка всеки има право на собствено мнение. Казвам това, не защото вие не го знаете, ами защото искам да си го затвърдя за себе си. Започнах по свой си начин да отстоявам своето мнение в семейството ми, естествено бях и продължавам да бъда много внимателна с тях, защото те са закоравели песимисти, винаги когато съм на различно мнение те се затварят към мен, но на първо място показах на себе си, че ако искам да уважават моето мнение, да ме виждат и чуват, трябва да извикам, да кажа, да покажа какво мисля, за да бъда чута. Минах през доста трудни моменти, но не зная как просто за себе си бях наясно, че е нормално всички хора да бъдем различни, да имаме собствено мнение, което да бъде различно от това на другите. Това е нещо, което винаги съм знаела за себе си, но моето семейство най-близките ми хора сестра ми и майка ми изглежда не го знаеха (татко почина преди три години, а за съпругът ми ще говоря по-нататък), защото всеки път, когато имах различно мнение от тяхното, бивах отхвърлена. Аз обичам безкрайно майка си и сестра си, започнах да им го показвам, започнах да им го казвам. Майка ми и сестра ми са от хората, които не показват и казват много своите чувства. Това обаче не важи за мен. Думите "обичам те", "липсваш ми" често са в моя речник. Преминах през много труден момент, близо година не се чувах и виждах със сестра си, защото изля една супа върху главата на детето ми, тъй като то не пожела да я изяде, аз вдигнах грандиозен скандал, чуха ме в доста голям периметър. Това беше за първи път в живота ми, казах нещата които толкова дълги години бях премълчавала, но това отпуши скапаните ми комплекси, че аз не съм достатъчно добра, че не трябва да изказвам мнение, за да не бъда отхвърлена. Да, имам си собствено мнение и хората които истински ме обичат, трябва да го знаят. Не искам от никого да споделя моето мнение, да бъде съгласен с него, но искам да мога да го изразявам. Няма нищо по естествено от това в крайна сметка. Същото важи и за колеги и приятели. Същото важи и за децата ми. Не смятам, че трябва да спрем да общуваме, да се обичаме, да бъдем едно семейство. Не смятам че трябва да разваляме приятелства заради това, че всички ние имаме различно мнение по дадени въпроси. Това е толкова естествено.
И нещо друго искам да ви споделя, покрай престоя на мама в болницата (тя все още е там) отново със сестра ми стигнахме до конфликт. Тук обаче дъщеря ми беше свидетел, която ме накара да сменя гледната точка по отношение на леля и. Направих го и нещата се обърнаха. Промених мнението си, просто как ми светна пред очите, как ми олекна. Ще ви кажа само това, от както мама е в болницата, аз съм ходила само веднъж, знаете че бях14 дни под карантина. Но от близо седмица не съм вече под карантина и пак само сестра ми ходи при мама. Сестра ми продължава да ходи всеки ден да и носи разни неща, всичко което е необходимо, за днес и е приготвила и изненада (всъщност те двете никога не са били много близки). Аз промених гледната си точка, това е най-голямото ми постижение и знаете ли,сестра ми започна да се променя в положителна посока.
Обстоятелствата ме научиха, че трябва да подбирам внимателно думите, по-скоро критиките, които отправям, защото на моменти се улавям, че в желанието си да го направя, засягам другите около мен. И върху това поработих, зная и съм убедена, че не е важно какво ще кажеш, а как ще го кажеш. Хващам се на моменти, че съм груба в изказванията си, но се хващам навреме, след което се извинявам. Започвам да отчитам това, което семейството ми прави за мен, всеки може да направи различни по степен неща, в зависимост от момента, в който се намира, всеки се намира в различни етапи от живота си, но с достатъчно разбиране нещата полека лека се нареждат. Сестра ми спаси живота на майка ми. Това е истината и аз винаги ще и бъда благодарна.
Относно темата, която Черита засегна за медиите негативизма, болестите, рака, Ковид, ситуацията в страната ни искам да кажа следното. Чери в много голяма степен съм съгласна с теб. Съжалявам за това което изживяваш, болезнено е, ужасно е болезнено да загубиш родител. Знам, че болката от загубата винаги ще я има, каквото и да кажа все ще бъде малко. Искам да ти кажа аз за себе си как съм решила този проблем. Не гледам новини от петнадесет години, не чета, не чета новини. Не зная дали това е правилно, времето ще покаже, в много голяма степен това е в мой минус. Това го установих тази година, когато станах студентка Но това, че отказвам да чета и гледам новини, не означава, че не се интересувам какво се случва в страната ни, просто отсявам информацията, която да достига до мен. Правя го избирателно. Знам, че има някаква цел във връзка с този Ковид, нещата да се представят по този начин, прилича ми на информационна война, но все пак времето ще покаже. Не съм съгласна с много от нещата които се случват, но знам, че в даден момент всеки ще получи заслуженото си, знам, че ще има възмездие, знам го. Не мислете, че съм се примирила, аз просто избирам битките, които мога да водя, които са по силите ми.
Нели, Чери, Ванче благодаря ви за дискусията, благодаря ви, че споделихте вашите преживявания, мисли, чувства и емоции, благодаря ви, че ви има тук, защото вашите мисли, чувства и емоции ми показват, че не съм сама. Във всяка една от вас макар и по различен начин намирам частица от себе си.
Бъдете здрави момичета вие и вашите семейства. Светли празници.

[cchery]

Здравейте, момичета. Еми, Ванче, ........ Вече разбирам колко много всички сме имали нужда да пишем и да споделим. Вече знам, че не съм сама с тъгата и чернилката в душата си.... Всяка една от нас е там, на това място и се бори със зъби и нокти да се измъкне.... И това е най-хубавото, защото стремежите ни са към белия и светлия свят, към слънцето, към щастието, към възможността да казваме "Обичам те!" и "Липсваш ми". Благодаря ви и пак ви казвам: ОБИЧАМ ВИ!

Днес е Коледа.... най-хубавото нещо, което прочетох днешния ден, беше споделено от Зори на стената ѝ във фейса. Нека това е моето пожелание към всички нас - оцелелите във форума:

"Да живееш със спомени за това, което не е било, но е можело да бъде - не!
Да помниш красивото в малките неща - да!
Един поглед, една сляпа луна, споделена в безсъние, една внезапно изникнала усмивка, кафе без захар, думи без обещания, истини...
Да бъдеш откровен със себе си! Да знаеш къде е сърцето ти и да се усмихваш! Да даваш! Да даваш без да търсиш отговор. Това, което трябва да бъде, ще бъде!
Магията на Коледа? - Да простиш на себе си, за да се научиш да прощаваш и на звездите."
Petia Outskouni

[Нели]

Момичета, мисля, че всички ние имаме нужда една от друга. Имаме нужда от ХОРА, които да чувстваме близки и с които да не е нужно да внимаваме и мерим всяка своя дума, а да сме самите ние и да знаем, че сме приети именно такива.
И аз ви обичам всички!
И утре (или по-скоро днес, но в по- нормален час) ще се опитам да ви чуя по телефона. Ако искате, звънете и вие. Или пишете на лични съобщения, за да ви дам телефонния си номер, ако го нямате. Имаме нужда от човешки глас.

Весела Коледа!
Много топлина и светлина в душите и в сърцата!

[cchery]

Здравейте, момичета. "Речено - сторено" - днес Нелката изпълни Коледната си "закана" и си говорихме. Ама така, както се говори - с глас, с емоциите на гласа, с въздишките, паузите, акхането, охкането, междуметията и всички останали възклицания..... абе онова, на окето му викаме, жива реч.... И беше толкова приятно. Честно казано нямаме идея от какво сме се лишили в този технологичен свят.... Машината, колкото и да е добра, е лишена от емоции, от топлина, от емпатия.... от цялото това богатство, което речта ни човешка, съдържа в себе си.... Нелка, благодаря за тази инициатива.

Иначе.... какво да ви кажа?! Днес ми е първият спокоен и мотлив ден за тази седмица. Днес нямаше нищо за готвене, за приготвяне, за чистене, за подреждане, за разтребване, нямамше имейли за отговаряне, нямаше катички за изготвяне..... Днес си бях само аз и времето. Времето за мен и за моите си неща. Днес, също така, беше първият път от 5 месеца и 11 дена, в който бягах дълга дистанция - за мен дълга дистанция е от 10 км нагоре..... Днес бяха 11 километра. Имаше причини да не бягам по толкова километри досега. Първо заради проблема с кръста ми (той още си ме тормози). После пък, тъкмо се разтичах, щадейки кръста и се натоварвах постепеннно, и ковидясахме..... та пак направих пауза и нямаше как след това да се юрна да бягам по много. Но ето, че дойде моментът. Беше ми много хубаво днес..... Да, уморих се, но... усещането, че въпреки умората, аз мога мина тази дистанция, че е по силите ми, че владея пътя и скоростта, ме накара да се почувтсвам превъзходно..... Даже и децата забелязаха настроението, с което това бягане ме дари.

След бягането пък с Коки отидохме да търсим подарък на негова приятелка, която днес има РД и после той се закара на мястото на празненството, пък аз върнах колата обратно до нас. Да ви кажа - голямо ми е напрежение като седна до него, докато той кара. Истината е, че се справя много добре, но..... аз по принцип хич не обичам да ме карат, а и като си сменя шофьорското място с това на пътника отдясно, и виждам нещата съвсем различно, и ми е много неспокойно. Косчето, разбира се, е много неопитен и малко ме изправя на нокти заради преценките си за дистанция, обаче.... ако не кара, никога няма и да се научи, така че си налягам парцалите на мястото вдясно от шофьора и трая .

След като оставих Коко на купона, минах през ИКЕА - исках да си купя рамка за снимки и се разходих едно хубаво из магазина. Не бях уморена. Не ми се спеше. Не бързах.... Боже, толкова отдавна не ми е било така хубаво......

И ето ме сега, седя пред ТВ.то и гледам мача на любимия ми Манчестър Сити. За утре нямам планове..... Чакам да се събудя и да разбера какво ми се прави.

[Нели]

Здравейте, момичета!
Наистина се получи "речено-сторено". Онзи ден се чух със Зори, Цони, Елис, опитах да се обадя на Деси, Цвети ми звънна, а после се чухме и с Чери. Вчера ми се обади Еми. Точно от това имах нужда. И все още имам. НИЩО общо няма с писането.